литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Лелята от Гьотинген
Извън-дисциплинарни есета на Александър Кьосев, изд. Фигура, София 2005


Страница: 2/2


Превеждане на азилант
(откъс)


В Германия аз лично имам потребността да се чувствам естествено. В този смисъл не оценностявам българското, а просто не желая то да ми пречи. Немски владея сравнително добре, но никога няма да го владея така, както искам. Понеже съм сравнително словесен човек, всяка извивка на езика, всеки нюанс, всяка игра на думи за мен е твърде важна. В някакъв смисъл потопеността ми в чуждата среда ме прави тромав, негъвкав, чувствам, че не мога редица неща, които всъщност мога. Този конфликт изживявам непрекъснато. Винаги водя стандарти разговори. Никога не мога да играя с жанра на разговора по начин, по който съм свикнал да го правя в България. Освен това, за да си позволя такова нещо, трябва и събеседникът ми да си го позволи: той трябва да поема подобни боравения с езика. А аз почти винаги съм в типови ситуации — по-скоро ролеви, отколкото личностни. Общувам със студенти, с хазаи, с продавачи, с така наречените интелектуалци и имам крайно малко лични контакти. Получава си обратна връзка — от една страна, неспособността ми да живея в този език по начина, по който искам, ме води до по-малко лични контакти, а от друга страна, малкото лични контакти ме затварят езиково. Абсолютно винаги (това е много смешно) има ритуал, когато те запознават с немец — пита задължително: “А вие откъде сте?”, аз отговарям: “От България.” Не е имало случай, в който разговорът да не започне с моето етническо класифициране; не е имало случай, в който аз първо да си поговоря с човека и накрая той да ме попита откъде съм.

Моите студенти не са обещаващи млади вундеркинди в една или друга област. Те са природноинтилигентни, но по-скоро от категорията “хора на живота”, леко авантюристично настроени, с вкус към екзотиката. Това са хора, влюбени в България, влюбени в Търново, били са там и са открили прекрасни кръчмици, свързали са се с разни хора. Една от моите студентки, при всички възможности да се срещне с български интелектуалци, се беше срещнала само с един предишен лектор в Гьотинген, който очевидно е имал голям лекторски талант, тъй като все още се говори за него. Очевидно особено желание за контакт с български интелектуалци няма. Това момиче по собствена инициатива работи три месеца в Търновския университет като преподавател по немска фонетика, успоредно с това, учейки български. Въобще това са хора, които, четейки за България, в един момент се влюбват в нея. Оттам нататък и техният контакт е с местности, с пространства, с хора, а не толкова с текстове.

Първите ми два семинара (единият беше за “Бай Ганьо”, а другият — за Константин Павлов) събудиха интерес, в смисъл на интерес към нещо неразбираемо. (“Адски странно! Тоя Кьосев много се пали по тия работи! Очевидно е важно, ама защо е важно…”) И аз им обяснявах, от девет дерета вода донесох. Но мога да кажа, че резултатът беше слаб. Сега съм преминал към друг вариант — преподавам турлю-гювеч от българска култура и литературна история. Съобщавам факти по най-учебникарски начин. Това предизвиква небивал интерес сред студентите. Аз съм в много смешна позиция, защото, за да им разкажа своето мнение за някакви български културни факти, трябва преди това да им разкажа официалната версия, тъй като моето мнение е някаква реакция спрямо нея. Аз пресъздавам един опростен вариант на официалната версия на българската литература и с това се свършва, защото интересът на моите слушатели е дотам. Така че аз искам неискам, започвам да говоря като нормативен представител на България. Да кажем, по въпроса за Македония. Моят род е от Македония и имам много сложно лично отношение към нея, но първо трябва да обясня смислеността на българските претенции, защото в Германия те изглеждат нелепи. И аз в един момент се усещам, че говоря като български националист. Непрекъснато казвам: моето мнение е друго, но сега ще ви кажа защо тия български претенции са смислени, защо в тях има някакъв разум.



От западна гледна точка ние сме интересни с нашата автентичност. Но автентичността моментално попада в екзотическите калъпи. Колкото и да е странно, за един тамошен човек българската бабичка е далеч по-интересна от Радичков, селянинът е по-интересен от така наречения български интелектуалец. Говоря за структурите на западното възприятие — съвсем не твърдя, че те са злонамерени; говоря за естествените автоматизми на Запада. Величини дори от типа на Исмаил Кадаре за западния поглед просто не съществуват. Дори да ги имаме, те винаги ще бъдат възприемани не в някакъв национален контекст и интертекст, не в българския дебат, който тече за тях, а просто като изключения. Отново действат органическите метафори — онова, което е по-близко до корена, то е по-интересно. Затова манталитетът на обикновения човек, който живее в първичните български места, е по-интересен, отколкото усилията на напъващия се български интелектуалец.

Разбира се, има официални контакти, в които българският интелектуалец присъства като роля. Обаче никой не го чете спонтанно, никой не се интересува от него или от българската проблематика освен специалистите.

Смятам, че така наречената национална идентичност съществува на основата на емблеми, клишета. Когато човек има проблеми с личната си идентичност, тогава започва да търси откъде е, кой е, защо е, тогава нещата в България започват да му харесват. В момента, в който едно дете попадне в Германия, за него произходът му е единствено срамен. Ако може да го скрие по някакъв начин, би го направило с удоволствие.

На Запад българското като такова не се тематизира, а по принцип темата за България обикновено се появява само в балкански контекст. За 99% от обикновените неинформирани хора Балканите са единно пространство.

Бях в една гръцка таверна в Берлин, напомняща 30-те години. На стената имаше огромни снимки — на старец и бабичка, които трябваше да пресъздават гръцката атмосфера. Старецът беше с отворена уста с един-единствен прогнил зъб в нея. Помислих си дали във френски ресторант или, не дай си Боже, в “Макдоналдс” е възможно на стената да висят образите на старостта. Струва ми се абсолютно невъзможно. По каква причина именно гръцката бабичка и гръцкият дядо бяха закачени на стената? Какво означава това? Явно в някакъв смисъл балканската екзотика, което е равно на балканската специфика, е свързана с образите на старостта и разрухата. Не бих могъл да кажа нещо повече от това…



Общувал съм с азиланти и ми беше много интересно.
...






Назад Назад (1/2)








© литература плюс култура |*| GrosniPelikani
Всички права запазени.

Публикувано на: : 2005-06-03
(5020 прочита)

[ Назад ]


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.04 Секунди