Комплексът ‚чужбина‘
Борис Минков
Както на чисто улично равнище, така и от уж съвсем отговорни източници можем да чуем, че кадърните хора, разбира се, напускат и ще продължават да напускат България – тази (според патоса на тези реплики) нещастна и неценяща талантливите си хора държава, и ще продължават да творят своите шедьоври под чуждо знаме и ще ощастливяват със скъпоценното си присъствие други народи. Чували сме достатъчно и гласове от “оттатък”, които ни обясняват как този или онзи наш сънародник е “преуспял” и как например цялата годишна работа на един тукашен учен е равна на седмичните разходи на някой от преуспелите.
Истината е, че “банката на националния интелект” е не само пробита, но и грозна фигура, а тези, които я използват, на практика само демонстрират своите комплекси. Към това се прибавя обстоятелтвото, че самият жест на емигриране е аутсайдерски и предполага наличието на негативна енергия, която при удобен повод се връща в страната-майка. Оттук идва и кирливата мечта на всеки един подобен аутсайдер: да се завърне на бял кон. Проекция на същия комплекс са и всевъзможните истерии по формулата “успели BG”, защото на свой ред търсят да компенсират демонстрацията на мускули на “задграничните”.
Когато се питаме за успехите на българските творци зад граница, трябва да се интересуваме не от числото на “приетите”, не дори от това кои са “добре посрещнати” по света, а от това като какви са известни нашите в чуждата среда. Единствените двама български автори, които светът със сигурност познава, са Цветан Тодоров и Юлия Кръстева. Без да се поставя под съмнение техният авторитет, обаче, трябва да се каже, че те са приети от Запада като трансмисия на руския и съветския опит и в контекста на един цялостен интерес към левичарството и към Изтока, проявен в университетските среди на Франция през 60-те години.
Поне по отношение на филологическите науки, а оттам и за литературата, може да се твърди, че интересът на Запада към България не успя да премине прага на 1989. Ако от време на време отделни издателства публикуват книги на малцина български автори, това е заради необходимостта от попълване на дребни бели петна в практически неизчерпаемата палитра на истинския пазар. Наистина, добре е, че макар и в подобен контекст на нездрава екзотика все пак попадат родни автори. Няма нищо фатално в това, че французинът ще си мисли за българина например чрез “Време разделно”, защото правилото на пазара гласи, че човек търси да получи това, което вече познава. Фаталното е, че въз основа на чужбинските си конюнктурни дивиденти (а и куп от родни такива) авторът на този роман ще продължава да поучава нещастния български поданик и ще го възпитава в ценностите на кича.
Като истински индикатор на интереса към България е най-добре да наблюдаваме не декларациите на разни номенклатурни творци, а състоянието на лекторатите по български език по света. От 1990 година насам съществена част от тях са отпаднали поради липса на интересуващи се студенти, а последните книги на български език в богатите университетски библиотеки на Германия са от 1989 година.
© литература плюс култура |*| GrosniPelikani
Всички права запазени. [ Назад ] |