литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Страница 1 /2003
Съдържание и избрани текстове


Страница: 4/4



Албена Стамболова: Това е, както става, В: Сезон, Зима 2002, стр. 16-81; също в: ИК Стигмати, С. 2002.

рецензия от Борис Минков, сп. Страница, 1/ 2003, с. 104


“Това е, както става” със сигурност не е най-слабото четиво, излизало в последните години на българския пазар. Но реакцията на литературната критика, която (ако използвам вече приетото и специализираните наблюдатели журналистическо клише) го определи като събитие, говори твърде лошо за състоянието на критиката, доколкото се оказа, че освен квалификация на нея й липсва и вкус. С това не за първи път, но затова пък с небивала категоричност беше показано как единственият ход, който литературният наблюдател извършва, е преповтарянето на експлицитно заявената претенция на самото произведение.

Още на входа на съчинението, в опит за набелязване на авторефлексивно отстраняване (а този вход същевременно трябва да представлява разгърнатият израз на заглавието), е заявена претенцията за симултанност на случващото се ("Тази история мисли, че се случва едновременно на всички. Не зная дали е вярно, вие ще решите"), която претенция ще бъде повторена още веднъж, към края на романа ("В седмицата между Бъдни вечер и Нова година, докато Фани беше в Атина, докато Филип се бореше да слуша тялото, а не главата си, докато господин В. и мадам се обичаха, докато Рая играеше със себе си и дъщеря си на криеница, докато Борис го нямаше, докато Рали и приятелките й оцеляваха, Валентин и Маргарита бяха сами в къщата"). Първия път - при уточняването на паратекстуалната конвенция, това е размито както от модалността "мисля, че…" (претенциозното полагане на модалността е отделен въпрос), а втория пък се резюмират досадно някакви случайни точки от битовото нагазване, които трябва да конструират трансцендентални проекции. Впрочем това изброяване на сегменти от финалната коледна симултанност следва да е обидно за читателя, тъй като - дори според интермедийното полагане на "Това е, както става" - би трябвало самият читател да разшифрова или пък да почувства симултанността.

Корпусът на романа представлява множество скъсени случки, в които повествователят непрекъснато не успява да формулира акцентите и в тази връзка бърза да заяви, че това изобщо не е важно. За сметка на това всяка една от тези подсечени истории е снабдена с по едно грандоманско заглавие. Въпреки че случките се управляват неизменно от всезнаещ, всевиждащ и всеразказващ разказвач, към тази иначе бетонна (или по-точно розова) позиция се прикрепят остатъци на чужда реч, които обаче не я разколебават, тъй като остават на равнището на всепроникващия наивизъм, който повествователят също така съзнателно контролира. Когато например в началото става дума за опитите на Борис да се еманципира от родителите си (и от техните светове, както би подсказала размиващо логиката на книгата) се казва, че "там [в язовира - б. м. - Б. М.] живееха поколения шарани" или "това, което те [децата, които ходят на язовира - б. м. - Б. М.] бяха заловили [вместо наловили - б. м. Б. М.]", става дума за такова преекспониране на наивното, което търси да се домогне до общовалидността на някакви мъгливи, но затова пък мащабни внушения и затова няма как да не пропусне да използва възможностите, които собствено наивното предоставя. Може да се каже, че съчинението на Стамболова е добра илюстрация за това как претендиращият да бъде успешен български роман трябва да съдържа непременно заявките, че многократно е надмогнал дребнотемието (колко сме се борили още навремето с него…) и отдавна се е преселил в царството на универсалното.

Ето какво може да се получи от съзнателното култивиране на такава мъглявина, която участва в създаването на "границата между този свят, в който се познаваме, и онзи, в който преставаме да сме толкова сигурни": "Обожаваше Рая заради неповторимостта на това, че не й беше необходимо да бъде някаква" (стр. 29 от публикацията в "Сезон"). А когато малко по-надолу това поне двукратно изплакнато синтактически твърдение все пак опита да се конкретизира, изниква баналност като изискването на Валентин към Рая и семейството й "да живеят отделно" (сравни: пак там). "Мъглистото" (като очите на Мария) писане на Стамболова се проваля не само в неизбежните (след изплакването) свивания в делничната тривиалност, но и чрез включването на нова спекула в системата на мъглявината: спекулата на късите изречения. - Самата Стамболова е достатъчно грамотен литератор, за да усети тези несъстоятелности, затова решава да ги положи заедно в нова претенция: библейската стилова претенция. Неискрени по природа, късите изречения по принцип носят в себе си определено количество демагогия, особено когато искат да съобщават всичко. Доколко често "да кажеш едновременно всичко" е личната амбиция на късото изречение - "Това е, както става" показва добре. Ето малко примери за къси разногледи изречения, извадени - според позата на наивизма - все едно от ученическо съчинение (есе) и подскочили подир сянката на някаква псевдо-понятийност: "Пустите форми го отчайваха"; "Мария беше светът и той го обитаваше"; "Тя беше същата като него и не беше същата"; "Огън и Фани май бяха две несъвместими неща"; "Нищото миришеше на Мария".

С риск следващите примери да водят до повтаряне на изложеното дотук в рецензията ще заявя още, че митологичните обобщения (например когато бащата на Борис е при пчелите, прилича на Сатурн, което безнаказано отприщва сравненията Кронос - Юпитер - Сатурн - Зевс) дразнят не толкова със своята износеност, колкото отново с експлицитното си поднасяне. Когато обаче в говоренето за надредното регулиране се включат и "компютърните светове" с техните разсейки ("Този топловълнов отчет набъбваше в него като файл"), заявките стават откровено смехотворни. Проиграни са също така възможностите на архитектурната нишка в книгата; интересно е кат архитектурното е останало на равнището на снобското социалистическо говорене от 80-те години, но от това разбира се нашите рецензенти изобщо не ги интересува. Те искат романът да говори за тялото и дрехата, да другостта или поне за богородичния култ, понеже онова, което е 80-те, още не са го преживяли и единственият достъп до него би бил отново тавтологията ("Деца, това е слънце", както казват учителките по време на природните наблюдения).

На примера на богородичния култ може би не е лошо да се уточни един принципен въпрос, който се отнася не към "несполучливостта" на романа на Стамболова, а към неговата кичозност. Богородичният култ е не просто "чужд на родната традиция", но е и отдавна подигран и в собствения му културен контекст. (Например Херман Брох в трилогията "Лунатиците", и особено в "Пазено или 1888", го обвързва с кичозното романтизиране.) В "Това е, както става" "тук и сега" той се надява на сериозен прочит (или по-точно преразказ).

Има още вкаменелости, които закотвят книгата на Стамболова в 80-те. Например извадената като от шлагер на Борис Христов "жена на всички мъже" Мария. Освен буквални заемки близостта се вижда в типа на антитетичното разполагане ("и на мъртвите даже" - микробиолог и патоанатом); в интереса към близначния сюжет и пътищата на неговото третиране. Без да е тематично изобретена тогава, поетичното конфигуриране на жената Мария при Борис Христов успя да се наложи като шлагер в тогавашния интелектуален елит; тук беглият опит за преразпределяне заорава в шаблонните описания на коси, очи и прочее, както и в съждения като "тя не просто му се отдаде, а му се поднесе като дар".

Завършвам с последна илюстрация на изложената в книгата свръх-претенция: "Така напредваше с охлювна скорост [Валентин чете за Хаусмановия Париж - б. м. Б.М.], а и се замечтаваше толкова често, че вече не знаеше дали чете, или използва книгата за претекст, за подтекст или за транстекст, кой знае колко такива глупости можеха да се изредят". Могат наистина. Но защо трябва?






Назад Назад (3/4)


Адрес на редакцията:
4000 Пловдив, ул. "Цанко Лавренов" 10
тел. и факс: 032/632067
e-mail: library@plovdiv.techno-link.com






© литература плюс култура |*| GrosniPelikani
Всички права запазени.

Публикувано на: : 2003-09-07
(5123 прочита)

[ Назад ]


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.07 Секунди