сп. Страница брой 4 от 2007
Ролф Дитер Бринкман за едно от онези класически или за мястото на естрадата през 70-те и 80-те години
Страница: 4/4
Катя Ланге-Мюлер
Из "Зли овце"
I
Лежим на двата матрака, не един до друг, но все пак глава до глава. Артерията на твоето слепоочие пулсира до моята буза. Косата ти докосва носа ми, но не ме е гъдел, само мирише — на шампоан и на теб. От минути или часове почти не се движим, не казваме нищо, дишаме повърхностно. Очите ти са затворени, моите гледат нагоре към отворения прозорец, в който не се показва нищо друго освен една част от безоблачното, нито светло, нито тъмно небе. И ако изобщо ми се щеше да се питам нещо, то беше само дали настъпва здрачът на утрото или на вечерта. Чувствам се нито уморена, нито бодра, нито тежка, нито лека, не трябва нито да пуша, нито да ям, нито да пия, нито да ходя до клозета. Нямам нужда от дистанция, но нямам и желание да те прегърна. Свободна съм не за, а от всичко, но въпреки това не и самотна...
Този филм тръгва, щом помисля за теб, за нас. Виждам го и в същото време и себе си да се появявам в него (да участвам би било грешната дума), не като жената, която съм сега, а такава, каквато бях преди много години: по-млада, по-красива и най-често до теб.
Не мога да връщам назад малко избледнелия и изподраскан филм, само мога да го ускорявам или забавям, да спирам секвенции, които ми харесват, докато цялото видение се разсее, защото телефонът пак звъни или пощаджията или защото аз, необезпокоена от никакво друго дразнение, съм достигнала днес по-близкия утре по-далечния бряг на съня.
Колкото по-дълго трае филмът, толкова по-безсъбитиен става той; и може би сравнението с един извъртян на пресекулки кино- или телевизионен филм не е най-доброто, може би тези картини, които ми притрепват една след друга върху ретините, са част от серия не много ясни, и затова подобни един на друг диапозитиви, чиято непроизволна, никога не идентична последователност е зависима от притварянето на миглите ми, от това кога и с каква честота очите ми се затварят, отварят, затварят... Голямото като прозорец парче здрачно небе без облаци и звезди, облечените в сигнално червено матраци в задния план на моята стая, нашите почиващи тела, ние из улиците на Берлин, ти при Джо, аз пред сандък стари джунджурии..., вече само силата на въображението ми произвежда всяка една от тези картини и всички заедно, което оправдава филмовата метафора също толкова, колкото тази на диапозитивната серия, ако го нямаше мирисът на твоята коса, лепкавата топлина на слепоочията ти и бузата ми, нашето асинхронно дишане и свободата на обещаващата непретенциозност, която изпитвах и всеки път изпитвам отново, и която аз, откакто я изпитах за пръв път, наричам щастие, едно заслепяващо недраматично щастие, което се връща при мен с всеки спомен за него.
~
Трябвало ли е да се осведомявам за твоите усещания, когато нашият филм течеше в реално време, когато ще да сме били за снимка, въпреки че ти се държеше така, че все едно те изобщо не засягат дори и теб? Би ли могъл изобщо да облечеш в език своите чувства? Или просто намираше за по-удобно да изразяваш подобни неща физически, с погледи, помръдване на лицето, мимики — и понякога с члена си? Нима някога се осмелих да те попитам какво се крие зад гордата ти физиономия на бяла мечка, зад отсъстващото ти безразличие, зад редките ти пристъпи на акционизъм и любов? Ако исках да знам това, а аз достатъчно често исках, аз маскирах съответното изречение като, казват, най-типичното от всички женски изречения: Какво мислиш? Твоят още по-пестелив и класическо мъжки отговор гласеше почти винаги: „Нищо.“ Или: „Нищо определено.“
Със сигурност, не се числеше към нуждаещите си от споделяне, беше мълчалив и, което е още по-важно, потаен. Придържаше се — в по-добрите ти моменти — към ключови думи и актуални изрази, поантирани мъдрости, но ти четеше с удоволствие, фентази романи, най-дебелите, които можеха да се набавят. Словото по-лесно ти се набиваше в окото и ти излизаше изпод ръцете отколкото от устните; беше учил за словослагател, както и аз.
„ Вчера вечер за първи път от цяло вечност пак си ударих една човка. Чудесно е да си свободен, а слънцето толкова топло. Но трябва да оставя за по-нататък хобито, съвсем последователно. На дневен ред е: да намеря кинти, да тренирам карате, да търся квартира.“
Питаш се, защо ти цитирам, нещо, което си написал ти самият? Защото ученическата тетрадка с твоите недатирани записи, която аз никога не бях виждала през цялото време, което прекарахме заедно, се падна тогава на мен и аз не знам, дали — и ако да, доколко добре — си спомняш за твоите точно осемдесет и девет изречения, в които моето име не се явява и които въпреки всичко, или тъкмо затова ще ти повторя, не хронологически, но дума по дума, до края на нашата история.
Ах, Хари, ако тази тетрадка се беше озовала при някой друг и той беше достатъчно любопитен и да я прочете, той дори не би могъл да предположи, че някога ме е имало в твоя живот, който беше и е мой.
II
Че се срещнахме, беше случайност. Какво друго да е? Може би все пак дори нещо като съдба, защото бихме могли и да се разминем. В деня, когато се изпречихме един на друг на пътя, ти не беше сам, а аз нямаше и дванадесет месеца откак се бях махнала оттам, където бях израснала и където бях останала до тридесет и деветата си година.
И епизодите от онзи седемнадесети април 1987, които се отнасяха до мен и — поне в първите часове — може би дори и до теб, мога да си спомня по всяко време; и за разлика от филмовите и диапозитивните сцени от матраковата идилия тези епизоди стават от ден на ден по-ясни и по-детайлни, а тъкмо сега буквално са ми пред очи, така, като че те не са се били случили, а са били измислени, резултат на моята, командвана от мощен копнеж, фантазия:
Метрото беше спряло на Нолендорферплац, бях слязла и се бях възрадвала повече на лежащия в краката ми обточен с лавки за дьонери, кафенета, магазинчета за евтинии и цветарски щандове почти безлюден простор, а също и за това, че завчера бях загубила само дребните си пари заедно с евтиното портмоне, но не и документа, който даваше право на пристигналия през приемателния лагер Мариенфелде беглец от ГДР да използва цяла година безплатно целият обществен транспорт. Пролетното слънце се намираше високо в небето и хвърляше ласкаво светла, почти бяла светлина из площада, който след топенето на снеговете, което обаче не беше последвано от дъжд, изглеждаше толкова невинен колкото и западнал; освен това виждам и това дете, кльощаво момиче с неоново зелен анорак, което ми беше влязло в полезрението от ляво, влачеше торбата за физическо зад себе си и очевидно нямаше желание за извънкласни.
От перваза до павилиона си взех един изпомачкан „Бинго-БЦ“ с валидна дата, предният притежател на който, очевидно тъй като не му е било присъщо, просто да захвърли нещо заплатено и още годно за употреба, е оставил там — за някой като мен, защото тогава аз обичах да чета клюките и историите за полтъргайсти, които се редяха в тънки колонки под гръмки и понякога много смешни вестникарски заглавия.
Прелитайки по вестника, цигара между устните, се насочих към същинската ми цел, ваната в жилището на един преселил се баварски социален работник, когото харесвах — когато вие се изръсихте иззад ъгъла, ти и твоят приятел. Държахте се странно, като изпуснати, дори превъртели, като две кучета на верига, които са се отскубнали, но са спали само една нощ под чужди прозорци и още не са истински прегладнели; и все пак искрата в зениците ви, това безразсъдство, с което взаимно си поддържате настроението, вече сочи, че вероятно скоро ще да научите и платите цената на свободата.
Хубави мъже бяхте, и двамата, ти синеок, блед, пепеливо рус, този до теб матов, с кафява чуплива коса, слънчеви очила, малка сребърна обеца. А, че блузите, които се опъваха по широките ви рамене, произхождаха от гардероба на работническото благоденствие, за това още нямах око.
Вероятно, макар да не бях гримирана и мощното ми тяло да се криеше в един тип рокля, който показателно наричат буре, аз също трябва да съм ви направила впечатление, защото вие се спряхте, ти от лявата ми страна, другият от дясната.
„Е, мишчице куклена, накъде?“, каза ти така провлачено ясно, че за миг помислих, че вече трябва да си изпил три-четири бири. Но в дъха ти, който можах да усетя, защото докато говореше, доближи лицето си до моето, нямаше и следа от вкиснало алкохолно, а за сметка на това имаше нещо, от което ми се дощя какао. Вече не помня що за отговор ти дадох, но обръщението мишчице куклена, не пропусна да подейства, доколкото ме наведе на мисълта, че ти, въпреки твоето подвеждащо бавно, насочено към чиста артикулация произношение, не може да си нищо друго освен берлинчанин, но не от онези, на които човката е расла на изток. Толкова млад и на всичко отгоре, както гласи клишето, и духовит земляк или по-точно гражданяк, още не бях срещала от тази страна на стената до онзи ден, в който налетях в ръцете ви. Малкото хора, които бях опознала по отблизо през месеците след Мариенфелде, бяха — като баварецът с ваната — от южна Германия, разглеждаха самостоятелната политическа единица като един вид междинен лагер, в който можеше да се следва или съвсем легално да се пренебрегне „повиквателната“ или „призива на знамената“ както казвахме ние „от оттатък“. Мина известно време, докато разбера, че тези другите не се различават много от мен, „бившата окупационна“, че те също са избягали от нещо, и дори, че всички духнали натук северно-, южно-, западно- и източно-германци, заедно с турците, италианците, гърците, китайците, французите, американците... съставляват около половината от населението на онази част от моя град, в която аз не съм родена.
На шмутцтитулната страница на първата книга, която си бях купила като пиратско издание от една кръчма с първите нови пари, в началото на декември 1986, бях написала:
Откакто с топографията на източната част в ума ходя из западната част на Берлин, вече знам, този град всъщност е един и същ; останалите от двете страни стари къщи си приличат точно толкова, колкото и надошлите след войната. Берлин, Източен и Западен, ми напомня на формален подарък, бонбониера, която със седмици се подмята незабелязвана, тъй като съдържанието й не е особено вкусно (тук ще кажат „апетитно“). В ямките на пластмасовия релеф побелели или нагризани и отегчено оставени киснат от дясно голите бонбони, а от ляво тези със златната обвивка, които, развити от станиола, би могло да се каже, че приличат, до косъм на другите, ако бонбоните имаха косми.
А на един лист в календара от 14. март 1987, сложен като разделител в същата тази книга, си бях записала следните две изречения:
Мотая се, гледам хора и мисля: този и този и тази и тази..., като мен някога са пристигнали тук, за да продължат веднага или отново да заминат, ако не по-рано, то с последния влак. Но всичките влакове отдавна ги нямаше вече, а последният така и не потегляше; оттогава ние пътуваме на гарата, а тя се казва Западен Берлин-Зоологическата.
„Аз Хари, това Бено“, каза ти, маркирайки, реверанс, не поклон. А аз съм Зоя, допълних аз — твърде неохотно, понеже се притеснявах, че сега, както почти всеки път, когато се представях на някого тук на Запад, веднага ще избухне голямото хихикане. — „Соя ли? Ах, а после как? На кълнове или на сос?“ Само веднъж се опитах по този повод да обясня, че не аз нося отговорност за името си, а майка ми, защото тя е трябвало да мисли и то тъкмо в „тежките часове“ на първото си „първото си раждане“, за своя идол, „разстреляната от немските фашисти партизанка Зоя Космодемянская“, която е трябвало „като пътеводна звезда да осветява жизнения ми път“ — и ме замери още по-бурно веселие.
Но вие не се разсмяхте повече от преди. „Е, Зоя?“ каза ти, „как е? Ще ходим ли да пийнем едно какао?“
Погледът, с който посрещнах твоя, трябва да ти е показал, колко смаяна се чувствах. Откъде знаеше каква асоциация е задействал в мен дъха ти? Нахаканото ви държане и без това ме беше направило несигурна, обаче все пак някой да чете мислите ми, ми се стори вече наистина странно, но и вълнуващо, понеже ти беше този някой. Размахвах ръце, все едно така бих могла да се издигна над земята или поне по този плах начин да ви покажа, че няма да ме хванете. Нещо ме привличаше към теб, но в същото време нещо друго ме предупреждаваше: дребнава сърдечна инертност, която все пак се базираше на опита. Нима повечето приключения накрая не са само едно скъпо приключване, както веднъж ми казва баба ми?! Освен това ме очакваше ваната на Кристоф; а и не се чувствах достатъчно свежа за смътното желание, което искаше да ме обхване и да ме хвърли на врата ти. Или се просмукваше през пъпа ми — събираше се като газ зад диафрагмата ми, разпространяваше се и вече започваше да ми повдига настроението.
Не, казах аз. Не става. Чакат ме.
„Окей“, намеси се придружителят ти, който до този момент не беше вземал думата, очевидно облекчен и те хвана за ръкава, така грубо, че излинелият трикотаж направо издаде един вид стенание, защо ти остана на място и толкова не искаше да бъдеш отведен, колкото аз го исках. Обаче аз направих онова, което ме принуждаваха моите, намиращи се в спор, усещания; затичах се с глава наопаки, без да откъсвам очи от теб, извиках ти, може би някой друг път.
Тогава ти се отскубна така, че ръкава ти се скъса като хартия, затича се след мен, настигна ме. „Добре, точно в три, точно тук“, каза ти рязко, почти заплашително и се отказа да ме следваш, едва когато, аз, вече налетяла на една минувачка, реших, че сега все пак по-добре отново да гледам напред.
Превод от немски: Антония Колева
 Назад (3/4)
© литература плюс култура |*| GrosniPelikani
Всички права запазени. [ Назад ] |