Българският книжен пазар. Една опера за три гроша.
Борис Минков
Традиционното пролетното раздвижване около българската книжнина притежава една особено лоша страна. И тази лоша страна е не толкова кампанийността, водеща до чисто администраторското отношение към книгата, колкото имитацията на онази структурираност, която се нарича пазар. Само за около месец през душата на родния литератор преминаха силни вълнения като два конкурса за субсидии (на Националния център за книгата и Фонд Култура), един пролетен панаир на книгата, десетки премиери и литературни кафенета, половин дузина награди, обявяване на нови състезания... Всичката тази активност търси да каже, че, първо, и у нас вече съществува пазар на книги, само че специфичен и по-малък в сравнение с другите страни и, второ, че на пазара трябва да му се помага (?!) с наситено присъствие (присъствие на медии, на политици и други известни лица, на меценати и публика). Допълнително се говори, че издателите трябва да се облекчават. Независимо от прословутото ДДС и непрекъснато увеличаващите се панаирни такси, обаче, една константна част от издателите са в наличност. Те и сега стояха на Панаира подобно на скитниците от Сервантесовите “Поучителни новели”, които опитват да продават панаирджийските си джунджурии. За тях у Сервантес се казва, че дори и да биха продали всичките никому ненужните вещи, то получената сума не би покрила дори част от пътните разноски на тези примитивни амбулантни търговци и въпреки това те не се уморяват да насищат погледа ни със своето присъствие. Очевидно е, че тяхната полза е някъде другаде.
Нерационалният човек като участник в пазарното пространство е красива фигура, върху която стъпват цели масиви от съвременната литература. Съмнително е обаче доколко българският издател може да постигне подобен фигуративен ефект, понеже никъде около него не се вижда рационален пазар. В България пазарът на недвижими имоти е изцяло симулативен, камо ли този на книгите. Ще използвам като пример луксозния превод (твърди корици) на философа Мамардашвили. Най-напред книгата е спечелила субсидия за издаване, тъй като става дума за трудно проницаем и непопулярен, но много ценен автор. След това изданието успява да кацне върху стъклената масичка в сутрешното студио на bTV, където популярният социолог Андрей Райчев обявява, че два пъти в живота си се е почувствал горд, че е човек: когато разбрал теорията на относителността и когато разбрал Мамардашвили. Оттам книгата автоматично достига площад Славейков, като при това стои на прословутия площад в положение ‚изправена‘. Така поощрената като непопулярна книга се мамардашвили там, където изобщо не й е мястото в никоя страна по света. Независимо от това, че може би на всяка една минута някъде по света някой цитира Гадамер, съчиненията на популярния германски философ никъде не се продават в такова “изправено” състояние, а дори най-често трябва да се заявят с допълнителна поръчка в книжарниците. Самото присъствие на ‚Славейков‘ носи на книгата етикета ‚продаваема‘, без някой да се интересува повече за параметрите и достоверността на тази продаваемост. Очевидно е, че присъствието на Мамардашвили на ‚Славейков‘ сега презентира актуалността на институцията ‚площад Славейков‘ и носи не продажби, а престижа на присъствието. Разбира се, престижът на присъстващите на ‚Славейков‘ търговци няма нищо общо с престижа на присъстващите на Панаира издатели. Освен може би самия механизъм на присъствие и симулиране на пазарни отношения, както и в кръговрата на престижността, който замества кръговрата на пазара. В този пример кръгът се затваря при обстоятелството, че пласирането на една непроницаема книга на ‚Славейков‘ не само не компромитира идеята за нейното субсидиране, а – напротив, акумулира авторитет, който води до нови субсидии и нови степени на престижност.
В самия факт, че се симулира наличието на книжен пазар, няма нищо лошо. Възможно е тази инсценировка да е пътят към бъдещ истински пазар. Порочното е, че въз основа на симулациите се извършва трайно подреждане на професионално свързаните с книгата хора. Най-активно присъстващите в симулациите се легитимират автоматично като успешни, като инсайдъри и диктуващи модата, като популярни. Напротив, скептичните са аут, дори нещо повече – скепцисът в тази ситуация се превръща в знак за завистливост спрямо тези, които “го могат”. Следствие от тази ситуация е формирането на свита от клиенти около “успешните”. Клиентелизмът тук се изразява не само в обикновеното околопремиерно клакьорство (което е по-скоро трогателно, отколкото гнусно), но и в жива верига от последователни застъпничества, което в последна сметка пак води до акумулирането на авторитет, до пирамидализиране на българския книжен живот.
Според схемата, която опитвам да опиша тук, произвеждащият литература български човек прилича твърде много на опитващите се да продадат цветя вечер по заведенията. На пръв поглед както и да се калкулира, не им излиза сметката. Да не говорим за това, че фирми за пласиране на цветя пътуват с готовност от София например до Сандански и обратно, само и само за да се появят в определено заведение, с което да го посочат като запазена територия. Хипотетичната възможност от някоя маса да се появи някой Иван Славков и да озелени намиращите се в неговото обкръжение дами не само не променя пейзажа, но и прави симптоматиката по-отчетлива.
© литература плюс култура |*| GrosniPelikani
Всички права запазени. [ Назад ] |