Ханс Блуменберг: Градът като пещера - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Два феномена на културата дават израз на биологично-физиологическата регресивна потребност: гробът и градът. Градът е повторението на пещерата с други средства. Преди всичко градът е затулване на всички реалности, които не произвежда той самият или които не завлича като прости материали. Под закрилата на този екран градът е същността на изкуствеността. Градът изтласква действителността на онова, от което е зависим, прави така, че да бъде забравена паразитната характеристика на съществуването му по отношение на едно широко обкръжение от “доставки” в най-широкия смисъл. Жизнената форма на града благоприятства по-висши степени на абстракция в схващането за действителност. Трябва да се работи със символните заместители на стоките и на стойностите. В града следователно понятието представлява всичко онова, което за разлика от самото него не може да бъде лично присъстващо там, но все пак трябва да стои на разположение. Привлекателността му трябва да бъде достатъчна, за да насочва към него потока от природни продукти, вноса, а той пък на свой ред трябва да разполага с насрещно предлагане от стоки с неприроден произход и трябва да е развил формите за бързото им предоставяне на онези, които изваждат продукцията си на пазара. Затова големите градове са ускорителите на икономическия процес, а и затова в тях е било открито и доразработено най-важното средство на ускорението: парите.

В студията си от 1903 “Големите градове и животът на духа” Герг Зимел е представил непосредствената връзка между монетаризма и интелектуалността: паричното стопанство и господството на разума са само две страни на една и съща дистанция спрямо реалността. Дистанция означава не да е нужно да имаме всичко налице, а да разполагаме с отсъстващото също така, както и с присъстващото. Би могло да се каже, че градът е по-добре предразположен за този процес от пещерата само защото той разпределя своите дистанции спрямо реалността радиално равномерно през най-широкия възможен отвор на ъгъла, но за сметка на това се примирява с толкова по-големия проблем на своята отбранителна способност. Той трябва да затваря вратите, да заема позиции по стените.

Преодоляването на обвързаността на съзнанието със сензорната презентност на възбудителя, на дразнението, води обратно към пещерата — но в пещерата е могло да се бленува онова, което не е било реалност в нея; градът вече не позволява това. Същото, което в Платоновия мит за пещерата трябва да е онтологичният недостатък на сенките — отдалечаването по пътя на извеждането им от онова, което всъщност се представя в тях —, в антропогенезата е уникалното предимство: вътрешната актуализация на онова, което е отвън.

И така градът вече няма нужда от магия; той напротив е мястото на нейното лишаване от потенциал, отнесено към един бъдещ момент, той вече е мястото на Просвещението. Защото в него се уравняват реалностите, илюзиите не се търпят, спекулативните печалби не се приспадат. Абстракцията е сурогат на магията. Или казано по друг начин: пещерата е била антиципацията на града. В нея са се тренирали за него, колкото и междинни степени да е трябвало да се прекрачват. Парите са симптомът, че рисунката върху стената на пещерата е вече непотребна.

Към функционалния паритет между монетаризъм и абстракция в градските центрове на големите култури, основаващи се на речните разливи, от югозападна Азия се прибавя писмото. Там, където годишните наводнения отмиват границите и маркировките на земите, се налагат вписвания на собственическите отношения по централи. Управлението като разполагане със съответно неналичното изключва иначе неизбежното упадане в естественото състояние. До централната функция на пазарите застава тази на градското подсигуряване на собствеността и договорите чрез архиви и измервателни служби.

В края на краищата административната функция на града би трябвало да изтласка и измести пазарната функция. И вече е било възможно всичко да се управлява отстранено от всичко, както за пръв път е било доведено до централизирана перфектност на Крит и не би могло да сполучи без писмото. И до ден днешен растежът на градовете кореспондира с прираста на абстрактните релации. В центровете на градовете валидност добиват актовете вместо лицата. Стоките се представляват и се търгуват чрез абстрактни нотации, много преди те да бъдат преразпределяни от бюрокрациите. Господството на писарите предшества това на интелектуалците. Писарят е праобразът на неговия труден тип господство, да се говори за което е табуизирал той самият, а е могъл да го табуизира, едва когато вече е притежавал това господство.

Другият аспект, под който градът изглежда като проекция на пещерата, е скачването на изкуственост и образност, в разширеното сетиво на реализирана имагинация. Откакто критиката на културата, наследила Русо, е направила от града своя предпочитана тема, се е превърнало в естетическо упорство да се противопоставяш на тази критика и да виждаш в нереалността на града абсолютния шанс на естетическото. От фонда на дължимите му налози градът се снабдява с произведения на видимостта, които компенсират недостига на сетивност, натрапен му от управлението на отсъстващото: като цена за предимствата на абстракцията. Градът е изцяло човешка направа. Тази компетенция, допълнително умножена в сглобката й, човекът показва на самия себе си в изобразителното изкуство. Предоставяйки философия, поезия и музика и на селските култури, Вернер Зомбарт е резервирал изобразителното изкуство за градските култури: Доколкото знаем от историята на човечеството, само градски култури са стимулирали разцвета на изобразителното изкуство. Едва в отдалечеността от природата, изглежда, се създава особената радост от сетивното, онази способност за оформяне, която отдава хранителната почва на изобразителното изкуство.[1] Приравняването на сетивност с живот всред хилядно живата природа обаче става несигурно, ако тъкмо той ще да е породил мисловния свят от несетивни духове и идеали, докато градът противопоставя неприродното като оформена от самия него сетивност срещу собствения си тип “реализъм”. Макар и двете, според Зомбарт, да са един вид реакция срещу непосредствено даденото, един вид контрастиращо явление.

Освалд Шпенглер в главата “Градове и народи” от своя “Залезът на Запада”е заложил изцяло на това да превърне стерилно–геометричната планираност на метрополиите в основна характеристика и същност на късните фази на културните организми, а в ранните градове да вижда по-скоро корелат на органичен растеж. Като примери той въвежда Вавилон, Теночтитлан, Александрия, Багдад и Вашингтон. За близкото бъдеще на залеза биват предсказани още примери. С подобаваща вноска философия на живота, която вижда дори своите вдървяващи се обвивки като продукти на самия живот, оттеглящ се на свой ред от тях и разрушаващ ги. Критиците на Шпенглер веднага са изнесли насреща му многобройни примери на “ранни” градове и образувания — все още на “културата”, а не на “цивилизацията”: както основания през 1248 от асканския маркграф Ной-Бранденбург, така и планираните от испанците през ХVІ век американски градове.

Не става думата за видимостта на града, а за силовите линиите и отношения, които я пораждат и носят; те са “абстрактният” момент, на който се опира неутолимият копнеж по един по-различен “реализъм”, израз на който дава и Платоновият мит за пещерата. Както и пещерата, градът допуска всички средства, за да бъде забравен светът навън, за да може на негово място вътре да постави своя собствен свят. Мащабът на природата, която той обгръща, дори затваря, я лишава от потенциал, превръщайки я в орнамент, в резерват — от парка до саксиите с цветя. Дори в ботаническите и в зоологическите градини не пропускат да подчертаят обстоятелството, че природата не би се предложила и не би могла да се предлага така, тъй като изобщо не е в състояние да си набави тази безметежност, която човекът й осигурява в своята уредба.[2]

Своеобразното отношение на града към щастието е несъмнено. Станало е почти общо място да се казва, че който иска да вземе щастието си в ръце, трябвало да остави зад себе си роден дом и селото, от което произхожда, и да отиде в града. Ако намери щастието, което търси, то много скоро той няма да е нужно да е сам налице, за да го умножава. Тук имаме антиномии на действителност и щастие, на живот и успех, които постоянно се завръщат в литературата все в нови варианти; не само с критически патос. В едно описание на града Ню Йорк от Е. Б. Уайт се казва: Никой не трябва да идва в Ню Йорк с намерението да живее в него, ако освен това не е решен на всяка цена да постига щастието си. Какво предразполага града към това в него да се постига щастието? От една страна компресията на шансовете за живот, на пресечните точки от свързвания; от друга страна дефицитът на реалност. Тъкмо това е, което са имали окованите в платоническата пещера, въпреки че Платон едва ли е могъл да си представи, че те май изобщо не са се нуждаели от оковите, за да останат фиксирани при изкуствената атракция на своята сетивност, която в действителност я подлага на натоварване само в абстрактната й структура, като предопределение на една формална последователност.

Все пак мястото на най-разредената реалност, на нейната избледняла сенчестост, се разпознава също и като място на максималното “заливане с дразнения”. Подобен поглед всъщност е свързан с едно не толкова онтологично и отколкото антропологическо разбиране на съзнанието: сведено до афектирането чрез дразнения, то губи отнасянето си към предмета, а с това и “солидността” на една действителност.

В своята “Социология” от 1908 Зимел се е заел с пещерната природа на модерния голям град във връзка с функционалното разграничаване на сетивата. Градът вече няма стени, няма затворени врати, няма входна и изходна митница; но градът има най-голямото уплътняване на изолацията срещу всичко, което не създава той самият и което не признава като собствена реалност: шумът, който той създава. Големият град е акустична пещера. Той онеправдава всичко, което като опит или отношение не може да се добие или да се произведе в изключителността на гледането. С това градът създава недоверието, което навлиза с оглушаването. Заливането на слуха в големия град не е информативно, а илюзионистично; шумът затваря всеки в отделна пещера, ако и Зимел да е нямал и представа за преносимите слушалки или за, емблемните за други системи, монтирани на улиците високоговорители.

Зимел е имал пред вид преди всичко шума в превоза на големия град, в който хората са били разположени по-близо един до друг от когато и да било дотогава в тяхната история и малко преди те да са могли в безбрежния индивидуален транспорт да се разполагат надалеч един от друг. В онези превозни средства хората са могли да се гледат от близо, но да не си казват нищо, поради което никога не е могло да бъде проверено, дали изобщо биха имали да си кажат нещо. Във всяка критика на “цивилизацията” остава само едно подозрение, че биха имали. Още преди Кафка и Витгенщайн, през 1908 Зимел посяга към метафората, че в тази изолация чрез шум, в ограничението до простата гледка без прослушване, в модерния град човек е обграден от всички страни от заключени порти.[3]

Може би е освежително да завършим този мрачен поглед към трансформациите на пещерата с метафорична илюстрация, която би могла да намери място някъде между Русо и Зимел. Кристиан Август Вулпиус, по-късно шурей на Гьоте, публикува през 1788 — със съзнанието за едно залязващо столетие — “Глосар за осемнайсети век”, който привежда в азбучния ред и статията “Град”. Той го дефинира като Обиталище на мечки и вълци, тигри и лъвове, на които след изкореняването на горите с помощта на свръхчовешка сила е придаден човешки образ. Сборище на всички пороци и несправедливости, които, боязливи пред взора на вседобродетелната природа, са се сврели в този ъгъл, от който те вечно се зъбят на минаващите,нахвърлят им се и ги убиват. Да не си роден в града, значи и че, не е за теб да живееш в града..[4]

Забележка: Превод от немски на Антония Колева по Hans Blumenberg, Höhlenausgänge, Suhrkamp 1996, S.76–81.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а