литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Ерньо Кулчар-Сабо
Субект и езиковост
“Късно-модерната” парадигма и контурите на една интегративна история на литературната модерност
Страница: 1/3




Въпреки очевидното превъзходство на методологическата “постистория” [“posthistoire”] днес не трябва да се пропуска обстоятелството, че в последните години в литературознанието се налага отчетливо една тенденция на реисторизиране или преисторизиране. Очевидно е, че този развой се обяснява на първо място с обрата, който рецептивната естетика наложи в началото на седемдесетте години. Възобновяването на интереса към историчното съдържа същевременно и еднозначни указания за това, че въпросният процес няма нищо общо с онзи историзъм, който Яус апострофира — във връзка с последните сто и петдесет години на традиционната литературна история — като “път на постоянния упадък”[1]. Трябва да се каже също така, че споменатото развитие в никакъв случай не е равнозначно с евентуалното “възобновяване” на каузално-историческия подход на късния позитивизъм. Без да ре-актуализира този подход с неговите целенасочени методи, отнасящи се към историята на литературния материал и историята на литературните влияния, този процес протича под знака на едно преформулиране на историческо-времевото осъзнаване на литературата, основано на историята на въздействието противопоставяне на дисконтинуитет и континуитет. Решаващи в тази посока се оказват импулсите на онази (философска) херменевтика, която — под влияние на Хайдегеровата фундаментална онтология на времевостта като хоризонт на битието — поставя под въпрос едностранчивата доктрина на контемплативното разбиране. На произтичащото оттук развитие дължим възможността литературната наука най-после да пожертва своя епистемологически идеал на “обективното” проучване, което изолира обекта на изследване. Това обаче означава, че един хоризонт на интерпретация, постулиран като ограничен във времето и отправен в рамките на интерпретационния акт към ограничени обекти, може да се мисли единствено като исторически илюзорен. В смисъла, който влага Гадамер, разбирането е тъкмо онтологически момент, в който обектът на разбирането (а той е винаги исторически) и разбиращото настояще се изясняват взаимно: “Един хоризонт на настоящето сам по себе си е толкова малко възможен, колкото и историческите хоризонти, които би трябвало да достигнем. Разбирането преди всичко е процесът на сливане на мнимо съществуващи сами за себе си хоризонти. Тази сила на сливането ни е позната от най-старите времена в наивното им отношение към самите себе си и потеклото им. Такова мощно сливане имаме винаги там, където господства традицията. Защото точно под това господство старото и новото възникват винаги в живото значение на преплитането си, без изрично да се открояват едно от друго или едно над друго”[2].

Следователно на обекта на разбиране не му принадлежат онези атрибути, с които разполагат “чисто идеалните” същности. Самият достъп до обекта, който предоставя връзката със самото разбиране, може да се реализира в случването на историята на въздействието само чрез акта на взаимното променяне. В даден непознат текст хоризонтът на интерпретаторските системи на реципиентите и този на образуващите значенията системи могат да бъдат опосредствани единствено чрез езиково изпълващи се актове на разбиране. Без езиково (а в този смисъл и знаково) опосредстване са немислими както сливането на хоризонтите, така и моментите на взаимното коригиране. В херменевтичен смисъл опосредстването може да се изпълни там, където определени кодове (езикови, културни) предпоставят сливането на раздалечени един от друг хоризонти. Така в тази езиково зададена интеракция се променя не само интерпретиращият, но и самият предмет. В този смисъл хоризонтите на питане за настоящето са винаги безусловни във връзка със снемането на всеки исторически алтеритет (другост), с който започва “интерсубективното” образуване на значението. Затова едно литературно проучване, което притежава историческо съзнание, не може да се откаже от въвличането на литературните процеси на съвремието. Колкото повече се оставя незасегнато литературното настояще, толкова повече намаляват шансовете за актуалното прилагане на езика на традицията. Това обаче също така означава, че историческото поставяне на проблема, което ограничава актуалните въпроси на литературното настояще, в общи линии дава възможност само за една поставяща си определени задачи по отношение на конкретни времеви отрязъци изследователска практика. В хода на провеждане на това “мъртво” изследване бива елиминиран същинският смисъл на питането, тоест неговата “жива валидност”. В такъв случай остава скрит тъкмо онзи завладяващ изследванията интерес (ако изобщо тук може да се говори за интерес), който би могъл да направи видима същинската функция на опита на историята на въздействието за снемане на алтеритета. Затова мнимо “обективната” интерпретаторска нагласа се движи редовно с аисторическото приемане на едно изолирано особено положение на предмета.

В противовес на подобни къснопозитивистични импликации ние подобно на Яус изхождаме от опита, че разкриването на отделните хоризонти може да бъде успешно само тогава, когато интерпретаторското поведение дава възможност чрез активно съучастие в конституирането на смисъла да бъде разпознато собственото му “присъствие в” случването на традицията: “Смисълът, който исторически чуждият текст може отново да придобие за нас, се образува не само от импликатите на неговия първоначален хоризонт, а също така и от по-късния хоризонт на интерпретатора. (...) Хоризонтът на собствения опит трябва да се включи съдържателно в игра и да се опосредства с чуждия хоризонт, за да се придаде на новия хоризонт ново значение. Това диалектическо определяне на историчността на разбирането в основата си не представлява нищо друго освен Хайдегеровата херменевтична максима, че истинското тълкуване на нещата не трябва да се извежда единствено от текста, но и <без да се изтъква, незабележимо да се даде нещо от собствената същност>”.[3] Оттук следва, че всяко разбиране, което — макар и само хипотетично — се стреми да произтече от хоризонта на настоящето, не е в състояние да интегрира смисъла на един отдалечен от себе си текст в собствения си хоризонт[4]. Затова начинът на питане, който се насочва към едно затворено минало, може да “историзира” литературното проучване само противно на духа на историята. Съответно съществува такава стратегия на питане, която действа за това смисълът и функциите на историческото разбиране да бъдат винаги положени в апликативното саморазбиране и да рефлектират върху хоризонта на настоящето. Тук — макар и без да е необходимо да изповядваме херменевтичния “традиционализъм” — все пак трябва да се подчертае, че тези интерпретаторски активности на една комуникативно разбирана интеракция не могат да бъдат изпълнени никога извън историята на въздействието. Защото признаването на историята на въздействието “като такова случване, с което не разполагаме, прави възможно не само разбирането на отминалото или в цялостен план разбирането на текстовете като нещо отдалечено, но и същевременно задава онази перспектива, от която разбиращият може да съди за истината, и то за такава истина, в която той се включва като съставна част.”[5]

Духовната ситуация на съвремието е до голяма степен обсебена от понятието за постмодерното, което въпреки наличните различия в мненията се мисли като поле, разположено отвъд прага на една епоха и е създадено в резултат от втвърдяването на неотменимото историзиране на модерното. Няма съмнение, че с набелязания чрез понятието “постмодерно” епохален опит става възможно интерпретацията на историята на литературната модерност да бъде поставена в такъв хоризонт, с който литературознанието от 60-те години не разполага. Въпреки че не е тук мястото да се проследяват в подробности отделните изменения в тази посока, все пак трябва спомене, че без опита на “приключването” на модерността — или (в по-ново време) дори пълното приключване на историческата епистема[6] — не биха могли да се обяснят най-отчетливите общи черти на днешното литературознание. С оглед на залязващата модерност изглежда приложима една обща парадигма, която може да ревалоризира езиковата материалност на текста и темпоралния начин на съществуване както в рецепционно-естетически и херменевтичен, така и в постструктуралистки смисъл, извличайки ново значение.

Първите дихотомии в описването на модерното и постмодерното последователно се насочват — поне в сравнение със структурализма от 60-те години — към интегративни критерии, доколкото обръщат внимание на литературно-историческите процеси на ХХ век през призмата на лутанията на епистемата. За този начин на наблюдение е типичен жестът, който прави Ханс Бертенс (впрочем в една превъзходна статия), противопоставяйки постмодерното глобално на модерното: “Най-важното (заключение) се състои еднозначно в това, че в повечето теории на постмодернизма въпросът за онтологичната несигурност заема абсолютно централно място. Става дума за осъзнаването на отсъствието на средищни точки, за отсъствието на привилегировани езици, на йерархизирани дискурси, за виждането на всичко това като най-важната промяна за разлика от модернизма, който в преценките на почти всички критици все още се държи на определени средищни точки и се опитва да се изплъзне от последиците на възприетата от постмодернизма радикална неяснота.”[7]








Напред (2/3) Напред



  
Накратко
Аспекти на една четириделна система на литературната модерност
Следствие от новото значение на субекта: темпорализиране на “антропологическото”
Следствие от новото тълкувание на езика: кризата на “завършеното” произведение

Още сведения

публикувано на понеделник, юни 21 @ 09:07:41 EEST изпратено от bom

Подведено под:
Краища | * | литературознание |

11982 прочита

Бележки под линия:

[1] Hans Robert JAUSS: Literaturgeschichte als Provokation der Literaturwissenschaft. Frankfurt a. M.: Suhrkamp 1970, 144. [Сравни: Ханс Роберт ЯУС: Исторически опит и литературна херменевтика, С., 1998, пр. Мая Разбойникова-Фратева, стр. 27 — бел. прев.].

[2] Hans-Georg GADAMER: Wahrheit und Methode. Tübingen: J.C.B. Mohr 1975 (4. Aufl.), 289-290. [Ханс-Георг ГАДАМЕР: Истина и метод, Плевен 1997, превод: Димитър Денков, стр. 421. — бележка на преводача.]

[3] JAUSS: Ästhetische Erfahrung und literarische Hermeneutik, Frankfurt a. M. 1982. 670. [Сравни: ЯУС: Поетическият текст в смяната на хоризонтите на разбирането, В: Исторически опит и литературна херменевтика, стр. 222-223, пр. Мая Разбойникова-Фратева].

[4] Виж Gábor BONYHAI: Hermeneutika és morfológia. In: J. SZILI (Hrsg.): Az irodalomtörténet eleménte I. Budapest: Akadémiai 1989, 188.

[5] Gottfried BOEHM: Einleitung. In: H.-G. GADAMER — G. BOEHM (Hrsg.): Seminar. Die Hermeneutik und die Wissenschaften. Frankfurt a. M.: Suhrkamp 1978, 23.

[6] Francis FUKUYAMA: Das Ende der Geschichte. Wo stehen wir? München 1992. [На български: Фукуяма, Франсис: Краят на историята и последният човек, С. 1993, превод от англ. Емил Георгиев и Кольо Коев]

[7] Hans BERTENS: Die Postmoderne und ihr Verhältnis zum Modernismus. In: D. KAMPER — W. VAN REIJEN (Hrsg.): Die unvollendete Vernunft: Moderne versus Postmoderne. Frankfurt a. M.: Suhrkamp 1987, 92.

[8] Виж: Ernö KULCSÁR-SZABÓ: “Die Welt zerdacht...” — Sprache und Subjekt zwischen Avantgarde und Postmoderne. In: E. FISCHER-LICHTE — K. SCHMIDT (Hrsg.): Avantgarde und Postmoderne — Prozesse struktureller und funktioneller Veränderungen. Tübingen 1991, 29-44.

[9] Robert MUSIL: Tagebücher, Aphorismen, Essays und Reden. Hamburg 1955, 694.

[10] Конкретно що се отнася до унгарската литература, възможностите на този четириделен модел могат да се проучат във връзка с особеностите на поетиката на Lörinc Szabó (1900-1957) и Attila József (1905-1937) от края на 20-те и началото на 30-те години, като при това се обърне внимание на равнището на езиковото поведение и по-конкретно на заложения в него Аз-ов концепт и съответно на поетологичните имплификации на лирическия изказ.

[11] Както като лирик, така и като белетрист Dezsö Kosztolányi (1885-1936) принадлежи към онези класици на унгарската литература, които имат най-голям принос в поетологичния характер на унгарската модерност.

[12] Виж: Michael TITZMANN: Skizze einer integrativen Literaturgeschichte und ihres Ortes in einer Systematik der Literaturwissenschaft. In: M. TITZMANN (Hrsg.): Modelle des literarischen Strukturwandels. Tübingen 1991, 395-438.

[13] Пак там, 423.

[14] JAUSS: Ästhetische Erfahrung… 670. [Сравни съответно на български: ЯУС, цит. съч., стр. 223: “разбирането на самия себе си в другия”]

[15] GADAMER: Wahrheit und Methode, XXIII. [Българското издание не публикува това място, използувайки друго немско издание — бел. пр.] Тази теза не може да се отнесе, без да претърпи изменение, спрямо първичния естетически опит, тъй като той е ориентиран предимно “към контингентното така-битие (Sosein) на другия. JAUSS: Wege des Verstehens. München: Fink 1994, 25.

[16] GADAMER: a. a. O., S. 359. [Ханс-Георг Гадамер: Истина и метод, Плевен 1997, стр. 522.]

[17] Antal SZERB: A magyar irodalom története. Budapest 1972 (5. Aufl.), 30. Dt: Ungarische Literaturgeschichte, 2 Bde. Ohio 1975.

[18] Rainer Maria RILKE: Requiem. Leipzig 1920.

[19] Friedrich NIETZSCHE: Die Geburt der Tragödie. Unzeitgemäße Betrachtungen I-IV. Nachgelassena Schriften 1870-1873. In: Kritische Studienausgabe (Hg. von G. COLLI und M. MONTINARI), Bd. 1, Berlin 1988 (2), 47.

[20] Martin HEIDEGGER: Unterwegs zur Sprache. Stuttgart: Neske 1993 (10), 32-33.

[21] Пак там, 33.

[22] “Езикът се сбърква” /Езикът прави езикови грешки/ („Die Sprache verspricht sich”) De MAN: Allegorien des Lesens. Frankfurt a. M.: Suhrkamp 1988, 21.

[23] HEIDEGGER: Wegmarken. Frankfurt a. M.: Vittorio Klostermann 1976, 342. [На български виж: За “хуманизма”. Писмо до Жан Бофре, Париж, В: Мартин ХАЙДЕГЕР: Същности, София 1993, стр. 129-179, тук стр. 154, превод — Христо Тодоров].

[24] MUSIL: Tagebücher, Aphorismen... 715.

[25] Georg LUKÁCS: Die Eigenart des Ästhetischen I. Berlin/ Weimar. Aufbau 1981, 779.

[26] Пак там.

[27] Paul VALÉRY: Zur Theorie der Dichtkunst. Frankfurt a. M.: Suhrkamp 1987, 193.

[28] LUKÁCS, цит. съч.

[29] Сравни при Ханс Роберт ЯУС: “Литературното произведение не е съществуващ сам по себе си обект, който по всяко време изглежда по един и същи начин . То не е паметник, монологично разкриващ своята вечна същност. Произведението прилича повече на партитура, ориентирана към непрестанно подновяващия се резонанс на прочита, която освобождава текста от материята на думата и му отрежда актуално съществуване: >думата, която в момента на говоренето създава събеседника, способен да я разбере< JAUSS: Literaturgeschichte als Provokation, 171-172. [В българския текст — като бел. 1]

[30] В Унгария това схващане за езика е живо и до днес във връзка с един тип литературно наблюдение, което възприема себе си като постструктуралистично. В следния произволно избран пример, в който възпроизвеждането на една пра-структуралистична аксиоматика е облечена в деконструктивистки фигурирана реч, личи добре, че апликацията може да открие (aufdecken) дори наивността на неконтролираните херменевтически предпоставки: “Аз обичам да уча езици. Също и езиците на науката. Научаваш лексиката, граматиката и стартираш.” (László SZILASI: Turgor és ozmózis: a szilva példája. Jelenkor 1996 / 5, 468.)

[31] “В своята същност езикът не е изразяване на един организъм, не е и израз на живо същество. Той не може да се освободи никога от своя знаков характер, а по всяка вероятност е немислим и като независим (wesensgerecht) от характера си да означава.” (Martin HEIDEGGER: Gesamtausgabe I. Abt., Bd. 9, Frankfurt a. M.: Vittorio Klostermann, 326.) Въпреки това “Битие и време” установява: “Науката за значението има своите корени в онтологията на битието. Процъфтяването и сриването на тази наука зависи от неговата съдба.” (HEIDEGGER: Sein und Zeit. Tübingen: Niemeyer 1986 (16), 166.)

[32] HEIDEGGER: Unterwegs zur Sprache. Stuttgart: Neske 1993 (10.), 256.

[33] Wilhelm von HUMBOLDTs Gesammelte Schriften (Hg. von der Königlich Preußischen Akademie der Wissenschaften). Bd. VII/ 1. Berlin: Behr 1907, 57-58.

[34] HEIDEGGER: Sein und Zeit 163.

[35] HEIDEGGER: Unterwegs zur Sprache 254.

[36] VALÉRY: пак там.

[37] Michail BACHTIN: Ästhetik des Wortes. Frankfurt a. M.: Suhrkamp 1979, 168.

[38] Цит. съч. 172-173.

[39] Hans-Georg GADAMER: Gesammelte Werke II (Hermeneutik 2). Tübingen: J. C. B. Mohr 1986, 364.

[40] Paul VALÉRY: Az ember és a kagyló. Mühely 1992/ 5, 9.

[41] Leo POPPER: Dialog über Kunst. In: R. LACHMANN (Hg.): Dialogizität. München: Fink 1982, 254. 1.

[42] JAUSS: Ästhetische Erfahrung und literarische Hermeneutik. Frankfurt a. M.: Suhrkamp 1984 (4), 678. [Сравни на български: ЯУС: като бел. 3, стр. 231.]

[43] Пак там.

[44] JAUSS: Ästhetische Erfahrung und literarische Hermeneutik 677. [В българския текст — като бел. 3, стр. 229].

[45] Paul de MAN: Allegorien des Lesens. Frankfurt a. M.: Suhrkamp 1988, 111.

[46] Цит. съч., 48.

[47] de MAN: die Ideologie des Ästhetischen. Frankfurt a. M.: Suhrkamp 1993, 220.

[48] Die “Rückverwandlung der Sprache — wir erinnern daran — stellt aber immer zugleich ein Verhältnis zum Gemeinten, zu der Sache her, von der da die Rede ist. Hier bewegt sich der Vorgang des Verstehens ganz in der Sinnsphäre, die durch die sprachliche Überlieferung vermittelt wird. Bei einer Inschrift setzt daher die hermeneutische Aufgabe erst ein, wenn die (als richtig vorausgesetzte) Entzifferung vorliegt.” GADAMER: Wahrheit und Methode 368. “Такова превръщане — нека припомним — същевременно създава винаги едно отношение към иманото предвид, към самото нещо, за което става дума в текста. Процесът на разбирането се движи тук изцяло в онази смислова сфера, която е опосредена чрез езиковата традиция. Затова хеременевтическата задача пред разчитането на един надпис започва едва тогава, когато вече имаме (като правилно предположено) разгадаването му.” (Ханс-Георг ГАДАМЕР: Истина и метод, Плевен 1997, стр. 535.)

[49] JAUSS: Wege des Verstehens. München: Fink 1994, 297.

[50] JAUSS: Studien zum Epochenwandel der ästhetischen Moderne. Frankfurt a. M., 1989, 68.

Още в тази връзка
· Ерньо Кулчар-Сабо


Най-четеното в блок Краища:
История и възможността да се представя миналото:
разсъждения върху Смърт в Сена (1988)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 6


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Субект и езиковост
“Късно-модерната” парадигма и контурите на една интегративна история на литературната модерност" | | 1 коментар

Re: Субект и езиковост “Късно-модерната” парадигма и контурите на една интегратив (Оценка: 1)
от evgeny6 на четвъртък, март 23 @ 19:39:55 EET
(Сведения за читател )
Има не лоши неща в този текст, ама как е написан, а пък как е кръстен - страшилище! Такова чудо не бях чел отдавна!





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.15 Секунди