литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Борис Минков
Помощници търсят ръба
или Откъде знаете, че гущерите не съжаляват ІІ




Действие второ

(Стая; на мястото на порутената стена от първото действие има истински параван. В стаята са Жената и Продавачката)

Жената: И днес ми става неудобно като си спомня как ти казах тогава “Откога жените на гордите броненосци започнаха да продават бельо на окупаторите”. Беше голяма глупост. Аз иначе не съм такава.

Продавачката: Те затова ти казаха, че ти дължат много пари. Заради глупостите, които изговори тогава. Но ти не си виновна, разбира се. Времето беше такова приповдигнато. Поне да беше чисто военно време, да го разбереш, а то само дебнехме ръба на войната. Мен обаче онази история със заразата наистина ме ядоса. Защото виждаш, че вече всичко отива към равен изход, така че хич няма какво да го търсиш този проклет ръб, и дай да направим така, че да ни запомнят. И после едни могат сами да дебнат за ръба, а други могат само да им помагат на по-ниско равнище в дебненето. Елементарно е, но е така. Разбираш ли, това, което военните правеха, не беше като твоето “Откога жените на гордите броненосци започнаха да продават бельо на окупаторите”. То беше свежо. Беше твоят начин за запознаване. Аз никога не съм имала истински мъж, за да мислиш за мен като жена на горд броненосец, но тогава още нямаше как да го знаеш. За рекламните жени всички жени са нечии жени. Аз пък тогава още нямаше как да знам, че си човек, който се интересува от рекламни марки. Защото после вече слабо се познавахме, а ти “Аз да не съм курва, че да се показвам пред хората по бельо и чорапи”. Но постепенно истинското ни запознанството стана тъкмо чрез тези реплики.

Жената: Как стигна дотук? Искам да кажа лесно ли ме намери?

Продавачката: Какво лесно... Потънало вдън земя известно лице. Отдало се на заслужен отдих и размисли, пишещо спомени и гледащо животни. Добре че и аз си имам още някои верни агенти.

Жената: Да направя набързо нещо за ядене? Сигурно си много изморена от пътя.

Продавачката: Не, моля ти се. Познаваме се отдавна. Ако искам нещо, ще ти кажа. На мен просто ми е интересно да видя как изглежда домът ти. През всичките тези години, в които бяхме заедно, съм се опитвала да го възстановя, да разбера как изглежда. Но доста бързо осъзнах, че съм се питала по-точно как ще изглежда новият ти дом. И това е най-интересно. Че аз познавам точно една Юлия между два дома – стария и новия й дом. Но...

Жената: Все пак ще ти предложа нещо за ядене. Най-малкото за да придобиеш по-плътна представа. Ако възникват въпроси, питай спокойно. Не сме се виждали толкова време.

Продавачката: Едва ли мога да се сетя за нещо конкретно, за което да питам. Разбира се, интересува ме например дали Лавер не се е появил отнякъде. Женското ми любопитство би било задоволено, ако успея да разбера, дали не живееш с някой нов мъж, дали някой не се е опитал да ухажва най-известната след войната вдовица. Все пак не е някакво нездраво любопитство, аз притежавам дялове от теб. Дялове от съдбата ти, за да звучи по-добре.

Жената: И идваш, за да си прибереш дивидентите. А къде ти е кошницата?

Продавачката: Всичко много се промени, и то твърде много. Знам, че вече нямаш нищо общо с проблемите на войската, но в нея например вече изобщо няма коне. Помисли си какво решаващо отклонение дава този факт само във вашия конкретен семеен случай. Избягалият с кон вчера не може да се върне днес, защото просто не съществува. Пък на онзи нещастник, дето ти се увърташе и не искаше да си обезпечава бельото, тъкмо този несъществуващ днес беглец му отнесе всички документи. С моята кошница нещата стоят по същия начин. Само че аз още тогава, когато се запознахме, знаех, че кошницата ми е умряла работа. За разлика от военните, които все си мислеха, че и конете, и бурканите с ябълковия ксеркс, раничките и вътрешните джобове, даже кладенците и порутените ферми са на гребена на вълната. И затова все опипваха. Искаха с опипване да намерят ръба на този гребен и да го използват.

Жената: Аз се шегувах за дивидентите. Знаеш колко много ти дължа. И то не затова, че направи от мен най-известната след войната вдовица, както се изрази, а защото ми даде възможност да видя себе си. И то не като красив душеприказчик, каквато се появявах тогава в съобщенията на вестниците, като жена, която пристига, за да говори с войниците и техните началници, да разбие кризисните им натрупвания, да ги разведри и мотивира за нови подвизи, а после да продължи по пътя си.

Продавачката: Много благодаря за признателността, но не се различавам чак толкова от военните. Може би само донякъде по начина на виждане.

Жената: На мен пък ми правеше впечатление тъкмо обратното. Сходно виждане и различна оценка. Дори можеш да се ориентираш по войнишкото виждане.

Продавачката: Ти и в цивилния живот се ориентираше по войниците. Но мисля, че го беше превърнала в печеливша стратегия.

Жената: Докато вървях към фронтовата линия, непрекъснато ми се случваше недоволни наемници и дезертьори да се впускат изневиделица към мен, за да пипат кожата ми. От това тази кожа бързо заприлича на кожа на костенурка, но аз бях доволна, тъй като покрай гадните ръце на обикновените участници във войната се ориентирах безупречно за театъра на военните действия.

Продавачката: Но това вече е войнишкото пипане. Със съвсем друг енергетичен баланс.

Жената: Аз си мислех, че трансформирам този баланс. Поне смятах, че имам опит за това от дома, който току-що бях напуснала. Нещо като домашно възпитание.

Продавачката: Не можеше да трансформираш нищо, разбира се. Така започна да ти се струва, когато онзи охлюв с изгубената самоличност ти се обясни колко не може да вижда без теб. И понеже не беше сигурен доколко все още си привързана към съпруга си, намеси и него в своите уроци по виждане.

Жената: Все пак трябва да е имал наистина нужда да се учи да вижда, защото в този момент той пак си беше без самоличност, само дето все още си мислеше, че тя ще му бъде върната като свърши войната. И ухажването му, ако изобщо приемем, че имаше такова, и то беше тъкмо от подобен характер. Самата дума за ухажване е такава, с уж временно отнета самоличност, все едно става дума за едно условно и крехко харесване. Наистина съжалявам за това, което се случи.

Продавачката: За това, което вече се е било случило. Извинявай, че те прекъсвам. Но по времето, за което говориш, самоличността на помощник Грас, намираща се в табакерата на все още живия полковник Гра, вече е препускала заедно с коня, който Лавер е откраднал, за да може избяга.

Жената: То пък много умно да сложиш самоличността на подчинения си в табакера.

Продавачката: Не говорим за това. И ако започваш да пишеш мемоари, добре внимавай да ги разграничиш тези неща. Защото понякога само се правиш на глупава, но понякога си. Скритата на съхранение в табакерата самоличност няма нищо общо със самото скриване. А оттам и разните спекулации за това как било трябвало да бъде...

Жената: Нямам никакво намерение да пиша мемоари.

Продавачката: Това ти е грешката. Мога веднага да ти предложа договор, но знам, че точно това едва ли ще те изкуши достатъчно.

Жената: Нали уж дойде само да изядеш един омлет и да видиш новата ми къща. Нищо че не си виждала старата. И да полюбопитстваш. А имам чувството, че ти пак тръгваш да ми обясняваш разликата между случай и пример. Толкова време работихме заедно и как не се отказа. Изобщо не мърдаме оттатък запознаването. “Откога жените на гордите броненосци започнаха да продават бельо на окупаторите”, това аз, “Толкова жадни деца в моя град поглъщаха жадно и с отворени очи ябълковия ви ксеркс”, това си ти. И след това много снимки. Представи си как ми каза тогава “Откога жените на гордите броненосци започнаха да продават бельо на окупаторите”, така ми казваше ти, но не за да си представя и да говорим за това, което съм си представила, а за да ме снимат. Направи сума пари с мисълта колко жадни деца в твоя град са поглъщали с отворени очи ябълковия ксеркс. Понякога съм си мислила дали тогава не трябваше да накарам войниците да убият и тебе, вместо да се пазаря.

Продавачката: Не виждам да имаш яйца за омлета. Така че патосът ти е безпредметен. Много бързо се научи да използваш хладилника като подръчно изобретение, даже веднъж ми беше казала – вече се бяхме запознали –, че хладилникът е най-великото изобретение след грамофона, само че не можа да се научиш да си го зареждаш. Да го зареждаш. Само тогава той би имал някакъв смисъл. Иначе само блъфираш. “Да направя набързо нещо за ядене?” Не че не съм те учила да блъфираш. Трябва обаче да знаеш кога да използваш артистизма си и кога само да показваш табакерата, в която той е скрит.

Жената: Разликата между моето предишно жилище и сегашното не е в изобретяването на хладилника, нито пък в малката подробност, че сега бих могла да си го позволя. Просто преди нямаше място за хладилник. И идеята за нещата, които са ти подръка, беше друга, много по-тясна. Тогава дори грамофонът идваше твърде голям. Винаги нещо попадаше под очите ти. И то става дума за времето, когато братът на Каргал вече беше започнал да изчезва от къщи и с това беше освободил твърде много място. Първо се губеше за по два-три дни, после го нямаше седмици, а когато се връщаше, само подаваше главата си от прага, все едно се страхуваше да не се натъкне на някой подръчен предмет, който е заел част от освободеното от него място, съобщаваше ни, че възнамерява да си почине за час-два в бащиния си двор, след което да замине отново. В чест на неговото кратко завръщане всички хвърляха от прозореца на къщата разни дребни сладки и друга храна, а Лавер ги ловеше долу на двора с уста. Беше страшно ловък. Никой друг не може да е толкова ловък като Лавер. Ловеше така... (показва с ръце) Колкото и наивно да ти се струва сега това наше забавление, то определяше пространството на нашата къща. И го определяше много симпатично.

Продавачката: Но не е идвал в новото ти жилище. И изобщо след смъртта на Каргал.

Жената: Ти сама каза каза защо не е идвал. Защото не улучи ръба на войната с коня си. Хората наистина слязоха завинаги от конете като свърши войната, а който по една или друга причина не е разбрал, е останал на коня си като вечен спътник на новия, образуващ се на ръба, свят. Без да може да се върне, но и без да може да разбере какво се е случило. Изхабил е нечия самоличност не по негова вина.

Продавачката: (с пресилена патетичност) Един свят, който бъдещите поколения с основание ще нарекат свят без коне и без кошници. Свят, който в движение помита нечия самоличност...

Жената (довършва): ...без да е разбрал, че тя му е подръка и продължава да се пази в някоя проклета и увехтяла от препускането табакера.

Продавачката: И да е разбрал, не може да я ползва, защото тя принадлежи на друг.

Жената: Сега като си спомня, беше хубаво това как всички хвърляха дребни сладки през прозореца на Лавер. Но може би и разстоянието, което по този начин се поддържаше, го правеше нещо като сателит на семейството. Снажен и красив сателит. Мисля си, че това трябва да е мъжкият рекламен образ, а не образът на измерващия с тялото си охлюв.

Продавачката: Но в семейството е имало място само за Каргал. Човекът, който измерва и изследва повърхностите.

Жената: Много надълбоко започна да разпитваш като разбра, че няма да ти направя омлет. Все едно всичко това не сме го говорили сто пъти.

Продавачката: Но ти тогава нямаше дом, а само кариера на рекламна вдовица. А и ти си разбрала, че много от нещата тогава съм ти ги говорила с цел. За да изглеждаш по определен начин.

Жената: Както и моят мъж изглеждаше според предоставената му от Лавер възможност. За Лавер винаги е била необходима по-голяма площ от онази, която една къща може да предложи. Затова още преди да пораснат, Каргал попълвал онези ъгълчета и ниши, които брат му и без това не успявал да заеме. И то не става дума за някакво потискане или несправедливост, а за най-обикновено разпределение. Каквото правят всички. Развиваната от Каргал съобразителност, с която той можел да се побира на невъобразими места, му е помагала не само в службата му на измервателен прибор, но и изобщо в живота. Например когато в дома на семейството идвали гости, което за онези времена било направо неизбежно, и те заемали макар и далеч не толкова рационално всички ъгълчета и ниши, настанявали Каргал в гардероба. При това, забележи, подобни подялби на територия са се правели без да се напрягат никакви сантиментални струни.

Продавачката: Това го знам. Чела съм го в детските книжки, които войниците се бяха заели да променят заради рекламата на ябълковия ксеркс. В разни проспекти също го има.

Жената: И аз дълго време бях много зле настроена срещу семейството, което просто беше оставило подялбата на жизнената територия да става по такъв неравномерен и случаен начин. Далеч по-късно разбрах две неща. Не че внезапно съм поумняла. Например когато ме обарваха дезертьори или пък когато след войната ме снимаха като вдовица с новообезпечено бельо. Същата съм си. Тези неща обаче нямаше как да не ги разбера. Първо, всяко разпределяне е неравностойно, второ, всеки е щастлив с това, което е получил от разпределянето. Ти да не мислиш, че след края на войната щяха да им раздават идентичностите под списък – според това, което човек е предал на влизане?! Ами! Затова им трябвахме ние. За да им гарантираме едно такова кристално разпределяне. А такова не съществува. Най-много някоя от нас да използва случая, за да обезпечи сексуално бельото си.

(на вратата се тропа; влиза скитник)

Скитникът: Добър ден и извинявайте за окаяния ми вид. Нямаше да ви безпокоя, ако нуждата не го налагаше. От известно време събирам всякакви неща, на които възлагам много надежди, най-често напразни, за да не кажа и безпочвени. Така вървят при мен нещата, че вече започвам да забравям какви бяха в началото тези надежди. А от тях бях тръгнал. Но да не ви досаждам много. Знам, че всички такива като мен са досадни, да не кажа дори банални. В смисъл такъв, че такива като мен очевидно се прехранват, макар и не особено добре, тъкмо от скитническия си занаят, но ако някой реши да пресметне баланса на придобитото по този начин, ще види, че то по никакъв начин не е достатъчно за препитаване. И това ви го казвам не като интродукция по отношение на това колко съм нещастен, нямам намерение да свиря точно на тази струна, а само да ви обясня простичко, че съм наясно с нелепата ситуация.

Жената: Това е домът на Юлия Щайгер. Кажете какво по-точно искате.

Скитникът: Събирам празни буркани. Или поне такова беше последното ми занимание.

Жената: Нещо по-оригинално?

Скитникът: По-рано разнасях антикварни предмети. Особено през войната се пръкнаха голямо множество всевъзможни монети, скъпоценни кутийки, украшения, старинни писалки за писма и вече не помня какво още. Разбира се, всички фалшиви, но тяхното разнасяне беше твърде сериозна работа. Не бих се отказал и от нещо за ядене. Обикновено яденето ми възвръща спомените.

Жената: Толкова бързо ли прецапахме през интродукцията?

Скитникът: Аз ви познавам. Освен това сме се виждали някъде.

Жената: Мен ме познават твърде много хора. Защо обаче си мислите, че това е във ваша полза?

Скитникът: Не знам. Просто така ми се стори.

Продавачката: А вие в какво ще ги сложите тези буркани, след като си нямате кошница?

Скитникът: Не съм мислил по този въпрос.

Продавачката: Не че на вас ви е задължително необходима, но без нея трудно можете да разчитате да ви дадат кой знае какво. Ако наблегнете на това, дето го говорихте в началото за скитниците, може и да се докопате до някой обикновен домакински кантар, но иначе едва ли ще постигнете нещо.

Скитникът: Проверил съм. Кошници няма. Или поне аз не мога да открия.

Продавачката: Това наистина си е лично ваш опит. Добре е, че сам правите необходимото уточнение.

Скитникът: Когато видях една жена с кошница, издигната като паметник, се отказах да търся повече. Цялата кошница беше в цветя и аз първо помислих, че е истинска кошница в ръцете на изваяната жена. Обаче не беше така. И кошницата беше изваяна. Реших, че няма смисъл да търся повече. И то не защото се бях изморил или отчаял, а поради други две причини. Първата е, че щом кошницата е влязла в композицията на паметник, явно няма да се намира ей така в живота. А втората, че хората биха се подразнили, ако тръгна с кошница, все едно се правя на паметник.

Жената: Искате ли малко дребни сладки? Отдавна съм ги купувала, но вършат работа.

Скитникът: Може. Наистина важното е да се върши работа. Можех да предположа, че щом сте толкова известна, сте и богата.

Жената: Това нямам намерение да го обсъждам с вас. (дава му сладки, при което му ги подава внимателно една по една и наблюдава как ги поема)

Скитникът: А може ли да седна, докато ям дребните сладки.

Жената: Не. Разбира се, че не.

Скитникът (посочва към продавачката): А тя защо е седнала?

Жената: И тя ще стане. Всичко с времето си.

Скитникът: Откога великата артистка Юлия Щайгер започна да говори толкова мъдро?

Жената: Съжалявам много, но нямам възможност да се занимавам с вас. Времето ми наистина е ограничено. Най-добре си казвайте името, защото така го изисква приличието, и изчезвайте.

Скитникът: Нямам някакво специално име. Можете спокойно да ми викате Скитник. “Тогава обаче Скитника много нахално те попита Откога великата артистка Юлия Щайгер започна да говори толкова мъдро. Откъде накъде ще ти говори така тоя скитник?”, ще каже тя (посочва към продавачката). “А, не е работа, всякакви ги има”, ще кажеш ти. “Но все пак беше мило от негова страна. Ясно е, че и скитниците те знаят, но друго е да ти го кажат”, ще каже пак тя. “Това добре, но славата е уморителна”, ще отговориш ти, вече без да имаш предвид конкретния скитник, “никога не знаеш кога ще изникнат на вратата ти и ако забележат в жилището ти дори една едничка паяжина, ще направят от нея капитал”.

(пауза)

Продавачката: И после аз какво ще кажа?

Скитникът: Не знам. Става сложно. Защото на всеки възможен отговор изникват различни възможности. Освен това аз не съм единственият скитник на този свят.

Жената (внезапно развеселена): Аз всъщност не мога ли да те хвана тебе някой ден да ми изчистиш паяжините?

Скитникът: Сигурен съм, че у вас не може да има паяжини. Ако настоявате, бих могъл да потърся, но едва ли би довело до резултат. Споменах за паяжини в чисто реторическа светлина.

Продавачката: Или в чисто образна светлина...

Скитникът: Не бих си го позволил.

Жената: А можеш ли да ловиш?

Скитникът: Не ви разбрах...

Жената: Ами като ти хвърля от дребните сладки, да ги хващаш. Не е трудно, само че някои го правят по-ловко от други. Ето... (хвърля; скитникът безучастно лови) Не си много ловък.

Скитникът: Едва ли можете да разчитате човек с моето препитание да го прави по-добре. Наистина най-често хората ни допускат някъде до прага на къщите си, но например не ни дават да сядаме. Това със сигурност се отразява на нашите стави. Те бързо губят своята еластичност. А и телата ни се захабяват. Колкото и да ми е неудобно да си призная пред вас, има упражнения, които изобщо не съм в състояние да изпълня.

Жената: Не се поддържате. Това е всичко.

Скитникът: Не е лесно. Нямата представа само из джобовете си колко боклуци имам. Копчета, чорапи, гребенчета, изпочупени зъби от гребенчета. Не си спомням какво още...

Жената: Ето това ви е проблемът на вас, скитниците. Всякакви боклуци и нито една носна кърпа.

Скитникът: Използваната носна кърпа е гнездо със свита зараза, госпожо, а неизползваната – единствено куртоазия. Моята куртоазия стига до въведението, някъде до вашия праг, където трябва да обясня произхода си. Когато съм пред вас, съм вече друг.

Продавачката: Започна да става твърде смел май. Започвам да ставам излишна.

Жената: Остави го. Само да си изяде сладките и ще го изпратим. Воювал ли си?

Скитникът: В мирно време този въпрос звучи съжалително. Ако трябва, наистина ще си тръгвам.

Продавачката: Това ви е лошото на скитниците, че човек не може да ви говори открито. “Можете спокойно да ми викате Скитник.” (имитира го) Какво му е спокойното?! И откъде накъде ще командваш за спокойно? Все едно някакъв фелдфебел се е размекнал и се е разговорил за живота си с обикновените войници. След като преди това е засекретил в своето разлигавяне всички разказани истории. Нищо не трябва да бъде отчетливо, крайно необходимо е всичко да се разлигави. А знаеш ли как се въдят зарази в разлигавените материи?

Жената: Не беше ли по-лесно да му дадем празни буркани. Мисля, че трябва да имам някъде. Да ги прави каквото ще.

Продавачката: Той и в бурканите ще намери какво да разлигави. Даже му е по-лесно. Може точно за разлигавяне да търси да ги събира. Или да разчита да гледа етикетите и да се задоволява, което е същото. Най-добре направо го питай за какво са му бурканите. И не го оставяй да ти отговаря, че просто му трябват.

Жената: Наистина нямам намерение да се занимавам с него. Толкова време никой не ме е търсил в тази къща, а сега изведнъж идвате и се опитвате да ме накарате да се занимавам с вас. При това всеки поотделно.

Скитникът: Аз не държа да е поотделно. Само дето тя седи, а аз стоя прав. При това сигурно вече сте говорили за много неща, които аз няма как да знам. Така се създават разлики и затова неизбежно продължаваме говорим различно.

Продавачката: Ще ви помоля да не свеждате разговора до единствено количествените му показатели. Ако можете да се включите в неговата посока, няма никакво значение колко “много неща” сме говорили. Ако пък не можете, значи мястото ви не е тук.

Скитникът: Но когато съм влязъл, вие задължително сте сменили посоката на разговора заради мен. Дори да не криете нещо, това е естествена реакция.

Продавачката: Видът ви не е такъв, че да можете да ни нареждате какви да бъдат смените на посоките на разговора ни или пък, напротив, да ни задължавате да не сменяме посоките на разговора.

Скитникът: Не ви нареждам. Само отчитам.

Продавачката: А кога ще си ходите?

Скитникът: Бих могъл във всеки един момент. Ще си тръгна така, както дойдох и вие ще можете спокойно да продължите разговора си. Струва ми се, че мога да ви призная, аз съм малко като гущерите. Закрепил съм се на прага на къщата на тази любезна жена, старая се да отговарям на възникващите въпроси, да следя разговора и сам да водя някакъв разговор, да ловя подхвърлените към мен дребни сладки според колкото ми позволява моята моментна еластичност. Впрочем нека добавя и това, че вашият праг е доста широк, личи си, че живеещата тук жена е наистина богата и закрепването не е трудно, ако човек внимава, разбира се. Защото аз съм виждал много домове с толкова мизерни прагове, че не си заслужават неистовите усилия на закрепването. А и е малко гнусно да се опитваш да се закрепиш на мизерен праг. Мизерията лесно прониква в стъпалата ти и ги износва. Но ако изведнъж ми се наложи да напусна този богаташки и очарователен праг, аз ще го напусна, без дори да питам защо е нужно, няма и да съжалявам.

Жената: Откъде знаете, че гущерите не съжаляват?

Скитникът: Нямах предвид това, че не съжаляват. Просто исках да кажа, че нямам чувство за собственост. Или по-точно чувство за съхранение на собствеността. Отнето ми е. Или никога не съм го имал.

Жената: А ако не ти се наложи да напуснеш, тогава какво? Ще започнеш постепенно да обитаваш прага ми, нали? И като гущерите няма да експанзираш към други територии, към мрежите на паяците и коридорите на мишките. За да гарантираш най-примитивно с тялото си обитаването на прага ми до момента, в който някой реши да ти го поиска.

Скитникът: Моето поведение не е толкова прецизно изразено като стратегия. От един скитник не може да се очаква да има поглед за намиращото се извън обсега на прага. Той само навърта километраж с еластичните си очи, но ако трябва да се видят едновременно различни неща, скитникът е безпомощен в своята примитивна орбита.

Жената: А как ще почистиш жилището ми от паяжини тогава?

Скитникът: Убеден съм, че има начин. Но аз наистина никога не съм го знаел. Но на вашия въпрос следва да попитам дали той е истински въпрос, или е въпрос за моето изхвърляне. Куртоазията го изисква все пак.

Жената: А куртоазията не ти ли подсказва и отговора на въпроса?

Скитникът: Междувременно въпросите станаха два. Но за този, който имате предвид, ми го подсказва наистина еднозначно. Мисля, че е време да си тръгвам.

Жената: Почакай малко, ще отида да видя дали имам буркани. Не ме интересува за какво ще ги ползваш. Ако искаш, пикай в тях. Ще ти бъде удобно, те винаги ще са ти подръка. (излиза)

Скитникът: Дано да имам късмет.

Продавачката: От мен един съвет. Хубаво ги изплаквай от време на време. И когато са празни, не ги оставяй със затворени капаци.

Скитникът: Това са два съвета.

Продавачката: И какво като са два?! Да не се изгърбиш като са два!

Скитникът: А може ли да ми услужиш с твоята кошница? Даже и да не е в много добро състояние, аз ще я поправя.

Продавачката: Времето на кошниците изтече. Колко пъти трябва да го повтарям?

Скитникът: На мен не си ми го казвала. Аз затова казах, че когато дойдох, в разговора ви настъпи чупка.

Продавачката: Чупка е на баба ти фурката.

Скитникът: Ако другата жена не намери буркани, съветите ти ще ми дойдат твърде много. Трябва да си ги натъпча на два ката в джобовете. Ще им стане ли нещо, ако ги свия на два ката?

Продавачката: Важното е на теб да не ти стане.

(Жената се връща)

Жената: Съжалявам, не успях да намеря нито един буркан. Само някакви пикливи шишета. Искаш ли шишета?

Скитникът: Не, благодаря. Наистина вече ще си ходя. Чувствам се много уморен, за да не кажа изхабен. Довиждане. (излиза)

Жената (неясно към кого): За какво беше дошъл?

Продавачката: Всякакви ги има. Винаги е било така.

Жената: И все пак той ме познаваше от някъде.

Продавачката: Все едно. Не е единствен. На мен друго ми направи впечатление. Или по-точно други две неща. Първото, че къщата ти не е много сигурна. Тя може да е елегантна и красива, просторна и удобна, но не е сигурна. От собствен опит не мога да съдя, защото аз мога да се появявам навсякъде, но щом тази износена утрепка може да достигне безнаказано до прага ти, значи нещо не е премислено. Второто, а това е още по-лошо, ти остаряваш, слънчице. Тук никой не те вижда – това сега с утрепката беше изключение – и това ти се отразява зле на кожата. Искаш ли да дойдеш с мен и да работиш за моето предприятие? Работата вече далеч не е толкова интензивна, колкото я помниш. На първо време можем да рекламираме дома ти. Ще те изпращаме с цяло стадо фотографи обратно тук и ще съчиним чудесна нова история. Как звездата намери новия си дом. А как го обзаведе. Каква марка е любимият й грамофон? Юлия Щайгер обича да заспива със звука на хладилника.

Жената: Страхувам се, че сме изпуснали момента. Вече не съм вещицата от етикета на бурканите с ябълковия ксеркс. (изважда няколко буркана иззад намиращия се в стаята параван) Ако изобщо сме имали и друг момент. А първия ни момент го дебнеха други, не ние. Радвам се, че се запознахме, но аз вече наистина остарях. Страхувам се, че очите ми не са толкова еластични, колкото бяха преди. Не че е чак толкова важно, но все по-трудно виждам въжето, с което съм вързана за света. Все още се държа за това въже, разбира се, затова съм се оттеглила тук и къщата ми помага. Дойдох в нея вече изхабена. Прагът на рекламните жени е доста мизерен. Всеки момент може да ти стане гнусно да се докосваш до него. Може да се разлигави под краката ти. Хората са забравили да те разпознават, а и ти се гавриш с плакатите, от които те гледа една непозната жена. (сочи към бурканите) Когато си тъжна, взимаш въглена и й рисуваш мустаци, когато езикът ти се е залепил на небцето от мълчание, й рисуваш големи цици и с отработена злоба им удряш точките на ареолите. И ако след стотици години някой се излъже да влезе в този дом или по-скоро се опита да проникне в неговите руини, ще види само тези примитивни рисунки, направени все едно от ноктите на затворник по стените на някой кладенец.

(Отива към грамофона, пуска го. Затъмнение)

край







  
Накратко
(пиеса в две действия)

второ действие

Лица:

Помощник Грас / Скитник (във второ действие)
Полковник Гра
Жената
Продавачката
Каргал (глас от кладенеца)
Войнишки гласове (чуват се на запис)


Още сведения

публикувано на петък, юни 11 @ 22:21:30 EEST изпратено от bom

Подведено под:
City-lights | * | драматургия |

3314 прочита

Още в тази връзка
· Борис Минков


Най-четеното в блок City-lights:
От Лимерик до Барън


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 1


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Помощници търсят ръба
или Откъде знаете, че гущерите не съжаляват ІІ" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.16 Секунди