литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
сп. Страница брой 4 от 2007
Ролф Дитер Бринкман за едно от онези класически или за мястото на естрадата през 70-те и 80-те години


Страница: 2/4


Джени Ерпенбек
Червеноармеецът


През нощта пак бяха докарани още дванадесет коня. Общо в градината сега има над двеста, пръхтящи и риещи. Младият червеноармеец преминава през тях като през конюшня, чийто покрив е безлунното небе. Миризмата на животни изолира по-добре градината срещу нощта, отколкото биха могли стени или врата. Черни дърветата, черни храстите, черна стъпканата от копитата трева, черни телата на животните, които са толкова познати на момчето, че той би могъл и на сляпо да се придвижва от кон на кон, за да напипа пътя си до къщата. Момчето е дало заповед на останалите още веднъж да вземат да претърсят местността за укрит добитък. В къщата вони на ескрементите на неговите хора. Колкото по-богати са къщите, в които са разквартировани, толкова повече се дриска, като че по този начин отново трябва да се изправи нещо, което се е отклонило от мярката. Взаимно обстрелвайки се, хората му бяха опикавали блестящата каменна подова настилка, бяха уринирали срещу изписаната врата и бяха повръщали зад печката. Затова в тази къща той се беше устроил горе, в една малка стая с балкон. Самият той пикае направо от балкона надолу и сере в градината, но само, защото предпочита да е сам в тези неща. Едва напоследък, откакто са навлезли надълбоко в германска земя, гневът на войниците беше достигнал тази степен, при която войната се води с вътрешността на собственото тяло. В колкото повече германски къщи стъпваха, толкова по-болезнено за тях се поставяше въпросът, защо германците не бяха могли да останат там, където на тях не им липсваше нищо за оставането, ама наистина нищичко.

Младият червеноармеец се беше държал настрана от много от нещата, които вършеха старите войници, само от боевете — не. Затова, въпреки че кожата му все още има мъхнатия гланц на детето, той е вече майор. Доброволец той се беше записал на петнадесет, след като майка му, баща му и сестрите му са били убити от германците. Малката си сестра, едва на четири години, беше намерил най-напред, когато се е връщал от пасището в къщата на родителите. Плуваше в кладенеца с лице нагоре. Предишната вечер си беше легнала и дишала в едно и също леглото с него. От тогава нататък той винаги е бил на най-предната линия, и по някое време от прогонването беше произлязло завземането, а от защитата на родината едно беснеене в чужбината, в която той иначе със сигурност никога през живота си не би стъпил. Подобно бурен, който бива отскубнат и запратен във висока дъга през въздуха, него го носеше напред една сила, която беше отвъд него самия, отвъд неговото все още детско тяло, и тя правеше така, че той маршируваше и се биеше и завземаше, за да се изтласкват германците по картата все по-надалеч, да се изтласкат те от страната им, за да изтласкват все по-надолу през Швейцария или Франция или Австрия и Италия, та в Средиземно море или Атлантика и после да ги потапят в дълбините, все повече, дотогава, когато движението на враговете и неговото собствено най-после би било задушено от един е същ покой. Неговата малка сестра трябва да беше избягала навън от къщата и там е била хваната от германците. Неговият баща, неговата майка и неговата по-голяма сестра бяха изгорени в тяхната къща.

Около леглото, в което той спи сега, стената е облицована на височина до средата с розова на цвят коприна. Тази коприна прикрива големи ниши, които са вградени в стената и чиито падащи врати могат да се отварят с един четиристенник, зад тях бяха завивките, в които той спи вече от няколко дни. Завивките миришат на мента и на камфор, точно както и кремавия на цвят халат, който той е намерил във вътрешността на един плитък шкаф срещу леглото. Този плитък шкаф, с дървени колони в левия и десния фланг, е вграден като врата в стената и се отваря с една топка от месинг, от вътрешната страна на вратата на шкафа е поставено едно огледало в цял ръст. Когато се нанесе в стаята, младият червеноармеец беше отворил вратата, за да види, какво има зад нея, беше видял увесения там халат, и без да знае защо, беше взел в ръце материята и беше го помирисал, мента и камфор, в това време огледалото нямо беше отразявало неговия образ, от късите руски коси до съвсем изтънелите подметки на ботушите, с които беше марширувал от родината до тук, всичко това в немското огледало, после момчето отново беше затворило врата. Оттогава понякога, когато вечер е сам в стаята, той пристъпва към плиткия шкаф, отваря го, без да знае защо, потапя лицето си за известно време в кремавата на цвят материя, не дарява внимание на отражението, отново затваря по някое време вратата и си ляга в леглото. И в тази нощ също той се заравя в гладката, блестяща материя, придърпва я към лицето си, търка я между пръстите, търка едната опака вътрешна страна в другата, дълбоко вдишва мента и камфор, преди да затвори шкафа и да си легне в леглото, наоколо облицованите с розова коприна стени, балконската врата е отворена към тъмното, а долу в градината цвилят тихо конете и пръхтят и рият в огромната спарена конюшня, която стига до звездите.

И тогава в тази нощ се явява още един шум, едно шумолене като от белки, които са свили гнезда на тавана, една беше хванал вчера, кожата виси сега през решетката на малкия балкон, отново се шумоли зад стената, в която е вграден плиткият шкаф. Младият червеноармеец бързо става, още преди да може да помисли, че в една стена, ако всичко е така, както трябва да е, няма място за белка. Той отваря вратата и веднага утихва зад стената, на която виси халата. Чак сега той отстъпва назад и разглежда плиткия шкаф от горе до долу, разглежда дървените колони, които го обграждат по фланговете, чак сега вижда той, че те не се издигат направо от земята, в малкото милиметри отстояние, които отделят колоните от пода, той вижда, сега, когато коленичи на пода, най-външната заобленост на малки, почти изцяло скрити във вътрешността на колоната колелца. Чак сега той вижда също, че в меката подова настилка от корк точно пред плоския шкаф вече е излъскан един полукръг, докато врата с огледалото винаги се отваряше много леко. В останалите частици от секундата, в която той мисли и схваща всичко това, той мисли и схваща също, че от другата страна на плиткия шкаф диша някой, който вече познава всичките му мисли и сега очаква края на тази много много дълга секунда.

Той посяга към пистолета си, тихо затваря огледалната врата, а след това рязко дръпва с силен напън металната топка, без обаче да я завърта, както друг път. Както се очаква, сега една от дървените колони се отделя от ламперията на стената и плиткият шкаф се подчинява с тихо проскърцване на силното дърпане, като че момчето беше разгърнало дебелата страница на някаква дървена книга. Момчето поглежда в скрития досега шкаф, вижда жакети, рокли, манта, ризи и блузи, които висят гъсто гъсто едни в други, на рафта отгоре пуловери, кърпи и шапки. В дясно от отвора на вратата прътът за закачалките и помещението се губят в тъмното. Оттам и се шумоли, но младият красноармеец не може да види нищо. Само една много натраплива миризма на урина и изпражнения го удря насреща, и той вижда под дрехите гърне, пълно с нечистотии. Едните пикаят от страх, другите защото не могат да излязат от скривалището си, а третите от ярост, мисли той, и всичко това, взето заедно, се нарича война. Може би германците още преди това са скривали прекалено много, мисли той, сега, когато се е натъкнал на тайния гардероб, дори завивките са скрили в стената, а отоплението — зад дървени решетки. А даже не са и правили сметка, че войната може да обърне назад разлива си, скривали са всичко това само от своите собствени погледи. Сега най-после всичко ще бъде изкарано навън: дрехи, накити, велосипеди, добитък, коне и жени. Сега го виждат всички други, а и те самите също ще трябва да го видят. Всичко ще бъде изкарано на светло и ще бъде използвано, който е жив, вече не се мие, а който е бил засипан, той загнива и се развонява.

Червеноармеецът се промъква навътре между дрехите с пистолет, насочен в тъмното, докато се натъква на едно тяло, което започва мълчаливо да оказва съпротива, когато той посяга към него. Преди войната червеноармеецът беше още дете, а по време на войната никога не се беше интересувал от употребата на жените, но тук, докато пъхва обратно револвера, за да може да захване с две ръце, онова, което се извива изпод хватката му, той е дотолкова зает с това да хваща и да удържа, а чрез хващането и удържането е така принуден към близост, че той, още преди да може да мисли, какво прави, докосва в тъмнината топлите гърди на една жена, която все още се брани, и чрез отбраната си го придърпва към себе си, после той усеща косите й върху лицето си, и най-после, когато я притиска в най-задния ъгъл, и тя го ухапва по ръката, а той й извива ръцете на гърба, го лъхва мириса на камфор и мента, този мирис на болести, които човек изкарва на легло, този мирис на зрялост и мир.

Тогава той се успокоява и спокойно той започва да целува устните, които не може да види, той, който никога още не е целувал някого по устните, целува тази, с най-голяма вероятност, германска уста, която е плътна и може би малко повехнала, но той не може да прецени това, защото никога не е целувал някого по устата, после той освобождава ръцете и погалва жената по главата, тя не се противи повече, но той чува как тя започва да плаче, той я гали по главата, сякаш, за да я утеши, и после не знае какво повече, въпреки че вече е виждал често, какво са правели неговите хора в сходни ситуации. Мама, казва той без да знае, какво казва, толкова е тъмно, че човек не може да види и собствените си думи, тогава тя го отблъсква, той се спъва, пада, тя пристъпва към него, той се опитва пак да я хване, при това обгръща коленете й, тогава тя застива, после тя повдига роклята си малко нагоре, той полага чело върху тялото й, изглежда под роклята тя е гола, той поема дълбоко мириса на живот, който напира от къдравите коси. Тя казва една-две думи, но нейните думи човек също не може да види в тъмното скривалище. Може би войната се състои само в размиването на фронтовете, защото сега, когато тя пъхва главата му между краката си, може би тъкмо затова тя пъхва главата му между краката си, защото знае, че войникът има оръжие и е по-умно да не се брани, тя поема водачеството, може би войната се състои в това, че все някой поема водачеството от страх пред другия, а после отново обратното, и така нататък. И когато сега младият войник, може би само от страх пред жената, пъхва езика си между къдравите косми, и онова, което вкусва той е с вкус на желязо, върху лицето му се излива в началото леко, после по-интензивно, един топло течение, жената пикае в лицето му, така както неговите хора бяха пикали срещу изписаната врата долу в предверието на къщата, пикае жената срещу него, значи все пак води война, или е любов това, войникът не знае, и двете изглеждат толкова подобни, сега, когато е негов ред да поеме водачеството, все още стои той на колене, и в цялата тази мокрота по лицето му се стичат сълзи, и неговите сълзи имат същата температура като течението, което го залива, и с което се сливат сълзите тук, в дълбините на един германски шкаф. Вместо да поеме водачеството той остава на колене пред краката на жената и сега хълца доловимо, но може би тъкмо неговата слабост е тази, която много по-резултатно обезоръжава жената, отколкото това би могла да направи силата. Защото накрая тя го привлича нагоре, подсушава лицето му с една от дрехите, между които стоят те и тихо му говори. Не остава много с едно малко плясване по дупето тя да го избута към шкафа, като майка, която изпраща синчето си на път за училище.

Там, където той беше у дома си, нямаше такива неща. Все едно детството е престанало заедно с родината. Там, където беше родината му, момичета носеха две плитки на път за училище или конска опашка с големи червени копринени панделки и една триъгълна връзка на врата. Когато ходеха, те държаха главата си вдигната по начин, какъвто той досега не беше виждал при нито една жена тук, в Германия, така, като че ли на тях им е отнето онова, което би могло да ги приведе. Привечер през лятото излизаха още веднъж на разходка с вдигната по този начин глава до там, където започваше полето, улавяха се под ръка по две и по три, разговаряха помежду си и се смееха, когато видеха момчетата, облегнати на липата, те се смееха и отминаваха, и лястовиците летяха, а момчетата седяха и стояха около липата, и понякога, съвсем рядко им се удаваше по пътя към къщи да въвлекат момичетата в разговор, и само един-единствен път едно момиче беше приело предложението на момчетата и беше седнало на пейката, която се намираше под липата, момчетата веднага бяха станали, хърбави и мъхнати, и се бяха заяждали и сръгвали тук и там, докато момичето поседя около пет минути и се шегуваше с тях. Жени, които съвсем открито се предлагаха на улицата или в домовете си, както тук в Германия, никога не беше виждал в родината си, също така нямаше никакви непристойни снимки или вестници. Два, три града по-назад, в едно германско фотоателие, чиито стъкла на витрината бяха изпотрошени и чиито стени бяха разрушени от бомби, докато хората му ограбваха магазина, неговият поглед беше паднал върху една разкъсана снимка, която беше на пода, на нея той беше видял как една гола жена заплашваше друга гола с бич. Тази снимка беше толкова отдалечена от мозайките, с които беше украсено кметството на най-близкото по-голямо селище в родината му, толкова отдалечена, колкото Русия от Германия. На мозайките имаше жени със снопи в обятия, млади студентки, които държаха в ръка епруветки, и майки с деца на кръста. Да съзерцаваш как някое момиче, докато се къпе, си разпуска плитката, а после да видиш, как косата се спуска, в къщи би било достатъчно, за да се влюбиш, жените с бичовете напротив за него се свързваха с превърналото се в развалини и ограбено фотоателие, така, като че ли те седяха върху купища и купища неща, които бяха разпарчетосани, разкъсани и разграбени, и се бичуваха, за да подпалят всичко и да го разнасят на факли с последната зла радост. Хората му бяха прибрали у себе си тази и други снимки от този вид и сега ги разнасяха в униформените си куртки, лице в лице със снимките на жените и децата си. В училище той беше учил, че в Съветския съюз държавата била предостатъчна за щастливото бъдеще на човечеството. Но сега, по пътя из Германия, който беше войната, съветските мъже ги настигна едно мръсно минало, което дотогава им е било непознато, и ги повлече назад към чуждото. Значи все пак, ако се вземе под внимание, че от началото на войната Полша практически беше отстранена, имаше граница, при която се сблъскваха Русия и Германия.

В тишината сега жената отново започва, посяга направо навътре в него, не се унасяй толкова, винаги му е казвала майка му, хваща му го през панталоните и притиска момчето на земята, много по-силна е тя от него, сега се хвърля отгоре му, тук няма прикритие, тя ли да го покрие, тази кобила, с опитни ръце тя му разтваря панталона и му се нанизва, яхва го, хваща го за гърлото и го дави, шепнейки проклятия, той вече не се брани, тика й, щом тя така иска, остена си в месата й, тя му запушва устата и плюе в лицето му, отърква се в него, той мушка, тя си разкъсва блузата, плясва гърдите си на лицето му, а той, той се чува да стене, чува се да казва 'не' на руски, а тя казва 'няма не', тогава той оправя кобилата, победата се отрива в поражението, и поражението в победата, и пот и сокове между народите, и пръска, пръска, докато е изпръскан всеки живот, последният вик е еднакъв на всички езици. Сега смъртта най-после е повалена, а и младост и старост, човек може утешен да забрави, което е било, и това, а и това също, което е трябвало да дойде, сега вече изобщо нищо няма, нищо, нищо, само изморено дишане, което още се обменяше между устите, остатък от нещо, отпуснато като летните дрехи откъм главата на червеноармеецът и тази жена, която не можеше да се разпознае в тъмното. Последното лято, когато тя или някоя друга още е носела тези дрехи, тогава тук още е имало мир.

Всъщност той само беше отворил един шкаф.

Сега той отново затваря шкафа.

Навън са в действие хората му, тъкмо завърнали се от своя набег. Чува ги да викат и да говорят около конете в градината, после викането и говорът влизат в къщата, те се провикват на горе към него, той казва: Идвам. Слиза надолу по стълбата, вижда хората си да се изтягат на скамейката, в омазнена хартия на масата има херинги, и хляб, друг тъкмо слага до тях бутилка водка. Коне няма повече, казват те, за сметка на това няколко германски униформи в гората, обаче лошо скрити под шумата. Те казват: Германците са вдън горите. Един тъкмо пробва един от германските шинели. Не е зле, казва той, става. На земята остава неговият съветски шинел, съвсем разкъсан вече. И аз така ще направя, казва друг и започва да се съблича. Днес ще спя тук долу, казва младият майор. Да не те беше страх сам, казва един от по-старите войници и се засмива и се провиква: Хайде, дайте му възглавничката от скамейката, двама други снемат една възглавница от малката месингова кука, на която виси, и се развикват, когато се открива стената отзад: тапицирана с кожа. Та това са новите ми ботуши, извиква единият от двамата и изкарва ножа. Момент, казва младият майор, ботушите са за мен. Той отстранява масата, подхвърля възглавницата на онзи, който носи германския шинел, взема ножа от ръката на другия, който казва: винаги за малкия и се ухилва, понеже е много по-висок и по-силен от майора, и всеки може да забележи това, и другите също се разхилват, когато сега той коленичи на скамейката, за да може да изреже по-лесно. Още две възглавници има, той снема двете и ги подхвърля на другите, квадрат след квадрат, той смъква кожата, дванадесет мощни отреза прави той решително, но съвсем без алчност, като че става дума за необходима операция по спасението на някой ранен. В това време двама започват да се карат за последния германски шинел. Друг се оригва. Един ляга да спи на скамейката на печката и казва: почти като в къщи. Навън вече става светло, но през цветните издути стъкла на прозорците сутрешната дрезгавина в тази къща е зелена. Два часа сън, после ще се приготвят конете, а по обед продължаваме нататък, казва майорът. Полага кожените квадрати един върху друг, навива ги заедно и, когато си ляга за сън върху възглавницата, ги скрива като кожено руло под главата си.

На сутринта, когато другите вече се готвят да изкарват конете от градината на пясъчния път, той взема половин хляб и още веднъж се качва в стаята. Там той снема вързопчето от белка от балкона, мята си го на рамо, после пристъпва към шкафа, стиска една от фалшивите колони и отваря шкафа. Без да поглежда навътре подхвърля в тъмното корите хляб, отново затваря шкафа и напуска стаята. С вързопа, който виси от рамото му като сурова кожа, и с коженото руло в джоба на шинела, той прилича ловец. В къщи, в неговото село, имаше един такъв, той така беше свикнал с живота в гората, че се връщаше при хората само да продава или да разменя плячката си за оръжие и муниции. При животните, които рано или късно се превръщаха в ловна плячка за него, той се чувстваше повече у дома си, отколкото сред хората. Понякога дълго не слизаше в селото, но след това все пак се появяваше, така че човек никога не знаеше дали вече не е умрял. Сега вече селото го нямаше, но вероятно ловецът все още кръстосваше горите. Или отдавна се беше положил до животните и се беше свършил, най-после своя собствена плячка.




Превод от немски Антония Колева










Назад Назад (1/4) - Напред (3/4) Напред




литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.11 Секунди