Страница: 7/8
Тогава двете бели устия
се отварят и плюят сълзи...
Тези очи протягат напред своите езици, разположените в тях, в устията, очни ябълки. И очите ли са нещо като планини-сърца? Все пак очните ябълки не се раздуват нагоре. Те са по-скоро ябълки отколкото сърца. А ние сме дърветата на тези очни ябълки. И те се раздуват върху нас, дърветата. Колкото повече се раздуват, толкова по-тежки стават. Раздуват се на тежина, висейки, което означава, че оказват натиск. Оказват натиск по-скоро надолу. Долу е правилната дума, която назовава посоката на това раздуване. Те упражняват натиск по-скоро надолу, отколкото напред. Следователно, нагоре не оказват изобщо никакъв натиск. Изтласкват от себе си нещо. Какво? Изтласкват от себе си надолу сълзите. Защото раздуването на планината, за което знам, това е сърцето, неговото раздуване заедно с раздуването на езика, за което знам, това са очните ябълки, те са в устията, за които знам, това са очите, това издуване предизвиква едно плюене, за което знам, това е една сълза. Всичко това събрано представлява плач, за който знам, това е незавършено кондензиране, в което това, което се старае да бъде облакът, кондензиран облак от невинност, не може да се отдели напълно от горещата течна руда, от срамната постъпка, и трябва да живее като нещо средно, за което знам, можем да го наречем сълзи, между горе (север) и долу (юг), и да посредничи като изравнява едно движение в посока юг (надолу) със северния вятър (отгоре).
Електронна публикация 14. юни 2002
 Назад (6/8) - Напред (8/8) 
|
