Халтурата никога не умира
Борис Минков
След като през късния социализъм беше проведена борба на широк фронт срещу така наречената тогава халтура, сега – когато пазарът на развлечения се освободи, това понятие естествено изчезна, защото имаше за цел да дава отрицателна оценка на определени проявления в изкуството. Докато борбата срещу халтурата се водеше предимно административно, нейните конкретни проявления не просто се харесваха от публиката, а бяха произвеждани тъкмо за да бъдат харесвани. С халтура се обозначаваше небрежно създаденият творчески продукт: от прочутите пластмасови кучета-химикалки и зарчета-касички, за които свидетелства филмът “ Опасен чар” , до касетките с вицове на Шкумбата.
В действителност обаче произвеждането на халтура играеше важна роля, схващана интуитивно дори от тези, които я заклеймяваха: то даваше на човека една макар и малка, но изцяло частна сфера. В този смисъл небрежността, ниското качество и белите конци на “ съшиване” на търсения продукт не бяха плод на неумение и аматьорство, а нарочна инсценировка, която да подскаже на жадния за развлечение социалистически човек, че произведението (независимо дали това ще е песен на Хисарския поп или фланелка с лика на Саманта Фокс) се създава “ специално за него” , както гласи до ден днешен формулата за поздрав с песен. Така халтурното заявява, че е създадено (подобно на самия живот) за лична и еднократна употреба, че въздействието му е поделено изцяло между един изпълнител (или един колектив изпълнители) и един възприемател (една компания). Тук може да се даде пример с порно-филмите като частен случай на халтура. Те са с лошо качество откъм декор, осветление, лента и режисьорски поглед не защото са нискобюджетни, а защото трябва да създават тази илюзия за еднократност и спонтанност, за домашна направа и моментна импровизация.
Сценката е любим жанр, върху чиято територия халтурата обича да се разполага. Тя носи в името си произхода от 'сцена', заради илюзията, че само подиумът (наричан впрочем още и естрада) дели изпълнителя и слушателя. С един идващ от миналото жест, който казваше “ Микрофонът е ваш” , се инсценира изчезването и на тази дистанция. На същата илюзия за прекрачването на изпълнителския праг разчитат днес не само жанрове като “ поздрави приятел с песен” , “ разкажи по радиото виц” , но и коментарните предавания с живото телефонно участие на зрители, анкетите с “ хора от улицата” , телевизионни предавания като “ Искрено и лично” , “ Море от любов” и т. н.
“ Българското настояще” е обикнат сюжет на днешната халтура. Наложено най-често именно в матрицата на сценката (предаванията на НЛО и Каналето тук са идеалният пример), родното дередже е особено подходящо с това, че – според логиката на халтурата – самото то съществува като самоделка, излизаща сякаш направо от Ганковото кафене. Затова и старите и зле скалъпени вицове продължават да се въртят по не едно и две хумористични (и дори публицистични) предавания не защото са им слаби и изчерпани сценаристите, а защото негласната уговорка между изпълнител и зрител е такава: да установят еднаквия си репертоар и да се радват взаимно.
© литература плюс култура |*| GrosniPelikani
Всички права запазени. [ Назад ] |