Франк Кльотген Искам плочки | Страница: 6/8
В Студио за коса Леш
„Имате в предвид, Фризьорски салон — би звучало по-добре?” Хм. „Знаете ли, мъжа ми и аз, тогава дълго мислихме над това, и някак си веднага се влюбихме в Студио за коса. Може би е грешка.” „Не, не: Фризьорски салон — не би звучало по-добре”, казвам, колкото да кажа най-сетне нещо. Трябва да призная, че въпреки новата ми, видимо недобре стояща ми прическа, запазвам контрол над себе си. Гласът ми звучи особено сърдито. „Много хора, разбира се, казват, че името е твърде проблематично за едно студио за коса.” „Е, поне не е непроблематично”, отвръщам аз и не мога да се позная в подобни банални фрази. Да оставим настрана прическата. Тя реши косата ми с критичен поглед. „Да, да: но нали фамилното му име не може да го избираш. Спомена за съпруга ми, не ми позволява... така де, да сменям сега името — не бих могла, би ми изглеждало като, че ли...” „Аз нямам проблеми с имената”, отронва се от устата ми. Вече ставам особен, което е нормално след една такава фризура: Човек като че ли се разболява под обезобразената телесна декорация, чието обезобразяване може би затова, се причислява към не толкова фаталното, защото един пречупен нерв пропуска да предаде съответните импулси на болката нататък към централната нервна система. И така смънквам нататък, омаломощен от безсмислени наранявания: „Най-малко остава запазена една традиция,” „Нали? Знаете ли”, гледа ме през огледалото директно в очите, „все още имам стария ни пощенски код! Ако искате, мога да ви го покажа” Разглеждам се в огледалото. Всъщност искам само да се прибера в къщи. Чувам как госпожа Леш превключва някакъв шалтер. Тя изчезва зад една врата. „Елате, елате!” Гледам: След вратата една стълба води надолу. Оттам очакващо ме гледа госпожа Леш. „Ще ви пазя тук долу, в края на краищата не се знае никога, дали някой нещо не се е ядосал... — имам в предвид, повечето клиенти ги познавам от години, но тук идват всякaкви хора по време на работа.” Тя отива до една работна маса, маха някaква покривало, отдолу едно четирицифрено число. „Нашият стар пощенски код. На мен лично много ми харесва” Въздиша: „Имаше едно голямо преустройство тогава. Но днес никой не си спомня за това, хората просто забравят твърде бързо...Моля Ви не си мислете, че тука има нещо нелегално... — имам в предвид, разбира се, знаех че ще има нови номера, но си мислех, че докато никой не попита за стария, ще мога да го запазя още за малко. Хубава работа. Ако трябва да съм честна — с новото число не можах да свикна истински. Старо дърво не може да го присадиш, нали съм права? Но, погледнете тук!” Трополейки издърпва едно чекмедже от тезгяха, вътре: Пистолети. „Останаха от мъжа ми. Знаете ли, след войната, такива неща имаше навсякъде по улиците. Но ако се опиташ да намериш една здрава ножица — абсолютно невъзможно! Тогава на мъжа ми му дойде идеята да подстригва.” Какво? „Да, да това днес едва ли някой може да си го представи, но тогава цареше голям недоимък. А косите не знаят разлика. Мир или война — те си растат... И някак си трябваше да се подрязват. Разбира се не беше съвсем безопасно. Пръстите, разбирате ли? Един невнимателен изстрел — и можеше да му отхвърчат на някого пръстите. Мъжа ми изгуби цели четири пръста по време на работа. А мъжът ми беше професионалист!” Тя набляга на професионалист, за да ме накара да се почувствам навътре в тези неща. Аз не успявам, тя разяснява нататък: „Можете да си представите как стояха нещата при стажантите. Кръв и вопли, ще кажа само, кръв и вопли... но елате ще Ви покажа! Тук, погледнете: нашата градина.” Отваря една масивна врата, скърцане, дневна светлина. Пред мен — градината. „Прави ли Ви нещо впечатление?” Погледът ми се плъзга празен и повърхностен през градината. За да - се харесам придавам на моята незаинтересованост вид на неразбиране. „Там при салатата!” Големи глави зеле — чудесно израсли, подредени в симетрични редици, помежду им: бледи остатъци от пръсти. „Така се отклоняват охлювите. Защото те си мислят — при салатата на Леш не си заслужава да се допълзи, там вече има много други. Вземат пръстите за себеподобни!” „Аха?” „Да”, повежда ме към стълбата. „Така, сега обаче трябва отново да...! Но вижте: Така беше тогава. Имам в предвид, че Вие като млад човек не сте го преживяли това. За Вас много неща днес са по-лесни, така си мисля. Но все пак и Вие си имате проблеми, Ваши собствени проблеми. И все пак, знаете ли, не бих искала в днешно време непременно да съм млад човек?” „Да.” Чувствам се като пребит, олюлявайки се изкачвам стъпалата, плащам и се сбогувам учтиво. „Мангизите ти ще са в добри ръце, момчето ми!” прошепва ми тя и облизва устните си. Когато напускам салона, вдишам освободено. Госпожа Леш маха с ръка. Вярно е, че новата прическа те прави друг човек.
Назад (5/8) - Напред (7/8) 
| |
| |
Още сведения | публикувано на вторник, октомври 16 @ 15:09:18 EEST изпратено от grosnipe
Подведено под: Плътни течности | * | * |
13949 прочита
| |
Рейтинг | Средна оценка: 5 Гласа: 4

| |
Инструменти |
Версия за печат
Препраща на друг
| |
|