Киселите краставички и паметта ни
Борис Минков
Тук искам да разкажа за филма “Good bye, Lenin” (Германия, 2003, реж. Волфганг Бекер, в главните роли Даниел Брюл и Катрин Зас). Защото е не просто пример как доброто съвременно кино не е задължително да струва скъпо, но и показва, че пътят към нашето минало минава не през площадите, а през домовете ни.
Майката на Алекс е получила инфаркт по време на есенните демонстрации в ГДР през 1989. В продължение на няколко месеца тя е в кома, а когато се връща в живота, всяко вълнение може да я убие. Затова синът, който преди падането на стената е бил в редиците на демонстрантите и със своето поведение в известен смисъл е докарал майка си до инфаркта, сега се заема да устрои гигантско представление, за да не разбере тя, че любимото й ГДР е вече минало. Така в дома им са върнати обратно всички стари мебели; изхвърлени са всички предмети на Запада, набавени веднага след обединението. Значително по-трудно се оказва връщането към старите опаковки на хранителните продукти: синът започва да рови в кофите за боклук, за да се снабдява със стари буркани, в които да пренарежда холандските кисели краставички, пълни западното кафе в стари кутии и т. н. Тъй като майката настоява да гледа телевизия, на сина му се налага не само да намира записи на стари емисии, но и да записва нови предавания. Така западната техника дава възможност на вседидневния човек да поддържа илюзията, че миналото все още е тук.
Когато един ден майката напуска дома – тази старателно издигната за нея крепост, и вижда множество вехти мебели пред жилищния блок (знак на истерията за захвърляне на старото), се налага да й обяснят, че отчаяни от живота в родината си граждани на ФРГ масово се заселват в социалистическия Берлин. И тук – забележете! – акцентът изобщо не пада върху сатиричното обръщане, върху вица за това как “хубавото” отивало при “лошото”, защото филмовият разказ е увлечен в хода на непрекъснатото инсцениране, в изглеждащото безкрайно комбиниране, при което улицата сякаш сама навлиза в домовете на хората, а домът се отваря към улицата.
Изобщо революцията е момент, в който домът става еластичен и пропусклив. И никакъв героизъм, никакво изобличение, независимо от това, че в играта на инсцениране неизбежно трябва да се включат и носталгични към социалистическата система хора, бивши доносници и силни на вчерашния ден. Привидно филмът не провежда и никакъв анализ на станалото, не формулира изводи. Дори не настоява на достоверност, въпреки че повествованието се води от името на сина в изложение от дневников тип. Тъкмо снемането на претенцията, която за съжаление съпътства голямата част от разказите за 1989, е централно постижение на филма. Идеологическото се носи не от речите на партийните ръководители, не от преследването на плочите на Битълс или от принудителното подстригване, а от опаковката на киселите краставички, от телевизионния образ на Сънчо за лека нощ, от навика да си крием парите някъде из кухнята.
Докато у нас не си изясним този поглед на идеологическото в делничното, няма да сме напуснали 80-те години. Впрочем превеждането на заглавието на филма като “Сбогом, Ленин!” (!) е симптоматична груба грешка в това отношение. А за домашен прочит по темата препоръчвам книгата на Антония Колева “Картини на миналото, картини на бъдещето” (2001).
© литература плюс култура |*| GrosniPelikani
Всички права запазени. [ Назад ] |