литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
сп. Страница брой 4 от 2007
Ролф Дитер Бринкман за едно от онези класически или за мястото на естрадата през 70-те и 80-те години


Страница: 3/4


Клеменс Майер
Нощта, светлините


Последната нощ е, която имам, но не й го казвам, и ние ходим по улиците, и аз гледам светлините, а след това нея, защото тя е точно толкова хубава като преди, все едно още сме си на петнайсет, шестнайсет, не, тя беше на тринайсет, и някак си една част от тогава още е в нея, и аз гледам светлините и разказвам едно-друго.

Тя казва нещо си, и аз казвам: „Да, вярно“, и след това помълчаваме малко и продължаваме да вървим, докато тя се спира пред един от онези изискани барове, в които коктейлите са шик и хората са шик, и тя казва: „Тук.“

Искам да й държа вратата, но тя е по-бърза, и аз минавам навътре покрай нея. Поглеждам към бара и към полутъмното пространство и усещам как тя стои зад мен, а аз отивам към една от малките маси. Ние сядаме. На другите маси и на бара в здрача седят жени и мъже и пият пъстри коктейли или кафе от големи обли чаши без дръжка. Поглеждам бегло към нея, тя се е зачела в менюто, и аз наблюдавам ръката й, която съвсем бавно се движи по хартията. Гледам лицето й и устните й също се движат съвсем бавно, много хубави коктейли с шарени сламки и малки чадърчета и кафе в големи обли чаши без дръжка, тя движи устните и се взира в хартията, а после я смачква и казва: „Защо просто не ме оставиш на мира, защо не разбираш, че изобщо не искам да си имам работа с теб“, и въпреки че тя вече го е казвала толкова пъти, аз само кимам и я гледам. Взема със себе си смачканото писмо, когато става, защо не го остави както си е?, и аз гледам след нея, докато е до врата и пак се обръща и ми хвърля сърдит поглед, с една малка гънка над носа нагоре в челото й, а после си тръгва.

Една малка бира стои пред мен, не знам, откъде е дошла, и тя казва: „Е, ами ... наздраве“, аз кимам и казвам: „Наздраве“, и ние се чукваме.

Оставяме чашите си почти едновременно, тя пие тъмно-червен коктейл, червен портокал или нещо такова, и една ивица от това нещо е над устната й. Опитвам се да не я гледам дълго в очите, и потърквам с показалец няколко пъти над устата си. Тя се смее, и взема една салфетка и избърсва червената ивица. Аз отпивам една глътка и после гледам в чашата си. Чувам, как и тя пие нещо, чувам я да кашля, а после само музиката и тихия говор от съседните маси. Поставям върха на пръстите си на моята бирена чаша и погалвам извивката и дългото тънко столче, на което стои, една от тези малки чаши е, които преди наричахме тип „лале“, но това отдавна вече не съм го чувал.

„Често ли си бил в града през последните години?“

„Не“, казвам аз без да вдигам поглед.

„Само, когато си правил сделки.“ Тя се смее, а аз не знам защо и това ме плаши, и аз питам: „Защо се смееш?“ А тя се смее, а аз гледам към нейните горни предни зъби, двата в средата са съвсем малко по-дълги от тези до тях, и я виждам да се смее и нейните зъби, въпреки че е толкова надалеч, тя тича с другите момичета из физкултурния салон, но аз виждам само нея и облягам чело на стъклото.

„Представям си“, казва тя и все още се смее, „знаеш ли, не мога да си представя, как ти в костюм...“

Кимам. „По-рано и аз не можех.“

Тя престава да се смее. „Извинявай“, казва тя. „Не“, казвам аз, „няма за какво.“

„Обаче се радвам“, тя се навежда напред, и лицето й е твърде близо до моето, „че си добре. Понякога си мислех през тези години...“

„Какво си си мислела през тези години?“

„Е, нали знаеш“, тя се навежда още по-напред, и аз усещам една миниатюрна капчица от нея някъде под моето слепоочие, „че ти бях толкова ядосана, преди, и затова съжалявам.“

„Не“, казвам аз, „няма за какво“, все още чувствам капчицата и свеждам глава и я избърсвам с рамо.

„Аз“, казва тя, „аз...“ Тя взима този тъмночервен коктейл, изважда сламката и я оставя на масата, после тя отпива няколко глътки и държи чашата с две ръце. „Може би... още не бях готова, тогава.“

„Защо, защо говориш такива неща?“ Изпивам бирата си на един дъх и разбивам чашата на масата, не, всичко е под контрол и я оставям предпазливо на поставката. „След всичките тези години...“

„Не те бях... не те бях виждала толкова дълго“, казва тя, „и сега... и сега, не ме разбирай погрешно...“

„Не, не“, казвам аз, „не те разбирам погрешно, и тогава те разбирах добре.“ Отново вдигам празната чаша и усещам малкото останала бира по устните, после казвам: „Извинявай.“

„Не“, казва тя и малката маса се раздвижва, защото тя също се раздвижва, „няма за какво.“

Гледаме се, аз кимам, тя се усмихва, аз се обръщам и махвам на келнера. Изглежда направо обратен тип в прилепналата си лилава риза, и аз му се усмихвам, така както искам да се усмихна на нея, „Е, педи“, казвам аз, „самотен ли си, а“, не, само си го мисля и поръчвам малка бира. „Искаш ли още нещо“, я питам аз, а тя поклаща глава. Келнерът взима моята празна чаша и бавно заситня към бара.

„И ти наистина искаш да останеш в града?“ тя подпира брадата си с две ръце и аз кимам и се опитвам да се усмихна и казвам: „Ще видим.“

„А сделките?“

„Да, да“, казвам аз, „вървят много добре. Не мога да се оплача.“

„Хубав е хотелът, в който живееш.“

„Да“, казвам аз, „не е лош, наистина не и ... но за по-дълго...“

„Вярно“, казва тя, „можеш и жилище, знам едно ... всъщност имам пред вид, ако искаш...“

„Ще видим“, казвам аз, и тогава най-после бирата ми идва, и аз вдигам чашата и пия и мисля за хотела и за жилището и за нея, как се срещнахме преди три дни, въпреки че, нали, седи пред мен, мисля за нейната чаена чаша, която още си стои в онази стая, която не е моя, от три дни си стои на масата, шипков чай, никой друг не познавам, който да пие такова нещо, и торбичката с чай още лежи до чашата, малка, кафява и спаружена. Поставям празната бирена чаша на масата и ставам. „Само за момент.“ Обикалям между масите и търся клозета, жена и мъж, на четири, пет малки маси, навсякъде по една свещ на масата, точно като при нас, жена – жена – жена, двама мъже сами на една маса, също със свещ, но никой не е съвсем сам, обратният келнер стои зад бара и флиртува с една жена и неочаквано изобщо не изглежда обратен, и тогава най-после виждам вратите на тоалетните в една ниша до бара. В ляво мъж, в дясно жена, и аз се запрепъвам към врата и преди да я отворя, се обръщам още веднъж. Нашата маса е далеч, далеч сега, тя стои с гръб към мен и подпира брада на двете ръце и не се движи.

Заставам на мивката, студената вода ми се стича по косата и през лицето. Поглеждам в огледалото. Нося една бяла риза, която съм си купил сутринта, иначе не нося бели ризи, и костюм също, а сега водата се стича от косата ми и от лицето ми по ризата и прави малки петна по плата. Виждам бледото си лице и опитвам да се усмихна и се подпирам на ръба на мивката.

„Дали съм сам?“ Аз кимам. „Няма жена, няма деца. Сделките ... нали...“

„И...“

„Дали мисля за нещо такова, имаш пред вид? Да, понякога.“ Поглеждам към чашата, която стои между нас в хотелската стая, поръчал съм си едно уиски, от десет минути държа чашата в дясната ръка, и трите ледчета стават все по-малки, шипков чай, не познавам никой, който пие нещо такова, и после изведнъж чашата е празна, и торбичката от чая лежи до чашата на масата, малка, кафява и спаружена.

„Дали съм сам?“ Ухилвам се в огледалото и казвам: „Още не, но скоро“, и когато вратата се отваря и пак се затваря и някакъв тип стои зад мен, аз се обръщам и го хващам с лявата ръка за гърлото, блъскам го в стената и притискам глава към плочките. „Махни си ръцете от нея, задник такъв, просто си махни мръсните ръце от нея.“

Той иска да каже нещо, но аз го държа толкова здраво за гърлото, че се движат само устните му, и аз поставям дясната си ръка на устата му, и притискам главата му още по-здраво към стената. „Не я пипай“, прошепвам в ухото му „просто си махни мръсните ръце от нея.“ Сега той стои кротко, и не се движи и съвсем бързо вдишва и издишва, и аз чувствам дъха му на ръката ми. Пускам го. Обръщам се и го поглеждам в огледалото. Той е блед и тих.

„Извинявай“, казвам аз, „задник такъв, ти нямаш нищо общо с това.“

Подсушавам си лицето с една хартиена салфетка. Страх ме е някой да не влезе през вратата, защото искам да съм още малко при нея. Отварям вратата и я виждам далеч, далеч на нашата маса, тя мести свещта насам-натам, и аз чувствам, как трябва да се усмихна. Отивам на бара и плащам, и после съм отново при нея. „Хайде да духваме“, казвам аз и поставям ръката си съвсем внимателно на рамото й, „хайде да ходим някъде другаде. Моля.“ Рамото й се раздвижва, и аз отново махвам ръката си.

„Не ти ли е добре?“ Тя става, и аз давам няколко стъпки назад.

„Не, не“, виждам как някой отива до тоалетната, но е жена, „трябва ми само малко свеж въздух. Хайде да ходим някъде другаде. Билярд, можеш ли да играеш билярд?“

„Малко“, казва тя, и тогава ние минаваме покрай всички маси за да излезем навън.


Нощта почти е свършила, и ние вървим из улиците, и аз гледам светлините и после нея, но повече светлините, защото тя е точно толкова красива колкото преди, все едно сме си все още петнайсет, шестнайсет ... и някак си една част от тогава е все още в нея, и ние вървим из празните улици и спираме пред витрините и разказваме едно-друго.

„Играла ли си преди“, казвам аз.

„Престани“, тя се смее „само защото ти...“

„Не, не“, казвам аз, „не бях в добра форма днес, но ти ... имаше и малко късмет, но беше наистина добра.“ Тя се навежда над масата, и аз стоя зад нея, хващам ръката й и казвам: „Съвсем, съвсем мъничко, дай само на косъм в ляво за да ги сгащиш отзад.“

„Сгащя?“ Тя лежи приведена над масата, присвила едно око и движи пръта насам-натам. „По-настрани“, казвам аз и отмествам ръката й съвсем предпазливо. Тя вкарва топката си, а аз изигравам моите топки отвъд ръба и масата, не ги вкарвам, оставям ги пред дупките, защото искам да видя, че е щастлива когато печели.

Стоим пред витрина с купища обувки на нея, най-отпред има чифт съвсем миниатюрни. Поглеждам часовника си, след осем часа ще си взема чантата и ще изчезна. „Стана късно“, казва тя.

„Стана късно“, казвам аз и гледам съвсем миниатюрните обувки и бавно отминавам. Цяла вечер не бях пушил и вадя моята кутия и си паля една. Обръщам се, тя все още стои в светлината на витрината, и аз дърпам от моята угарка, после я разплесквам в стената на къщата. Няколко малки тлеещи точки падат с цигарата по тротоара. Тя бавно се приближава към мен. „Ще те изпратя до вкъщи“, казвам аз, „после аз ще трябва да се върна в хотела.“

„Знаеш ли къде живея сега?“ кимам. „Откъде...“

„Някой ми каза някога.“ Продължаваме на вървим. Не е далеч от нейното жилище, и аз вървя много бавно и се спирам на всяка витрина, дори когато на нея има само офис-папки.

„Ако наистина оставаш тук...“

„Сигурно ще стане“, казвам аз и заставам пред един магазин, няма какво да се гледа в него, само щанда отзад в помещението, дълъг и тъмен.

„До мен, зад ъгъла има цял куп свободни жилища, ако искаш, познавам там...“

„Хайде... сега да не говорим за това.“ Поглеждам в магазина, после отминаваме, улицата е празна, само от време на време преминават няколко автомобила, и аз виждам светлините на автомобилите и светлините на уличните лампи по края на улицата, и после ние стоим пред нейната къща. Запалвам си една. „Пушиш ли?“

„Понякога“, казвам аз. „Ще дадеш ли и на мен една?“ Искам да й дам моята, и вече я държа между палеца и показалеца с горящия край надолу, малко настрани от мен, но после си я пъхам отново между устните и й подавам кутията. Тя си вади една, и аз й давам огън.

„И аз съм пушела“, казва тя, „но има няколко години оттогава.“

Тя пуши трескаво и бързо и издухва пушека на страна. „Кога...“

„Скоро“, казвам аз, „може би още утре, трябва още малко да изясня нещо, заради работата и хотела и така.“

„Аз... аз толкова се радвам, че пак се видяхме, че ти пак...“

„Да“, казвам аз и искам да се приближа към нея, но после виждам таксито, което се движи бавно по улицата, табелката на покрива свети жълто.

Аз вдигам ръка и помахвам, два-три пъти, и то се доближава бавно и спира. Прозорецът е смъкнат, и аз казвам: „Ще отнеме само минутка още.“

Захвърлям фаса, приближавам се плътно до нея и казвам: „Всичко хубаво“, и поставям ръка съвсем за малко на косите й. Тя нищо не казва, и аз се обръщам и тръгвам към таксито. Първо искам да се кача отпред, но после се качвам отзад. „Към гарата“, казвам, защото там е чантата ми в една каса за багаж. Ще седна на някоя пейка и ще чакам утрото и влака.





Превод Антония Колева








Назад Назад (2/4) - Напред (4/4) Напред




литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.12 Секунди