Антонио Табуки: Из “Твърди Перейра” - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

- 1 -

Перейра твърди, че се запознали в един летен ден. Чудесен летен ден, слънчев и ведър, Лисабон искрял целият. Както изглежда, Перейра си седял в редакцията, чудел се какво да прави, главният бил в отпуска, а той и понятие си нямал как да скалъпи културната страница, защото “Лисабон” вече имал собствена културна страница, поверена лично на неговите грижи. Той обаче, Перейра, си мислел за смъртта. В този хубав летен ден, при все гальовния океански бриз в короните на дърветата, при все яркото слънце и искрящия град – буквално пръскал искри под прозореца му – независимо от синевата, невъзможно синя, твърди Перейра, и ясна, почти ослепителна, го обзела мисълта за смъртта. Защо ли? Перейра не е в състояние да отговори на този въпрос. Може би защото, когато бил малък, баща му притежавал погребална агенция на име “Перейра Безутешната”, може би защото жена му била починала от туберкулоза преди няколко години, може би защото той самият бил с наднормено тегло, болно сърце и високо кръвно и според лекаря, ако продължавал така да я кара, нямало дълго да го бъде, както и да е – Перейра се замислил за смъртта и туйто, твърди той. И случайно, съвършено случайно, взел да прелиства някакво списание. Списанието било литературно, но имало и философски раздел. Нещо авангардно май, в това Перейра не е уверен, но с много сътрудници-католици. Перейра бил католик или поне в момента се чувствал такъв, добър католик, но в едно не успявал да повярва, във възкресението на плътта. Хубаво, душата е нетленна, няма съмнение – защото той бил убеден, че носи душа – но цялата тази плът, тези месища, опаковали душата му, не и те, кому е нужно тяхното възкръсване, се питал Перейра. Всичката тлъстина, която му се налагало да мъкне от сутрин до вечер, потта, задъхването по стълбите, защо пък те да възкръсват? Ам?, всичко това изобщо не му трябвало в новия живот, във вечността; Перейра не желаел да вярва във възкресението на плътта. Така че се захванал да прелиства въпросното списание, защото му било скучно, твърди той, и попаднал на една колона, в която се казвало: “Публикуваното тук размишление върху смъртта е откъс от дипломна работа, защитена миналия месец в Лисабонския университет. Неин автор е Франческо Монтейро Роси, завършил Философия с отличие, а това е само част от есето му, надяваме се, че в бъдеще ще можем да разчитаме на неговото сътрудничество.”

Перейра твърди, че отначало се зачел разсеяно, публикацията нямала заглавие, после машинално се върнал в началото и преписал няколко реда. Защо го направил? Перейра не може да каже с точност. Вероятно защото авангардното католическо списание някак го подразнило, или защото тъкмо тогава бил отегчен от всякакви авангардисти и католици, въпреки искрената си католическа вяра, или защото на фона на искрящото лисабонско лято и огромната маса, която затруднявала движенията му, самата идея за възкресение на плътта го отвращавала. Както и да е – Перейра взел да преписва статията, вероятно за да изхвърли после списанието.

Твърди, че не я преписал открай-докрай, а само няколко реда, ето ги, тях може да приложи дословно: “Съотношението, което предопределя в дълбочина и цялост смисъла на нашето битие, е съотношението живот-смърт, тъй като ограничението, наложено на съществуванието от смъртта, е решаващо за разбирането и правилното оценяване на живота.” После взел телефонния указател и си рекъл: Роси, какво необичайно име, няма да е повече от един Роси в указателя; твърди, че набрал някакъв номер, помни го добре, и от другата страна се чул глас, който казал: ало. Ало, казал Перейра, тук “Лисабон”. Гласът казал: да? Вижте сега, твърди, че казал Перейра, “Лисабон” е един лисабонски вестник, основан преди няколко месеца, не знам дали сте го виждали, ние сме аполитични и независими, но вярваме в душата, тоест имаме католически уклон, така че бих искал да говоря с господин Монтейро Роси. Перейра твърди, че оттатък замълчали, а после гласът казал, че той е Монтейро Роси, но че никога не се е вълнувал особено от въпроса за душата. Перейра на свой ред замълчал за секунда, защото твърди, че му се сторило странно как човек, написал нещо така прочувствено за смъртта, може да не се вълнува от душата. Усъмнил се да не би да е станала грешка, а мисълта му ненадейно се върнала към неговата фикс-идея, възкресението на плътта. И казал, че е прочел една статия за смъртта от Монтейро Роси, след което добавил, че и той, Перейра, не вярва във възкресението на плътта, ако това е основната теза на господин Монтейро Роси. В крайна сметка Перейра се оплел, така твърди, и се подразнил, подразнил се от самия себе си – защо му трябвало да звъни на непознати и да ги занимава с деликатни, нещо повече, с твърде лични теми като душата и смъртта. Перейра твърди, че съжалил и дори му минало през ума да затвори, но после, кой знае защо, намерил сили да продължи, така че казал, че името му е Перейра, доктор Перейра, редактор на културната страница на “Лисабон”, и че, естествено, засега “Лисабон” е следобедно четиво, общо взето вестник, който не може да се конкурира с останалите столични вестници, но със сигурност ще си пробие път рано или късно. Наистина за момента “ Лисабон” наблягал преобладаващо на светските клюки, но общо взето сега били решили да пуснат и културна страница, в събота, редакционният екип още не бил попълнен, та затова имал нужда от хора, от външен сътрудник, който да се нагърби с постоянна рубрика.

Перейра твърди, че господин Монтейро Роси побързал да избърбори, че още същия ден щял да мине през редакцията, както и че работата го интересувала, всякакъв сорт работа го интересувала, защото, така де, вече се налагало да захване нещо, сега, след завършването на университета, трябвало сам да се изхранва. Но Перейра предвидливо му казал не в редакцията, да не идва засега, по-добре щяло да бъде, ако се видят някъде навън, в центъра, да си определят час и да се срещнат. Твърди, че казал това, защото не искал да кани непознати в неуютната стаичка на “Руа Родриго да Фонсека”, където бръмчал астматичният вентилатор и постоянно миришело на пържено заради старата вещица, портиерката, която гледала всичко живо с подозрение и вечно нещо пържела. Не му се искало също да разкрива пред непознати, че културният отдел на “ Лисабон” се състои само от него, Перейра, един изпотен от горещината и неудобството на малката стаичка мъж, така че, твърди Перейра, просто попитал дали има нещо против да се видят в центъра и онзи, Монтейро Роси, казал: довечера на “Праса да Алегрия” има вечеринка с песни и китари, аз съм поканен да изпея един неаполитански романс, впрочем, аз съм половина италианец, но не знам неаполитански, няма значение, та собственикът на заведението ми е запазил маса на открито, на нея трябва да има картонче с надпис “ Монтейро Роси”, какво ще кажете да се видим там? И Перейра се съгласил, както твърди, затворил телефона, избърсал си потта, после му дошла превъзходната идея да започне една кратка рубрика под надслов “Паметни дати” и решил да я публикува още в следващия съботен брой, така че, почти несъзнателно, може би защото бил на вълна Италия, написал заглавието: Две години от кончината на Луиджи Пирандело. По-долу добавил подзаглавие: “Великият драматург току-що бе представил в Лисабон пиесата Насън или може би наяве.”

Било двадесет и пети юли хиляда деветстотин тридесет и осма година и Лисабон искрял в синевата на океанския бриз, твърди Перейра.

Напред (2/4)

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а