литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Филип Шерард
Георгиос Сеферис 1900-1971: човекът и неговата поезия





Смъртта на един поет винаги представлява един вид възкресяване на неговата поезия. Сега поезията е освободена от своя творец; тя се възправя сама, само тя, и колкото повече времето минава, тя все повече се откъсва от обстоятелствата и човешкото същество, което й е дало живот. Това се превръща в още едно свидетелство за величавата борба на човека да предотврати човешкият живот и цивилизация да изпаднат до низост, инерция и духовна смърт. Това е както трябва да бъде, и ние не трябва да се оплакваме, че това е което ще се случи с поезията на Сеферис. Но преди това да се случи, бих искал да кажа нещо за конкретния поет, който като повечето от нас, родени през този век, е изстрадал своя пълен дял от идиотщини от страна на богове и хора, но който за разлика от повечето от нас, освен това е бил надарен с гласа да изразява нещо от това, което те значат.

Кой беше той, този човек, какъв беше той? Дълбок, неприпрян, замислен, солиден и въпреки това твърде подвижен, почти флуиден. Понякога ми се иска да мисля за него като един вид морско създание, кит или делфин, което показва гърба си над водната стихия, в която живее. Наистина той бе твърде много част от морето – не е ли роден, както самият той казваше, “при онова море, което на пръста си навивам и отвивам?”[1] Морски образи се срещат постоянно в неговата поезия:
плувайки във водите на това море
и извън това море...

пише той, или:

Морето, което ви горчеше, е все така дълбоко,
                                            неизучено
и то разкрива безкрайна синева.
(Из “Роман”, “13, Хидра”)

Или предава ехото от вика на Клитемнестра:

Морето, морето, кой ли може да го изчерпи
?

(Из “Роман”, “20, Андромеда”)

Да, неговата поезия е пълна с море, с раковини и морски пещери:

В морските пещери
има жажда, има любов,
съществува екстаз,
всичко е твърдо като раковините,
можеш да го хванеш в дланта  си....

(Из “Планове за едно лято”)

Тя е пълна с мирис на дзифт и вкус на морска сол, на стари пристанища, на стари, круширали кораби, като “Кихли”, потънал край бреговете на остров Порос през войната 1939-1945 г.:

                  .....малко корабокрушение.
Мачтите, счупени се полюляваха в дълбочината
встрани, подобно женски плитки или
подобно спомени за сънища.
Понякога разкриваха продънената палуба – 
неясна паст на някой мъртъв и огромен кит,
угаснала в водата.

(Из поемата “Кихли”, 3
“Крушението на Кихли”)

Тя е пълна с море и с хората на морето от неговото детство:

като онези морски старци, които, облегнати 
на мрежите си, в часа, когато застудяваше
и вятърът се разгневяваше,
ми пееха, когато бях дете, песен за Еротокритос
[2]
със сълзи на очите. 

(Из “Тетрадка за упражнения”,
“Върху един чужд стих”)

или като неговия приятел, поетът капитан Андониу – един от онези, пише той, “които носят в себе си твърде смътното усещане, което обичаме в онези толкова рядко срещани хора, които ни помагат да живеем в собствената си земя, и което ни разграничава, ако има някаква разлика, от другите народи в света”. И добавя: “Бих дръзнал да назова това усещане горчивата язва на елинизма”. Неговата поезия е изпълнена също така с отгласи от пътешествия още незапочнали или от пътешествия, които никога няма да завършат – Log-Books[3] беше заглавието, което ние дадохме на няколко негови стихосбирки, а един от неговите главни персонажи е някой си Стратис Таласинос, тоест Стратис Моряка.

Въпреки това, усещането за море – това чувство за пътуване по море, за търсене на нещо, което самият човек не знае какво е, на един изгубен свят или на някаква необяснима красота, която просто ни убягва – това усещане, Сеферис изглежда предлага, че е не само негов частен опит. То е нещо, което всички ние споделяме. То е аспект на човешкото състояние. “Но какво ли търсят нашите души?”, задава той въпрос в едно от доста ранните си стихотворения, една от частите на дълга поредица, публикувана през 1935 г., на която дава заглавието “Роман”:

Но какво ли търсят нашите души, пътуващи
на палуби на кораби прогнили,
натъпкани с пожълтели жени и плачещи кърмачета,
които не утешават нито летящите риби,
нито вечерните звезди на върха на мачтата?
Надупчени от грамофонни плочи,
обвързани насила с несъществуващи поклонения,
шепнейки счупени мисли от чужди езици.

Но какво търсят нашите души, пътувайки
върху изгнили от морето дъски
от пристанище в пристанище?

Пренасят каменни отломки, вдишват
от ден на ден по-трудно свежестта на пиниите,
плуват във водите на това море,
на онова море,
без осезание,
без хора,
в една родина, която вече не е наша,
ни ваша.
Знаехме, че островите са красиви – 
някъде тук, наоколо, дето опипваме,
малко по-ниско или малко по-високо – 
едно незначително разстояние.

(Из поемата “Роман”, осма част)

Но Сеферис е не само човек на морето. Може би е по-добре да го опишем като амфибия. Защото той също така е твърде много човек на сушата– земен: човек пуснал дълбоки корени в нея. Той харесваше физическото докосване на нещата, харесваше му да изпитва своята мисъл и чувства срещу пулса на скалата и дървото. Той притежаваше невероятно чувство за интимност с неща от физическия свят. Спомням си деня, когато се срещнах с него за пръв път, няколко години след края на Втората световна война. При един от онези случаи, когато той се завърна за няколко месеца в Гърция, интерлюдия преди отново да поеме друг дипломатически пост в чужбина. Това бе също по времето, когато той откриваше драмата на гръцката светлина – “ангелската и черна” светлина на Атика, както я наричаше. Разговаряхме, разхождайки се по сухите каменисти пътеки между овощните и зеленчукови градини в предградията на Кифисия, по посока на планината Парнес. И си спомням, че дори тогава бях поразен от начина по който Сеферис, когото аз винаги съм смятал за градски човек, прилягаше на този гръцки пейзаж: колко много той бе част от него, колко ревностно вдъхваше той неговите аромати, разпознаваше цветовете му, изглеждаше сякаш се сливаше с маслиновото дърво, по което прокарваше ръка. Изглеждаше така сякаш чувства собственото си тяло като част от снагата на тази страна, сякаш неговото същество се вливаше в нея, а същевременно и я поемаше в себе си. “Погледни”, каза той, “тази светлина: как обгръща всичко в себе си, като утроба, или като морето. Усещаш, че само някъде да се пропука, всичко би се изпразнило от нея, всичко би пресъхнало, и не би останало нищо. А тези планини: виждаш ли колко непоклатими са те? И въпреки това, са толкова крехки, че би могъл да ги отместиш с бастуна си, като завеси. “Виждаш ли”, добави той, “те също са почти човешки същества”. Или пък си спомням малката затворена градина в дома, кацнал високо на склоновете над Мраморния стадион в Атина, където той прекара последните години от живота си. Тя бе не по-голяма от самата къща и той я беше “обзавел” по начин доста подобен на този, по който един овчар би обзавел своята колиба с познати предмети, които изглеждаха така сякаш представляват гръцкия пейзаж в умален вид, приличаха на емблеми на неговата сурова красота: камъни, скални парчета, раковини, проядени, странно извити късове маслиново или платаново дърво, мраморни отломки. Това бе светът на Гърция в миниатюра, образ на възстановения рай; седейки там с него, особено вечер, след като хорът на цикадите бе замлъкнал и самият въздух бе застинал, изглеждаше така сякаш тези невидими присъствия, населяващи гръцкия свят като призраци, тихо са потърсили подслон в него и го изпълват със своя благослов. “Моята задача”, каза веднъж Сеферис, “не е свързана с абстрактни идеи, а да дочуя какво ми нашепват нещата от света, да различа как те се вплитат в моите душа и тяло, и да ги изразя. А при друг случай той сподели: “Знам, че през целия си живот никога няма да бъда в състояние да изразя това, което искам да изразя – това единство на природа с обикновеното човешко тяло.”

И въпреки това той го изразява. Отново и отново в неговата поезия това усещане за интимната връзка между човек и природа, за принадлежността на единия към другата и обратно и дори в известен смисъл за едното живеещо в другото – отново и отново това чувство се предава от неговата поезия. То е внушено, например, в следното стихотворение, “Сънят те обви като дърво”, също от неговата ранна творба “Роман”. Тук наистина усещането, че природата участва в движенията и объркаността на собствения живот на човека е толкова живо, че самата природа, физическият свят, се явяват като едно друго човешко същество, като живо присъствие:

Сънят те обви като дърво, ти дишаш
с зелените листа, като дърво сред кратка
                                             светлина.
Гледах образа ти в прозрачния вир:
затворени клепачи, ресниците пробиваха водата.
в меката трева моите пръсти намериха твоите
                                                      пръсти.
За миг задържах биенето на сърцето ти
и усетих другаде мъката на сърцето ти.

Под чинара, до вира, сред лавровите дървета
сънят те люлееше и те раздробяваше
около мен, до мен, без да мога да те докосна цяла,
съединена с твоето мълчание.
Гледах как сянката ти се удължава и скъсява,
как се изгубва сред другите сенки в един
друг свят, който те пущаше и те задържаше.

(Из поемата “Роман”, 15
“Какво е по-гъсто от чинарите?”)

Не искам да оставя впечатлението, че Сеферис беше просто човек на природните стихии, някакъв примитив или пък дете на природата. Може би до известна степен е бил всичко това. Но също така, и преди всичко, той беше човешко същество. Това може би звучи твърде банално, за да бъде казвано. Ние всички мислим за нас самите като за човешки същества. Имаме склонността да приемаме това за даденост. От друга страна ние рядко се замисляме над това какво означава да бъдеш човешко същество, или за задълженията и отговорностите, които това изисква. Като начало, малцина от нас владеят изкуството да бъдат самите себе си. Ние обикновено играем някаква роля, някаква представа за нас самите, за това какви бихме искали да бъдем, ако заемаме обществена позиция, за това какви се очаква от нас да бъдем или за това какви другите биха искали да сме. Така обикновено в нас има нещо изкуствено и неестествено. Вместо да бъдем такива каквито сме, ние се опитваме да изтъкнем тази фалшифицирана картина на нашето аз, което сме избрали или което сме приели. И в степента, в която изпълняваме тази роля успешно, ние преставаме да бъдем човешки същества. Или най-малкото преставаме да бъдем човешки същества в смисъла, в който това бе вярно за Сеферис.

Сеферис бе един от онези редки хора – а те наистина са рядко срещани, много по-рядко, отколкото си мислим – които не се опитват да бъдат различни от това, което са, или които притежават смиреността да бъдат такива каквито са. Казвам “смиреност”, защото именно за това става въпрос: по принцип човек е склонен да се стреми да остави впечатлението, че е по-добър отколкото е. Той бе един от онези редки хора, лишени от афектираност, напълно естествени и способни да бъдат самите себе си. И съчетаваше това с още едно голямо качество: качеството на съчувствието, на топлото човешко съчувствие, да бъдеш отворен и да откликваш към другите хора, да не се държиш покровителствено, отвисоко или дистанцирано, никога да не съдиш немилостиво, а да се опитваш винаги да изцелиш и окуражиш посредством разбиране и състрадание.

Разбира се, тези качества – простотата, прямостта, липсата на пристрастност – не винаги лесно идват при човека. Те трябва да бъдат завоювани, и често пъти зад тях се крие много болка и страдание. По същество те произтичат от един вид вътрешна свобода, от онова, което можем да назовем способност да бъдеш спонтанен. Само че трябва да бъдем внимателни, когато казваме това. Напоследък сме развили идеята, че спонтанността е обратното на дисциплината – че това е освободеност от задръжки, нещо, което човек постига като просто върши онова, което на него или на нея им се иска. Това имаше пагубен ефект в повечето сфери на живота, но никъде в такава степен както в областта на изкуството, и особено, може би, в селенията на поезията. Това е свързано с усещането, че можеш да се раздаваш с владеене на твоя занаят и че всичко, от което има нужда творецът е да бъде искрен и верен на чувствата си, да ги изразява колкото е възможно по-бурно, по-жизнено и по-прямо, и така ще създаде произведение на изкуство. А може би зад това чувство се крие едно друго: че човекът на изкуството няма истинска нужда да познава нещо, или да е учил нещо, или да бъде образован в правилния смисъл на думата; че изкуството може да върви ръка за ръка с арогантната антиинтелектуалност. Някъде Достоевски говори за страстния заряд на младежите от неговото поколение, за това как те са готови да се хвърлят в политическа акция или са готови да умрат за дадена кауза или идеология; за това как нито един от тях не е готов да направи онази жертва, която истински има смисъл, да посвети няколко години от живота си на опита да разбере, чрез изучаване на паметниците на изкуството и интелекта, какво той или тя в действителност представляват и какво си струва да се прави щом като веднъж човек е проникнал под повърхността на нещата. Все още същото важи за мнозина от сегашното поколение, които смятат себе си хора на изкуството: те не са преминали през родилните мъки на ученето, на научаването на техния занаят, и вследствие на това тяхната работа притежава погрешен вид спонтанност и естественост – онази разновидност, която произвежда всичко, каквото друго пожелаете, но не и изкуство.

Казвам това, защото качествата, за които говорих - качествата простота, прямота, липса на пристрастност – са характерни не само за Сеферис като човек, но и за неговата поезия. Разбира се, поезията отразява човека. Но онова, което е важно да осъзнаем е, че тези качества на поезията на Сеферис не произтичат автоматично. Те са възнаграждението за дълги години учение и дисциплина. Първата творба на Сеферис – “Завой” – е публикувана през 1931 г., когато поетът е на трийсет и една години. Но той е пишел поезия от своето ранно юношество и приблизително на двайсетгодишна възраст е осъзнал, че работата му за цял живот ще бъде да е поет. А през тези дълги години между осемнайсет и трийсет той е посветил всичките си свободни часове на учение и рафиниране на своята “поетика”, на изучаване инструментите на своя занаят. “Ужасяващо е положението на младите хора в Гърция, които искат да пишат”, отбелязва той в дневника си, писан през този период:

“Няма никой, който да ги насочи. Няма дори основно помагало, което да ги научи на езика. Моралният климат е тотално отрицателен. Няма по-възрастно поколение творци. Казват ти: върни се към гръцката земя, към гръцкото село, там ти ще намериш своя истински живот. Отлично. Но междувременно младите все някак трябва да живеят; и аз се питам как, когато нито земята, нито селото им дават достатъчно, за да преживяват от него”.

А малко по-късно добавя:

“Аз пиша като човек, който си прерязва вените. Пиша, за да отложа едно признание. Всяка написана творба за мен представлява нещо като отменяне на наказание....Само да можеше човек да умре. Чувствам се болен. Не мога да контролирам сърцето, нито мислите си - мога единствено да контролирам онова, което пиша. Вече не знам как да обичам, вече не знам как да се възхищавам от нищо. Аз съм болно, съвършено измъчено създание”.

Сигурно през този период той е написал стотици стихотворения. Но нито едно не е било такова, каквото е искал, и ги е отхвърлил всичките. Мисля че един от големите уроци, на които Сеферис може да ни научи, е този на чиракуването на поета: неотклонното, безжалостно, настойчиво, посветено овладяване на неговия занаят. Тъй като то демонстрира, че качествата характерни за неговата поезия, както те са характерни за всяко добро изкуство, представляват урожаят на дълга, може да се каже, аскетична дисциплина. Няма царски път към поезията, нито към което и да било друго изкуство.




Забележка: превод от английски: Здравка Михайлова






  
Още сведения

публикувано на вторник, май 14 @ 17:22:18 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
Патриарси | Космосът Хеленика | литературна критика |

3352 прочита

Бележки под линия:

[1] Г. Сеферис, “Избрани стихотворения”, превод Ст. Гечев, изд. “Хр. Ботев”, София, 1998: Из “Планове за едно лято”, “Слово за лятото”, стр.114. Преводът на всички цитирани в текста стихотворения, с изключение на “В морските пещери...” (прев.З. Михайлова) е от същото издание.

[2] “Еротокритос” – поема от Виченцос Корнарос, писана на критски диалект през 16 или 17 век. Като образец на устно предаваната народна традиция, се е ползвала се с голяма популярност в Гърция чак до наши дни. Бел.прев.

[3] Log books (англ.) – “Корабни дневници”; Сеферис има три поетични цикъла със заглавие “Корабен дневник” (англ.). Бел.прев.

Още в тази връзка
· Филип Шерард


Най-четеното в блок Патриарси:
Мъже


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 2


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Георгиос Сеферис 1900-1971: човекът и неговата поезия" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.12 Секунди