Георги Гочев: AD GUSTUM EXIGITUR /четири рецензии/ - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Kорицата на Жан-Пиер Вернан, Индивидът, смъртта, любовта. Аз и другият в древна Гърция

Жан-Пиер Вернан, “Индивидът, смъртта, любовта. Аз и другият в древна Гърция”, прев. Н. Панова, Л. Денкова, София: “Изд. на НБУ”, 2004, цена 12 лв.

Книгата на Вернан е сбор от есета, писани в последните двадесет години, чието обединяване в едно от изд. “Галимар” през 1989 общо-взето е оправдано, доколкото въпросите, които си делят, и решаването им протича по сродни места. Това нито е най-добрата, нито “най-наложителната” за превод на български книга на Вернан, но успоредявайки пристигането на самия автор в София, текстовете в нея се оказаха достатъчно подходящи, а и ефектни, за да калкулират празнично чувство. Не може обаче да се каже, че те “наваксват” — такава задача им поставя в предговора си Богдан Богданов — подминатото или недооценено (има и такова загатване) занимание с историческа антропология. Книгата на Вернан, посещението му оставиха впечатление, че емблемите на силен и в същото време стилно уравновесен хуманитарен език някак изпревариха появата на ключови текстове — чрез подпълване с ефектни, но моментни изрезки. В този смисъл — по-настрани — трябва да се спомене симултанното преиздаване и допълване на Бартовите “Нулева степен на почерка” и “Митологии”, както и преиздаването на Тодоровата “Поетика на прозата”. Тясно погледнато, “Индивидът, смъртта…” ще стои до излезлите преди това на български книги на Вернан (“Всемирът, боговете, хората”, прев. Д. Табакова; “Мит и мислене при древните гърци”, прев. Л. Радоилска), до излязлата преди три години книга на Пиер Видал–Наке “Черния ловец” (прев. Г. Вълчинова), до наскоро появилите се книги на Марсел Дьотиен и Жорж Дюби.

Накрая — онова, което истински ме зарадва, беше, че плеонастичният език на точно тази книга на Вернан е намерил добър български; второ, че самият Вернан, когото бях виждал само по снимки, е особено симпатичен и — изглежда — духовит човек, което на фона на ригористичната ми представа за истински участник в съпротивата и, така да се каже, вечен професор, излезе поредното клише — en hommage amical!

Kорицата на Николай Гочев, POIЕSIS. Класически и съвременни опити по теория на старогръцката литература

Kорицата на Николай Гочев, POIЕSIS. Класически и съвременни опити по теория на старогръцката литература

Николай Гочев, “POIЕSIS. Класически и съвременни опити по теория на старогръцката литература”, София: “Сонм”, 2004, цена 8 лв.

От корица до корица приемам тази книга за лично събитие, затова в началото ще кажа нещо недотам хубаво: около нея се скромничи — на първо място заради думата “опит” в заглавието, която всъщност остава двойствена, на второ, по-едро, заради консервативните бележки, които получи за стила си. Тези неща изглежда принудиха говорещите за качествата на книгата да й наложат интелектуална скромност, тушираща по-острите и откровени места: например в думите на Виолета Герджикова от задната корица, “Книгата … съчетава респекта на традицията със спокойното самочувствие на аналитичното вглеждане”.

Скромността на този текст — той я обсъжда като качество на хуманитаря — тръгва към заявен и незаявен събеседник — Александър Ничев и Богдан Богданов; относително е да се каже, но все пак не неоправдано, че текстът за Ничев, както и тези за занимаването с класическа античност, са сериозен коментар, но и обход, “пародия” на една професионална среда, дори във времето на съществуването си изглеждаща и представяща се по различни причини за изолирана, затова и особено ядна към неспециалистите. Когато казвам “ядна”, имам предвид реакции в отделни случаи. Понеже стана въпрос за “обход” — книгата допуска, че в България той има явен опит (от същото място) в усвояването на Попъровите идеи за отворено общество: твърде спорно е доколко култивирането на отвореност променя средите на хората, занимаващи се с класическа античност и доколко по-скоро се кондензира чувството за издърпване на енергия от едно, може да се каже, “болестно състояние”, и влагането й в създаването на по-читави, а това значи по-модерни колонии.

Николай Гочев в известен смисъл компенсира и показва какво се е случило след това в общността–майка, или ако си послужим с формула на Богдан Богданов, създава вторичен прочит на определена ситуация, в която — така се оказва — самият той участва. Но не го прави пасивно, макар внимателната му работа с текстове, изискваща дори известна гъвкавост — неминуемо ще повторя говорилите за книгата, но с друг знак — да създава такова чувство. С друг знак, защото внимателното боравене с толкова сериозни корпуси, с продължителна традиция в четенето им, важи и насочва не към професионализъм, към техническо знание, в случая това на филолога–четец (впрочем би било ръкав извън залегналото в текстовете–цел на изследването), нито към аристократизъм (не е трудно той да мине за еснафско уважение), а най-сетне към особеното лично преживяване на писмената история и един друг вид уважение, отправяно и опазено за себе си. То е невъзможно без разчитане границите на собственото ти развитие. Затова и изследването върху веригата Аристотел, Хегел, Маркс, Лосев, Попър, Богданов, би останало ценно, но постигнато просто от и в продуктивността на анонимното филологическо занимание, зад което често стои вече озлобен човек, ако се бе лишило от последните, личните глави на книгата. И ако мога да се пошегувам, същинското лице, което текстът създава и признава, е далеч по-вълнуващо от коричното изображение на мислеща със стилус в ръката жена, открито в Помпей. Около неговото пунктиране стои и следният, за мен, уникален случай с тази книга: след като човек “си свърши качествено работата”, било като филолог, било по-общо като херменевт, заслужено може да се занимае със себе си, макар залогът винаги да е обратен — в “POIESIS…” обаче има доста повече от баланс между описание на личния труд, заявяване на резултатите му и плътно номиниране на правещия. Едва ли можем да обвиняваме книгата в личен почерк, защото тя се оправдава с атрибутите на своеобразна нежност; ако обаче искаме повече от нея, то е заради чара й да си признава, т.е. да остави научния принос под личния опит. Остава следователно да не го дърпаме надолу, а да му се оставим: толкова рядко се вижда някой да го прави.

Kорицата на CULTURA ANIMI. Изследвания в чест на Анна Николова

Kорицата на CULTURA ANIMI. Изследвания в чест на Анна Николова

CULTURA ANIMI. Изследвания в чест на Анна Николова, съст. В. Герджикова, Е. Маринова, София: “Изток-Запад”, 2004, цена 10 лв.

С тази рецензия “Аргос” честити юбилея на Анна Николова и й пожелава здраве, спокойствие, внимание и бодрост!

Какво представлява сборникът: с две думи, визитка-каталог на заниманията в катедрата по Класическа Филология в СУ, където Анна Николова е титуляр по латинска литература и култура. Това означава, че текстовете са от частното и съвсем детайлно отношение към проблем до по-общите насоки на специалността. Сборникът — вероятно без да се е опитвал — е “хванал специалността в крачка”, което — струва ми се — пасва, доколкото Анна Николова държи на непреднамереността и личното изживяване, оцеляло сред академизма. В много отношения обаче — вероятно без да се е опитвал — сборникът е останал право академичен, което — струва ми се — не пасва, доколкото Анна Николова държи на комплексността и частното изживяване, оцеляло сред общата тенденция. Това означава, че сборникът по-скоро спокойно празнува един многогодишен филологически труд, отколкото да изненадва, че той се променя.

Друго — сигурно пак случайно — се разгадава по-лесно — в сборника се е “промъкнал” журналистът, който наблюдава отвътре академичните ходове, притискайки ги отпред и отзад с разкри(вя)ващи рубрики: очевидно разполага с едно оръжие — непреднамереност, добре изчислена и причислена към останалите му езикови трикове — играта, спомените, сънищата. Жалко е обаче, че тя не е непреднамереността, на която Анна Николова държи и учи.
Препоръчвам текстовете на Богдан Богданов, Николай Гочев, Невена Панова.

Kорицата на Тит Ливий, Историята на Рим

Тит Ливий, “Историята на Рим”, Книга първа, прев. Вл. Атанасов, София: “Изток-Запад”, 2004, цена 6 лв.

Няма да споря дали Тит Ливий е “най-добрият” римски историк и дали Тацит е след него: това ще му мислят книжарите. Първа книга, по обясними причини, твърде малко прилича на история — впрочем самият Ливий го казва в предговора към съчинението — на някои близкото минало им е по-привлекателно, то повече има чертите на история. Дано някой не помисли, че Ливий може да звучи поучително.

Отново към книжарите — в “Изток-Запад” очевидно обичат резките “маршрутни” ходове — след чудовищния и абсолютно неизползваем обем на “Сума на Теологията”, при Ливий са се спрели на варианта свезка–книга. Не знам колко от Ливиевото съчинение ще бъде издадено, но ако бъде издаден целият, ни очакват поне още 15 тома (Ливий е написал общо 142 книги, от които са запазени 35).

Да пробваме с билингва: Преводът е много добър. / Преводът не е взел предвид много от особеностите на Ливиевия език. Преводът има хубави бележки. / Преводът няма същински критически апарат, а бележките стилово наподобяват самия Ливий, което като игра е ефектно, като пропуск — странно. Преводът няма нужда от предговор и странични текстове. / Преводът се нуждае от доста пояснения; би било високомерно да не се обяснява повече от реалия. Преводът илюстрира. / В превода има прекалено много картинки. Преводът е направен, за да служи на хора, занимаващи се сериозно с античност. / Още е рано да се каже, но преводът засега служи на студенти по класическа филология, готвещи се за държавен изпит. Този том е началото на сериозно начинание. / Трудно е на око този том да бъде отличен от досегашните преводни издания на Ливий.

Забележка: Рецензии за книгите на Жан-Пиер Вернан и Николай Гочев; за превода на Ливий, както и за сборника в чест на Анна Николова. Очаквайте още рецензии в новата рубрика "Променади", клон на π–референции.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а