Борис Минков: Българската белетристика на 90-те - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Като начало трябва да се оправдая, че лекцията ще протече в блицтемпо. Това ще бъде така, първо, защото така ще е най-безболезнено за слушане, тоест, ще се редуват много, но за сметка на това малки и независими отегчителни пасажи, които да разказват ведро за българската проза от последните години, второ, защото Европейското първенство навлиза в решителната си фаза и е добре всичко да свърши преди осем и половина.

Впрочем като стана дума за първенството, ако разрешите, ще направя едно футболно въведение. В една от книгите, за които ще става дума днес, миналото Европейско първенство играе съществена, макар и второстепенна роля. В “Ангели небесни” на Владо Даверов мачът България - Румъния има функция на естествена среда, в която започва да се развива действието. Може да се каже, че футболът в случая е “вокабулар на реалността”. С оглед на стратегията на Владо Даверов, който по правило като немски възпитаник пише почти само романи на възпитанието, въпросният “начален” за книгата му мач идва да каже, че персонажите не са някаква притъпена от и спрямо всичко младеж, която по цял ден се реди в тоалетните с цел да се инжектира венозно, а представлява сума от подлежащи на всевъзможно развитие индивиди, които се интересуват от това какво става по света (разбирай - футбол) и от проблемите на страната, в която живеят (разбирай представянето на националния отбор). И ако вече преминем към по-сериозна интерпретация, трябва да кажем (това е едно основно положение в науката за разказа), че съществува напрежение, противоречие между erzählte Zeit (времето на разказваната история) и Erzählzeit (времето на разказване). Значи за читателя, който е надминал това erzählte Zeit, е ясно, че след мача с Румъния идва разгрома срещу Франция. Затова той приема описаната обстановка около “румънския мач” като сигнал, че до края на книгата на тия симпатични момчета и момичета ще им се случи нещо подобно. Така излиза, че както и да я въртим, ориентираната уж към “младежта” и нейните проблеми книга е доста поучителна. Оттук идваме към един централен въпрос за съвременната литература: дали написаните книги достигат до онези, които биха могли да се припознаят като техни герои?

И тук следва второто отклонение, което идва да илюстрира цялостната ситуация на българската белетристика от последните десет години. Знаем, че така наречената “нова селска проза”, която се зароди през 60-те години, беше излъчена като официално представително явление в рамките на Източния блок. Магическите разкази, новели, романи на Васил Попов, Йордан Радичков, Йордан Вълчев, Георги Алексиев станаха представителни за едно оптимално съчетаване на традиционното и модерното, което се търсеше не само в български национален план.

След 90-та година ситуацията около писателството се напрегна много. Най-добрите ни писатели като Радичков, Ивайло Петров и Георги Алексиев усещаха, че имат да казват още много неща, които по-рано не са могли да кажат, “отвън” ги притискаха с добилата бърза популярност улична реплика, че чекмеджетата им са се оказали празни. Още напрежение създаваше друга една такава реплика, която е силна и до днес, че “стига с тия змейове и клюводръвци, щото докато ни баламосвахте с тях, хората страната изнесоха”. Получи се и още нещо от строго институционална гледна точка: литературните порти изведнъж се отвориха за много нови хора. Значи, с 500 долара, ако не и с по-малко, можеш съвсем самостоятелно да си издадеш официална книга, да я разпространяваш, да печелиш читатели и т.н. Разбира се, свободният достъп до читателя се оказа точно толкова илюзорен, колкото и достъпността на западния свят. И фигуративно сходен. 500 долара вероятно би струвало купуването на виза и билет - колкото 20-те палета с размноженото ти произведение, само че от Мюнхенската автогара и от частната печатница нататък - и в двата случая “с вси багаж” - нищо не е гарантирано.

Когато Ивайло Петров издаде романа “Баронови”, дълго време той не получи никакъв сериозен отзвук в специализираната преса. Това, че по времето на неговото излизане имаше силна инфлация и кабелна телевизия, не е основното обяснение. Просто литературно-рецептивната институция не функционира. Когато със закъснение се заговори за тази книга, тя бе определена като неуспял “буржоазен роман”, като авторът на тази позиция си спести пояснението като какво животно представлява този роман, както и това, че такъв (ако се има предвид “Буденброкови”), вече не може съществува. Същата класификация може да се постави по същия лек начин и на “Passion или смъртта на Алиса” на Емилия Дворянова, само че като се допълни, че той е по-успешен роман, тъй като е по-модерен. (Така навлизаме в обяснения от рода на: това са сини сливи, но са червени, защото са зелени) Истината е, че нито “буржоазен”, нито “модерен” може да върши само по себе си работа за провеждането на оперативна критика и ако искаме да имаме такава, трябва да се навлиза в дискусиите, вплетени в историята на понятието. В случая произволно и не случайно, доколкото сме във Виена, избирам: дискусията за орнамента и декорацията в системата на модерното. И тогава ще можем лесно да посочим, че усилията за преодоляване на лишеното от орнаментика модерно намират почва в произведението на Дворянова благодарение на връзката й с немския неоромантизъм. В “Смъртта на Алиса” главно действащо лице е една “чуплива жена”, ако си послужим с понятието на Ariane Thomalla, която с това понятие описва един основен женски тип за времето около 1900-та година (т.нар. Jahrhundertwende). И наистина Алиса в романа на Дворянова буквално се разтича по стълбите на къщата, с която е изцяло свързана (и която къща следва да отнемат от семейството й), но вътре в рамките на това свое деструктиране тя си остава устойчива като живак. Алиса също така свири на пиано, но не като принудените деца, които трябва да се отличават с това от другите, а защото не познава друг начин да общува с хората. Повествователните ъгли тук непрекъснато се сменят, при което дори домашната прислужница, вместо да стане смешна или трагична, тя се поглъща и запалва от това “живачно” поведение на жената-дете. В същото време “Баронови” представлява декоративен роман, създаден само с цел да изпълни или дори да запълни очакванията, без да промени знанията ни за света и за автора. Битовото присъства тотално в “Баронови”, но за разлика от “Хайка за вълци”, където това битово беше доведено до една чудесна сватбена истерия, тук то идва само с цел да обрисува герои с кулаческо минало. Допълнителните усилия към усилване на конфликта (вместо неговото представяне като бутафорен и карнавален, както е и в “Хайка за вълци”, и в “Преди да се родя”) водят към класически схеми, които по начало трудно могат да бъдат уплътнени, още повече когато веднъж бъдат заявени открито. Например връзката с Монтеки и Капулети е изказана директно в “Баронови”.

Йордан Радичков пък се отказа доброволно в книгите си от онова съзвездие от значения, от разкривени гримаси и от етноцентрични персонажи с цел да бъде по-разбираем от публиката. И в известен смисъл може би успя. “Мюре”-то беше разгърнато като сценарий за новогодишната програма (мисля беше 1996/97). Забелязва се обаче натежаването на везните към алегоричното, към едното единствено смислово решение на загадката на тази проза. Изцяло новите Радичкови творби са разгърнати от значенията на специфичните думи (пример: мюрето и пупавеца). И пак трябва да направя уговорката, че говоря за тенденции и в тази връзка за авторите. Радичков например няма собствено много общо с това, че белетристичната ситуация, а още повече т.нар. Umdichtung на специфичните негови навързани “приписки” изискват ново и ново пространство. Но има явления, които показват, че гротесковото българско писане, довеждането на разказването в клещите на един лек делничен абсурд, не е неактуално.

За неадекватността на едно такова общо взето трудно за изпълнение писане говорят тези, които си въобразяват, че гангстерското четиво ще накара хората да предпочетат книгата пред видеокасетата. Няма смисъл да споменавам “твърдите” представители на т.нар. “мъжка проза” (впрочем напълно неудачно като наложило се понятие) като Христо Калчев и Иван Тренев. Те впрочем са слепи за правилата на собствения им жанр. Така например жената в добрия гангстерски роман е шарж и нейните контури напомнят на рисунъка на анимационните филми. Както можете да се досетите сами, при българските нови майстори на жанра това изобщо не е така. По интересни, отново от гледна точка на литературно-историческата ситуация, са опитите за разнообразяване на еднообразната борба на въображаемите мафиотски групи. Показателен в това отношение е опитът на Александър Томов, който в особено в третата част на своята поредица “Новобогаташи” издига претенцията да даде окончателен отговор на всички въпроси около мотивацията на своите герои, като въведе идеята за Световния заговор и манията на един от изпълнителите на поръчкови убийства (руснак) да превърне Москва в трети Рим.

Самият законодател на българския шпионски жанр - Богомил Райнов - издаде през миналата година романа “Тихия кът” - все още с добра техника на едновременно влизане в шпионските клишета и тяхното подиграване. Това автопародиране обаче не беше доведено до край, до онази интензивност, когато наистина иронията може да се изостри във всички посоки без страх от санкции. Разказва се от името на двама напълно различни като възраст, разбирания за света мъже, които при това се намират в малко принудително съжителство във времето непосредствено след промените. Интересно е, че жилищната собственост е доста притегателно поле за разказване в последните години. У Богомил Райнов то някак си е взето твърде на сериозно. Докато в неговата пределно прозаична поезия от 40-те години улицата е място на неговия комфорт, макар и напрегнато в процеса на засилено изучаване, сега, повече от половин век по-късно, се наблюдава едно скарване на Райновия разказвач с улицата, което рефлектира в разколебаване на и на домашните устои. Тук се сещам за забележителния разказ “Обратен ход” от “Лице от Греко” (Ст. Стратиев), където около гарсониерните проблеми, в техните тесни и неуютни рамки са поместени сума други проблеми като например тези за бюрократичните чисто кафкиански капани, екологични (за отвикналия да пие чиста вода фикус и загиналата хранилка за деца, наречена училищен стол), семейни.

Интересно явление представлява сравнително младата авторка Здравка Ефтимова, въпреки че нейният белетристичен дебют е през 80-те години (“Разкази срещу тъга”; “Кръв от къртица”). През 1997 г. тя спечели конкурс за роман на ИФ “Развитие”. Това беше романът “В студената ти сянка, лейди”, който роман пак говори за едно типично българско ежедневие на 90-те години, но успява да погледне това ежедневие някак отстрани, като го довежда преднамерено до несъвместимостта на онези митове, които то само си е конструирало. Мафиотски шеф, неговият малоумен шофьор, едно хомосексуално денди и един гениален математик разказват отново (почти като при Емилия Дворянова - изобщо много силно женско писане в последните години) за една фам фраджил с противоречиво и незавършило детство и с всевъзможни таланти, които и носят само меланхолия. Може би трябва да се отбележи и това, че жената при Ефтимова винаги е спец по английски и в частност английска литература. Даже преди около един месец в “Капитал” (той има и електронна версия) беше публикуван неин кратък разказ, в който на стотина реда беше разказана пак история с подобен профил.

Можем да съжаляваме, че от доста години Виктор Пасков не публикува, защото смело може да се каже, че в онова писане със засилено присъствие на поетичното, представено по-късно, във втората половина на 90-те, от Ефтимова, Дворянова, Емил Андреев, той няма равен. Знаем още от 80-те “Балада за Георг Хених”, което е едно от малкото произведения, на които преподавателите по Съвременна българска единодушно държат (независимо от политическите си пристрастия) и често задават най-добронамерено като допълнителен въпрос. След двете новели “Ций Кук” и “Мартина”, които излязоха през 1991 и стъписаха критиците, които просто не знаеха какво да ги правят, дойде и имащото заложби на хит четиво “Германия. Мръсна приказка”. Тук цитатът по отношение на Хайне поне беше откровено ясен. Оттам ставаше ясно и това, че Пасков всъщност подобно на Хайне се връща към родината си. - “Я родом из детства” - както гласеше заглавието на един спектакъл на Висоцки. Бруталното и поетичното присъстват едновременно и в този роман (както в “Балада за Г.Х.”) Пътят през мръсотията на емиграцията става учебен път, по който преминаващият трябва да се отучи от псевдовъзрожденският хленч, от самосъжалението, от авантюрните формули като “изведнъж...”; “втрещих се” и т.н. В крайна сметка и емиграционното бягство се оказва нулево, защото се осъществява в рамките на един и същ лагер (в случая социалистическия). Като един по-различен немски възпитаник (за разлика от Даверов) Пасков владее иронията и гротеската на всички равнища по една въображаема скала: по вертикала като ефекти на усилване и поантиране, и по хоризонтала като възникване на неочаквани съседства на фигурите. Всичко това в режима на опиянение на езика.

Продължаваме с друг един опиянител - разказвач. Емил Андреев. Него го сравняват с Радичков не само защото е от Лом, т.е. от вълшебния за разказвачи северозапад, а и заради начина, по който са подредени неговите истории, започващи от масата, но веднага бягащи от нея. Това, което за Радичков е ловът, това за Андреев е риболовът. Ако малко засилим нещата, можем да говорим за ново митологическо мислене, пренасящо на практика всички въпроси от делника в този тип изначално мъжко общуване. Впрочем книгите с разкази на Емил Андреев са интересни и с това, че първите две (“Ломски разкази” и “Късен сецесион”) са писани доста преди 89-та и в тях се забелязва някаква характерна “производствена” атмосфера. Нямам предвид, че има строежи (то и няма), а става дума за начина, по който участниците в разказа го тикат напред и ти им симпатизираш, първо, че са такива едни леки неудачници, и, второ, че като грешни дяволи тикат тоя разказ и си мислят, че ако го дотикат, ще станат герои. Нещо като филма “Оркестър без име”. Третата книга ( “Островът на пияниците”, 1999) вече е писана след относително големия успех на първите две и се спори дали тя е толкова добра колкото другите, някои например казват, че е по-добра. Но всъщност май няма кой да спори, ако е за нещо друго освен за привилегии.

Преди около две години най-известният литературен историк и литературен критик на България Светлозар Игов написа роман и точно на премиерата някой оригинално го нарече Умберто Иго. И наистина, “Елените” може да бъде наречен професорски роман, по който би могъл да се провежда изпит, защото е зареден с цитати, които относително лесно могат да бъдат разчетени - за разлика от цитатите в книгите на Любомир Канов например, които изискват от читателя едва ли не патологично търсене. В “Елените” ги има любимите професорски тези на Игов - за ролята на елено-козела в елинистичната цивилизация, за позицията, според която Елена (тази от Троянската война) е само призрак, за значението на различните “раси” в България и особено за т.нар. медитерански тип (това е отзвук от дискусии от 30-те години). Като постройка “Елените” е един изцяло класически случай, включително с мистификационната рамка: Един ден литературният критик намира въпросния ръкопис в пощенската си кутия. Героят, който описва своята история в рамките на този “псевдоръкопис”, е един съвременен Чайлд Харолд (това е наблюдение на Иван Цанев). Той разказва най-общо три неща: за голямата си любов към Елена и общото им морско лято; за своето от една страна случайно, а от друга несъзнателно търсено от самия него заточение в планината (и тъкмо в планината е особено засилен неговият процес на рефлексия); и завръщането му в столицата, където се оказва, че неговият робинзоновски календар, воден от него в планината, закъснява, макар и само с два дни. Не е необходимо да се допълва, че в други отношения закъснението на този Игово-Байронов, хранещ се, захранващ се с литература герой ще бъде далеч по-чувствително. Накрая завършва с ефектно изчезване на героя някъде по шевовете на затварящата мистификационна рамка.

Сега да представя и една от по-младите надежди на българската белетрискита - роденият през 1966 година Алек Попов, който впрочем има вече в биографията си и дипломатическа кариера (беше културно аташе в Англия). За него пък често казват, че разказите му имат нещо общо с тези на Любен Дилов. Известно е, че Любен Дилов също харесва неговите. Може би е подходящо да илюстрирам наблюденията си с един “туристически” разказ от книгата “Пътят към Сиракуза”. Семейна двойка прави своето сватбено пътешествие, разхожда се из Шьонбрун, снима се разбира се навсякъде, хвърля стотинки във фонтаните и малко по-късно - от един “особен” фонтан нататък мъжът изчезва. Жената изпада в ужас, пита служителите, те на свой ред питат “ами къде бяхте последно заедно” - “там и там, при оня фонтан” - “ами, такъв фонтан изобщо няма”. И така, докато накрая жената пита най-стария служител и той се сеща, че на 50 години веднъж има такъв фонтан, но който му хвърли нещо, пиши го погълнат. И започва да се кара: тъпи туристи, само знаете да се снимате и да хвърляте монети, без изобщо да поглеждате къде. Целият разказ, с всичките чувствителни агенти на съвремието в себе си и с преднамерената си лекота, е една закачка с диаболичното (защото Алек Попов има и по-диаболични неща), но тук струва ми се се съдържа и друго едно предупреждение: да не живеем живота си като туристи.

В книгите на Алек Попов се срещат често и разкази, закачащи политическото и конкретно българската политическа ситуация, какъвто е примерът с едноименния разказ “Пътят към Сиракуза”, където на един изваден като от машина на времето средновековно-утопичен фон се разказва един апокрифен вариант на историята с гладната стачка на Едвин Сугарев. На мен лично тези разкази не ми харесват и чак ме е яд, че човек, който може да пише така добре, заорава на пусто. Впрочем никой не знае кое е пустото. Смятам и тук да завърша, за да оставя и малко време за дискусия.

Забележка: Лекция в Дом Витгенщайн, 20. 06. 2000, Виена

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а