Царете на халтурата Борис Минков
Въпреки че обикновено се мисли като олицетворение на примитивното, халтурата разполага с богати възможности в качеството си на медиум между артист и зрител (или съответно читател). Затова говоренето за халтура има смисъл единствено във връзка с тези възможности. Възниква въпросът възможно ли е да се използва моделът на халтурата и нейната недоправеност, за да се постигнат намиращи се извън забавлението внушения.
Съществен опит в това отношение са например две различни по жанр произведения от 1989 година: книжката “Ръкописи” на Иван Кулеков и пиесата “Районна болница” на Христо Бойчев.
Безспорно по-добър е експериментът на Кулеков. Още външният вид на “Ръкописи” говореше за добре премислената тактика да се уподобява домашният самоиздат, да се разчитат неговите възможности за достъп до публиката. Добре познатата на тогавашната интелигенция книжка изглеждаше като джобен бележник. В общия край на иначе полиграфически подвързаните страници бяха нарисувани следи от телена, свързваща отделните листове спирала. Както подобава за един тефтер, в “Ръкописи” има бакалски сметки, изписани с разкривени ръкописни букви бележки, списъци с телефони на близки хора и задачи от типа “да не забравя […]”, примитивни рисунки и всевъзможни схематични онагледявания, които трябваше да бъдат “съшити” в едно произведение от индивидуалния опит на всеки един читател.
За Кулековите “Ръкописи” още тогава се говореше, че ще предопределят развитието на българската литература за десетилетия напред. Това не стана, защото на книгата се гледаше неадекватно: или като на авангарден жест, или като на дисидентска проява на отказ от създаване на изкуство. Напротив –тази все пак важна за литературата ни книга беше не опит за връщане към примитива, а подсказване за скритата сила на примитива; Кулеков посочваше не слабите места на властта, а слабите места на общуването. Той демонстративно поставяше говорещия и слушащия на еднакви позиции, за да установи, че разстоянието в тях не се измерва с една ръка, както халтурата обича да напомня.
Спектакълът “Районна болница” на Христо Бойчев пък не влагаше илюзията за полу-фабрикатен продукт в обвивката на медиума: беше си напълно редовно представление. То обаче търсеше характерния за халтурата ефект на “Направи си сам” в начина, по който разполагаше вицовете. Кога механично слепени към общия лозунг, който би могъл да се обобщи като “Ние всички сме обречени”, кога замлъкващи в скечово разиграване и после пак подновявани все едно отначало, тези откъслеци от черен хумор се задържаха заедно сякаш от произвола на автора. Разбягването на множеството последователни вицове не преследваше колажен ефект, а беше дълбоко назидателно. Казано обобщено, пиесата напомняше митинг и бе възприета от голямата част от публиката като митинг. Ако изострим това твърдение, то ще звучи така: поставените наскоро след “Районна болница” “истински” митинги заеха сюжетната си постройка от пиесата.
Едва ли е необходимо да казвам, че след тези произведения Кулеков и Бойчев не създадоха нищо интересно. Защото станаха официозни. Защото за едновременното обличане в дрехите на халтурата и на официозното има друго понятие: то е кич.
© литература плюс култура |*| GrosniPelikani Всички права запазени. [ Назад ] |