Вергил Немчев: Чакалня - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

“Пътнически влак от гара Септември за гара Пловдив ще замине от трети коловоз в 22 часа и 10 минути. Пътнически влак за Пловдив ще замине в 22 часа и 10 минути. Бърз влак от Бургас за Белово–Костенец–Ихтиман–Подуене–София се движи със 120 минути закъснение.”

Хора, кашони, чували и разноцветни сакове се отляха към перона, подканяни от бученето и слабия неон в прозорците на заминаващия влак. Вратите се затвориха с остро съскане. Машината се плъзна по релсите и се изгуби в бледия мрак на изток. Диспечерът, стиснал слънчогледа под мишница, пресече коловозите и хлътна в добре осветените помещения на гаровия персонал. На утихналия перон останаха четирима. Двама цигани в единия край си подаваха пластмасова бутилка ракия, която проблясваше всеки път, когато я надигаха срещу лампата пред входа на кафенето. Младежът, застанал точно под стърчащия от стената часовник, вдигна раницата си, метна я на едно рамо и закрачи към кафенето. Старата жена, която седеше на пейката до входа на чакалнята и ровеше в малък, черен сак, вдигна към него глава и каза:

— Дай, сине, ако имаш, някоя стотинка.

Младежът я погледна, изправяйки със свободната си ръка раницата, и продължи.

— Нищо, нищо. — Старицата отново се наведе над чантата.

Планините на юг тъмнееха и очертанията им все повече се губеха в падащата нощ. Двамата цигани пиеха на крак без да разговарят, червено огънче на фас присветна два–три пъти, изхвърча като трасиращ куршум, падна в коловоза и малко по малко угасна.

Младежът отново се появи откъм заведението, мина покрай двамата, остави пластмасова чаша с кафе на пейката, пусна раницата на земята и седна до старицата, която беше извадила цялото съдържание на сака до себе си: дрехи, прегънати, почернели листа от вестници, найлонови торбички.

— Ето, бабо.

Старата жена погледна левчето в протегнатата ръка, вдигна очи към младежа и взе банкнотата като продължаваше да се взира в лицето му, докато онзи отпиваше от кафето си.

— Жив и здрав да си, сине. Леле, леле, какво направи па тва момче!

Младежът се наведе, опрял лакти на коленете си, с чашата в ръка, и хвърли поглед към малката гаричка, където теснолинейният път свършваше и се връщаше обратно, избутван и усукван от склоновете на три планини. Маршрут, по който влакчето се въртеше като изгубено, без да бърза, сякаш само разстоянието между две съседни спирки е истинско, а целият път съществува само на картите, окачени в пътнишките помещения на гарите. Тесни, корави седалки, тракането и люшкането, бавното придвижване на пейзажите през прозореца. Пейзажите се менят като пътниците, тръгнали на гости или на пазар, спокойни и сигурни, вглъбени в себе си. Мъже с палта, износени в улегналия, еднообразен живот на малкия град, жени от планинските села с пъстри забрадки и мек говор, двойки студенти с раници на връщане или на отиване към планина, група ученици, водени от учителите си, които се радват на пътуването дискретно, но повече от самите ученици. Там някъде, между два планински склона, бяха баща му с безупречното си сако, движещ се из коридорите на своето ежедневие не с лекота, но с разбиране, а също и майка му, която в празното пространство между домакинството, работата и мислите за отдавна отлетелите деца повтаряше недоволството си от еснафщината и скуката на едно място, с което отдавна се беше сляла.

Младежът погледна старата жена, която сега прибираше багажа си обратно в сака, допи остатъка от кафето и стана да изхвърли чашата в металния скелет на кошчето.

— Ами колко диоптера са ти очилата?

Бабата беше оставила сакчето отстрани и сега го гледаше, сключила пръсти в скута си.

— Два и седемдесет и пет.

Той седна отново, кръстоса крака и се облегна назад.

— Много е.

— Да, не е малко.

Лицето на жената беше сухо и бяло, с десетки ситни бръчици и с остра брадичка. Под черната забрадка се виждаше бяла, вълниста коса и в пряката, но далечна светлина на лампата, воднисто-сините й очи блестяха живо.

— В София ли живееш?

— В София.

— Ами учиш ли или?

— Уча.

— Ами работа имаш ли?

— Имам някаква.

“Бързият влак от Бургас за София се движи със 130 минути закъснение.”

Младежът вдигна ръка, извъртайки часовника си към светлината.

— Че дойде, че дойде, нема страшно.

— След час и половина, ако не закъснее още.

— Син ми и снаха ми живеят у София. У Елин Пелин им е апартамента. Той е шофьор. Не работи, пущината.

Последното беше за запалката, която жената упорито и безуспешно щракаше. Младежът взе евтината пластмасова вещ, щракна два пъти и я вдигна срещу светлината.

— Земи я, може да я оправиш.

— Празна е. Няма газ.

— Нищо, нищо, земи я. Пушиш ли?

— От време на време. — Младежът понечи да я върне, но я задържа в ръка.

— Снахата е учителка. Вишиска. Ама се карат много, сека вечер плаче. И дете си немат. А он се стопи от нерви, горкио.

Бабата млъкна и се загледа в сплетените в скута й ръце. Светлата ивица на запад потъваше в земята.

В нормалния случай трябваше вече да наближава подуенската гара уморен, изпълнен с очакване, на петнайсет минути от прекрасния, познат глас, от ласкавите пръсти на тила му зад незатворената врата, под пукнатия лампион в антрето. На петнайсет минути от вечерта, от края на кратката раздяла, от празничните часове на възхищение, през които любовта огладнява бързо и повелително.

Оскъдната светлина и тишината изведнъж подчертаха безсмисленото висене на тази чужда гара.

— Ами ти верваш ли в Бога?

Той се обърна към старицата, опитвайки да скрие изненадата и недоверието си.

— Вярвам.

— Убаво, чедо.

Младежът не отговори.

— От петнаесе години обикалем по манастирите. И да видиш, секакви люде идат, и богати, дават и пари и имоти да им се изправат греховете. Миналата неделя бех у една жена, у Русе чак, у тех куфари с пари, мъжо й големец некакъв и само богати ора посрещат, с коли, с шафьори. А она събира те такива като мене, кани у тех, подаръци ни дава, ядене, само да се измият. И я лажат, ем знае, че я лажат, и па дава. На една, дето най-много й се подмазва и я лаже, цела каща й даде. Ама они не знаят, дека на човек можеш да замажеш очите с пари, а Господ нема да излажеш.

На ъгъла, под светлината на лампата се показа пълна жена със забрадка, спря там за няколко секунди и се приближи до тях. Огледа се, после припряно се наведе и зашепна нещо на ухото на старицата, която я изслуша без да вдигне глава, изправи се, и двете се отдалечиха към другия край на перона, където силуетите им едва се различаваха в тъмното. Младежът погледна оставеното на пейката сакче, обърна се към циганите, които продължаваха да стоят мълчаливо, вдигна китката си и я завъртя, докато стрелките пробляснаха. После дръпна ципа на страничния джоб на раницата и извади найлонова кесийка със сандвич. Разгъна кесийката наполовна, отхапа и задъвка бавно. По надлеза вляво от гарата присветнаха фарове, изръмжа двигател, лъчът се люшна и червените задни светлини угаснаха в посоката, в която се намираше планината. Откъм заведението се чуха мъжки гласове, прозорците бяха угаснали, изтрака верига и отново всичко утихна.

Момчето се сепна и вдигна глава. На перона бяха излезли хора, които местеха багажите си, говореха и се оглеждаха. Погледна към ъгъла, двамата цигани бяха изчезнали. Сакчето лежеше на пейката до него. Обърна се и видя бабата, която вървеше към него, а зад нея другата жена, която бавно се отдалечаваше, извръщайки глава след старата. Бабата се наведе за сака, вдигна го и продължи да стои.

— Виде ли я? Вика ми, че мажо й я оставил с децата. Яз знам, че она е бегала от тех, да оди с други маже. Ти, вика, да ме разбереш, да се молиш за мене. Откъде си, питам, оттука, вика, от Септември, а яз я разумясвам, че ме лаже. Нищо, нищо.

“Бързият влак от Бургас за Белово–Костенец–Ихтиман–Подуене–София пристига на втори коловоз. Бързият влак от Бургас за София пристига на втори коловоз.”

— За къде пътуваш, бабо?

— За Пловдив, при една жена, заедно одим по манастирите. Ама с къснио влак, че там ме познават и ми не трашат билет.

— Е, хайде. Моят влак идва.

— Че дойде ми, дека че оди?

— Всичко хубаво.

Старата жена се обърна без да отговори и се загледа към вратите на чакалнята. Момчето качи раницата на рамо и тръгна към втори коловоз, на който закъснелият влак спираше с пронизителен вой. Намери празно купе, остави раницата на седалката и свали прозореца. Огледа перона, на който бяха останали само няколко изпращачи. Един мъж изтича с бутилка вода към първите вагони, диспечерът излезе от служебната врата, пресече коловоза, извърнал глава към задната част на влака и вдигна слънчогледа.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а