Със сигурност децата още събират по краищата на морето мидички, обработени от водата камъчета и различни охлюви. Даже това със сигурност важи не само за децата от бреговете на Черно море, сигурно е така и с децата, намиращи се по ръбовете и на останалите морета. Може да се предположи, че събирането на мидички не е практикувано само от децата занимание, то е удоволствие и за хора, които съзнателно искат да овътрешностят почивката си, да съпреживеят собствения си отдих, представяйки си го някак съвсем предметно – като съдържащия се в морския рапан шум – внушителен, но и крехък.

Спомням си морето от времето, в което отдавна поизбледнялата меланхолна практика със събирането на предмети от морето си имаше едно практическо оправдание: мидичките се събираха винаги с цел да бъдат занесени на някоя баба, която никога не била виждала морето. Оправданието действаше безотказно, можеше да се види как всякакви произволно събиращи се по плажовете деца събираха и окрупняваха събраното, замислени сериозно върху случая: как така не е виждала морето. Разстоянието между виждалия и невиждалия морето изглеждаше такава колосална разлика, която не може да се изглади по никакъв начин. – Не въпрос на поколения или на различни стереотипи на ежедневието, виждалите и невиждалите морето обитаваха завинаги различни пространства и това разделяне може би хвърляше дружелюбните по природа деца в същата тъга, която възрастните капитализират като ‚мирова скръб‘. Така мидичките – тези знаци на непрекъснато девалвиращата меланхолна романтика, бяха онази проба от повърхността, от която можеше да се очаква да се извлече минимално необходимото знание за другия свят.

Май вече няма такива баби. А значи го няма и опита на този свят – света на невиждалите море. И сигурно децата имат други оправдания за събирането на мидички.

Пропуснах нарочно в горния цитат от романа на Шивачев едно изречение, в което става ясно, че майката на тази сеньорита Анхелина е починала. Даже три точки в квадратна скоба не сложих на това място, както приличието го изисква в такива случаи. Няма някакво важно отношение към романа, нито към моите ваканционни пътувания. Но към санаториумната тема има. И към струпването на почиващи индиферентни тела едно до друго, което първите десетилетия на ХХ век превърнаха в свое откритие.

Една от най-приятните ми почивки на море беше преди няколко години в Балчик. Може би защото никак не прилича на курортно място. Балчик си е обикновено градче с подчертано не-български облик, твърде дуранкулашко, населено място, което изглежда се отнася с безразличие към потребностите на разглезения летовник и има достатъчно основания за това. Почти няма плажна ивица. Но пък си има дворец и ботаническа градина. Преди двадесет години в ботаническата градина и терасите на двореца човек не можеше да се размине, а сега (това “сега” е лятото на 1999) беше направо безлюдно. И не защото само милионерите бяха дошли на море, а защото изведнъж някак си се оказа, че хората (или поне в България и в този исторически сегмент от време) отиват да почиват там, където могат да се покажат на другите, а не където я ги види някой, я не. И това не е непременно рефлекс на парвенюшкия опит, а може би някаква източна разновидност на феномена на фланьорството, при която възбуждаща е не мисълта за анонимността на другия, а – напротив, потенциалната възможност да откриеш “колко е малък светът” и от реализирането на тази възможност да се почувстваш голям на гърба на нещастния малък и изчерпаем свят. Не е много оптимистична перспективата, но няма какво да се прави: познатият ни космополитизъм все тръгва от еснафския светоглед.

По същото време намиращият се в съседство на Балчик комплекс “Албена” беше пълен с летовници, а на техните услуги висеше и огромно количество “обслужващ персонал”. И не само висеше, но и дебнеше всеки турист от непосредствена близост. Така например кочияшите от импровизираните фиакъри владеят руски език и питат съвсем сериозно: “Хотите разкатать?”. Чак като разкараш файтонджията от акционния си радиус се сещаш, че искал да те поразходи човекът и че всъщност има даже някакви познания и по морфология. Но на голямата част от компанията, с която бяхме тръгнали за Балчик, много им се хареса отвсякъде да им предлагат да ги разкатават и скоро в Балчик останахме само двамата с Антония. Така изведнъж отпадна необходимостта да се чувствам съ-отговорен за това как върви “общата” почивка. Не знам защо всеки подхожда към ваканцията си с финалната спрямо тази ваканция мисъл “колко добре си прекарахме”. Идеята за ‚почивката – купон‘ се оказва само другата страна на представата за ‚почивката – лукс‘. С Антония не търсим нито купона, нито лукса, обичаме да тръгваме към почивката без концепция и с мисълта, че така ще можем да схванем идеята, която самото място ни предлага.

Впрочем Балчик изигра ролята и на убягващото ми до този момент място за романа, който вече бях нахвърлял. Изчезването на 13-годишно момиче от детски лагер; обстоятелствата около търсенето; историческата детерминираност на езика на търсенето; снемането на загадката като меланхолно бягство (или бягство в меланхолното), което пък от своя страна е “разкатано” (тоест разходено с файтон) като близко общуване с кръчмарска певица – тази редица превърна морето в романа ми подходяща проекция и същевременно реплика на градския живот, а и приюти приблизително половината от действието.

Може би нагласата ми към екскурзионното пътуване като прочит на град (независимо от това дали туристическият обект е град или мрежата от планински пътеки) започна от популярните преди години обиколки на страната, носещи обикновено съставни имена, за да се подчертае разнообразието им (например особено популярното “речно-морско” летуване). Вместо две монотонни седмици на морския бряг със задължителните тогава слънчеви

Независимо от това, че след това съм ходил много пъти по същите места – Видин, Плевен, Велико Търното, Русе, Варна, Бургас – винаги влизането ми в тях става през вратите на тогавашното. Но още по-любопитно е (при това напълно лишено от фигуративно преувеличение), че и София – градът, в който в последните десет години съм живял най-дълго време, възприемам от мястото, на което преди двадесет години ме заведе дядо ми. И още не мога да свикна, че зоологическата градина я няма в центъра.

Със сигурност преувеличавам пристрастията си към дядо ми, но той (и иначе мълчалив) никога не ми е задавал любимия на много възрастни въпрос: “Доволни ли сте, деца, от екскурзията” – въпрос, който по правило се задава 10 – 15 километра преди точката на връщане. Много мразех да се пита така. И не толкова защото въпросът предполагаше отчетност, обикнатата педагогическа “обратна връзка” или пък защото някак излизаше, че всичкото отминало развлечение се е правило само “заради децата” (значи правили сме се на маймуни, на екскурзоводи и т.н. и сега си се връщаме в номиналната роля), а защото трябваше да даваме израз на някакви чувства подобно бабите-планинарки, които не спират да възклицават по адрес на красотите на природа. Струваше ми се е, че да обясниш колко са ти харесали Скалните мостове, кулата на връх Снежанка или пък самия живот на палатка – със сгъваеми прибори и джобни фенерчета, с термоси и спални чували – това е вече твърде голямо размекване, нещо като да плачеш пред останалите. Може би това изискване да се харесва екскурзията и да се правят признания, което постепенно започнах долавям не само десетина километра преди връщането вкъщи, ускори самоотлъчването ми от семейните екскурзии и летувания и проведе особено отчетливо разграничението между дядо ми и баща ми например. (Разбира се, тук става дума и за различни периоди от време: с дядо ми съм пътувал на осем-девет-годишна възраст, а с родителите ми – на дванадесет-четиринадесет. Малко по-късно летните училищни бригади ми се струваха по-интересни от семейните ваканции. И по-свободни. Най-малкото никой не те пита дали ти харесва.

Но въпросът на връщането от пътуване не е само въпрос на контролирането на чувствата. С друг вид затруднение на тематично сходен въпрос съм се сблъсквал в училище, с жанра на наблюдението, където вече не става дума непременно за преживявания (въпреки че учителите ги ценяха), а най-вече за преразказване на видяното. Впрочем една от доста устойчивите представи за писателя е такава: наблюдава, води си евентуално записки за видяното и после се прибира вкъщи и систематизира наблюденията си върху листа (даже се казва “върху белия лист”, а когато са много листове, писателите обичат да казват “върху белите листа”, за да си пазят връзката с природата). Друго нещо са писмата от летните лагери, написани върху откровено хвърчащи листове: “Тук е много хубаво. Има едно семейство, но изобщо не са страхуваме от него. Май още никой не го е виждал. Учителките казват, че миналата година са изяли едно дете.”. Става дума за ‚семейство мечки‘, с което учителките плашат децата, за да не се отдалечават от мястото на лагера. Както казваше Радичков, какви деца ще са това, ако не ги изплаши човек. В писмата децата и без да ги питат отговарят дали им харесва, може би защото в момента на писането не се намират на петнадесет километра от връщането: “Тук природата е много хубава. Храната също. Само стаите са много мръсни и никой не пази. Като в кочина е. Под едното легло има семки, а под другото разлята лимонада”.

Много ме дразни в последните дни една реклама по местната радиостанция, покриваща района на Боденското езеро: звъни будилник (не знам има ли още такива будилници другаде освен в подобните реклами, хората май предпочитат да се будят с радио, което – щом и от радиото ще им звъни будилник, излиза все същото), млад женски глас проръмжава сънливо и споделя – “Тъкмо сънувах, че заминавам далече...”. Друг глас – мъжки и вече официално рекламен, обявява: “Не сънувай, резервирай!”. Рекламата е на TUI. Реклама като реклама. Само че ти я набиват на следващата седмица след експлозията в Тунис, в която загинаха почти две дузини туристи.

Сещам се за визиите на Ханс Касторп от “Вълшебната планина” за отделящите се от санаториумното всеприсъствие тела (от мястото, където часовникът е излишен) – трупове, които се спускат надолу към равнината с шейни. А една италианска студентка по германистика, която е работила като екскурзовод, ми разказа, че гидовете в Италия полагали много строги изпити по голям конспект. В библиографията към конспекта влизала например новелата на Томас Ман “Смърт във Венеция”. Хигиената на почивката; почивката като зараза, като декаданс и разплитане на ирационалното. Емигриращата в Буенос Айрес сеньорита Анхелина от романа на Шивачев само си мисли, че знае къде са планините; те са винаги някъде другаде. А хилядите хватки, с които пътеводителите трябва да представят своите обекти уж по-развлекателно, оригинално и с чувство за хумор, на практика оцветяват празни места. “Пред вас се намира Ниагарският водопад. Ако млъкнете за малко, ще чуете грандиозния шум на този воден ад.”

Без да е специализирана за туристи (а сигурно и без да иска), въпросната радиостанция, будеща слушателите си с рекламите на TUI, работи много последователно за каузата на мечтаните почивки. Преди не бях обръщал внимание, че в може би половината от немските шлагери се пее за екскурзионни цели. Пеещият “аз” си спомня за горещи барселонски нощи, за незабравими мигове на атинския Акропол, „

Зоологическите градини са много важно нещо за системата симулации, които един град образува. Също и всевъзможните други атракциони като паркове (с особен акцент на луна-парка), кина, подземни железници. Защото атракционите създават една умалена, екземплярна и игрова представа за града като такава абстрактност, която може да побере в себе си всевъзможни модели и да задава общуването (пак моделно-игрово) според тях. Преди в България в окръжните градове имаше много хубави зоологически градини, в събота и неделя човек не можеше да се размине от провеждащите своя отдих в зоопарка семейства. Изкъпани, пременени и излезли да видят животните. Слон и змии имаше (доколкото си спомням) само в София (колкото по-голям град, толкова мащаба на абстрактното полагане е по-голям), но в провинцията тези паркове бяха по-големи и стояха почти като нещо съвсем естествено. Сега повечето от тези зоологически градини замряха, софийската вярно се разрастна, но пък я преместиха. Въведоха практика: заможни семейства осиновяват дадено животно, тоест поемат издръжката му, като на клетката редом с табелката с описанието на животното стои и табелка, изясняваща отношенията на осиновяване. И детето, чийто баща е поел тази важна ангажираност към животното, знае, че това е неговият ягуар.

Ходенето из града и пътешествието сред джунглата имат отдавнашна традиция на успоредяване, същото се отнася и за практиката хората да се оприличават един друг на животни и да въвеждат допълнителни имена за обкръжаващите ги (прякори), най-често с животинска фигуративност. Наблюдаването на животните на живо не представлява само зрелище, но и предполага равнище на обсъждането и коментара, за целите на които е снета една от най-строгите забрани за градското пространство – да се сочи с пръст. Така зоологическата градина става място на засилена комуникация. За разлика от формулата за красивия залез тук присъстват в непосредствена близост множество заредени сюжети, множество “подсещания” за теми на разговор; неусетно се изминава повече път и се изостря вниманието към въпроса за ориентирането (“Още не сме видяли лъвовете”). Ловът – тази претенциозна по отношение на “природното” кръстоска между зоологическата градина и луна-парка – по никакъв начин не се намира по-близо до това “природно”, отколкото пиенето на бира в сенчестия пасаж между клетката на семейството бели мечки и камилите, защото еднопосочната предварителна подготовка стеснява ракурса на ловеца до прицелването. Подобна е страстта към фотографирането – запалените от тази страст хора виждат отпуската си едва когато тя е на масата пред тях във вид на снимки. Впрочем прословутите ловджийски истории са само частен случай на приключенските премеждия и се отличават от тези за “почти фаталните” измръзвания в планината само по подчинения на мушката поглед.

Толкова приятната тема за почивката и пътуването през почивката има способността да става – постепенно или внезапно – травматична. Защото в нея се отпечатват не само “сериозните” дейности на всекидневието, но и всевъзможните едва забележими зони на интимното. При това, погледнато отстрани, личното преживяване в дългоочакваната отпуска изненадващо придобива очертанията на трудовия делник. Самата представа за организирания отдих отдавна вече не звучи оксиморонно. Напротив, плануваната почивка има статут на легитимна, а импровизираната постепенно започва да се мисли като някаква компенсация: към онова “тръгнахме неподготвени, но си прекарахме много добре”, което трябва да се разказва в последствие. Но ето че и в двата случая – на подготвеното и на импровизираното ваканционно пътуване – има задължително предварително очакване, което – независимо дали го осъзнаваме или не, трови почивката. “Черно море много повече прилича на Средиземно море, отколкото хората си мислят” – така се рекламират на Запад почивките на българското и румънското крайбрежие.

Пътуването във времето за отдих обаче си стои заседнало отдавна и трайно в мечтите на хората. Всеки би се подразнил, ако на мечтаната му почивка се гледа като на нещо полагаемо му се през определен период от време. Нали това са непосредствени преживявания, спомени, натрупване на положителна енергия. Но има нещо, което би подразнило още повече влюбения в почивката си човек. – Ами като е толкова мечтано нещо, защо почивката представлява такъв индустриален сектор, в който планирането става (средно за оператора и потребителя на почивката) за една година напред? Зад меката възглавница на TUI и мечтаната екзотика, от която не би се отказал и българският повиващ (той също обича да слуша шлагери, в които се пее за преживяванията на море; една малка разлика спрямо западния човек е, че българинът продължава да си слуша същата помия и на самото море), стоят не само алгебрични пресмятания, но и принципи, надграждащи се механично над санаториумния опит от началото на ХХ век. Такъв е принципът на оптималната редундантност, предполагащ наличието на свободни места (в самолети, влакове, почивни домове, ресторанти и други “общи места”), чрез които от една страна се оставя резерв за така наречените извънредни случаи, от друга се облекчават контактите между хората, а освен това се щади акционният им радиус (това, което услужливите файтонджии на “Албена” не предвидждат). Но нали и обстоятелството, че дори и извънредните ти случаи на териториите на мечтаното са предварително предвидени, мисълта, че ти не си нищо друго освен акционен радиус, може да дразни?!

Когато стартираше смяната на националните валути с общото евро, Червеният кръст обяви акция “Помогнете ни да помогнем на другите”. Тръгвайки от идеята, че от своите задгранични почивки (интересно, че беше фиксирано точно ‚почивката‘, а не някакво ходене в чужбина изобщо) хората връщат голямо количество дребни монети, които вече няма как да използват, акцията апелираше към събирането на тези излизащи от употреба монети, с които смята да помогне на бедстващите деца от Третия свят. Търкалящите се из куфари и джобове монети, които (според вълшебните формули на агенциите) след време биха напомняли за незабравимото, започваха да приличат напълно на мидичките, събирани за невиждалата море баба. Поизтупани от пясъка на нездравия сантимент, те щяха да се окрупнят, за да се опитат да разкажат на някое симпатично негърче какво нещо е морето.

април – май 2002.