Херувим Петринов: Едно Стихотворение - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

2.

Несъмнени разстояния в обружени, картонени и
либидинални подстъпи над разнопосочима графия
от счупване на оригами-свитъци в`вързопи
фикция, и плява. Разсгънати, но не напълно
заличими фигури — без начертание за прекомерно
вписаните възгласи–пейзажи и безглас проточили се
възвишения; в излива на поетична супа сърбани
до втръсване — лекета на съмнението. Нито в
пропусквателните процепи на пукнатини и издънки,
нито подменими с резките си интервали двойници
в изрезки от рефрените на безмоторно красноречие,
в приюта за безсмъртници повтаряни, повсеместно
подлепяни. Не зная, но и щраусови вечери, когато
дълго фразата очаквана е в маниера на нищожната
амбиция да приютява часовете непознати, в ужаса
обезглавена да натъква голата си шия в раните
върху земята неподвижни. Като подвижни пясъци
следите се отронваха от видимия дъх върху
следите в пясъка, налагайки и продължение на
ръкописа. Сън с`съня във по-различни зачертания
— проклета забавачница. Сподавен шеметът над
зимата — безименна тъга — изпис(к)ва към
отверстията на синьото. Високо горе, със по-
високи стилуси — презрително надничане в
опустошени стъпки чрез размера на еринии, —
отдолу почвата пълзи — започва петолиние. Не
може да е маска от ласкателства — това нелепо
изобилие. Или като награда всеки себе си да
по(л)учава. Призрачната дрипа в песента на чайката
къмто брега не може да е вечно преобличане. С
извинение за колебливите по произход и за онези от
другите — чрез думи–белези. Все нещо девалвира
брътвежа и без предупреждението: “Там, поезия!”.
Не онази прелъстителка душа–плакат и некроглоса в
бурните аплодисменти, която бурята в намастилèни
бездни шумно ще затисне. Към острова блажените са
се износили, подметките им — цъфнали сред бурена.
Чифт гумени ботуши са изписани грижливо в
счетоводството на тайната им книга.

После шепа пръст дали ще е потребна — от
интонирания йероглиф в лехата на душите набраздени.
По съдържимите в оградите–намордници и текстове
прегракнали литаври над пантомимически предания
с лица на светски патриарси. Почти пометната черта
в перверзната носталгия — или — в маховик на птица,
от рупора на небосвод изстърган — но както все ще
има място върху някой къс от блюдо на кръжило.
Предградия на сушата и вий мърморещи морета,
чии търговски лаври днес метрическите подвързии
на безценните предателства прославят с`занаятите
на четене и празна песен? Но с твърде бледни ери
знаковете бедни присвояват крайници във синьо–
сива тиня от стъргите огорчени. Черни сетива от
по-високи строфи в дирите, с кофражите за песни и
в кофражи–мускули. Ще икономисам траура с възхита
и крачка в`восъка ще иконопиша, а мастилото мъсти
в омацаните си реторти, често балсамира ненужните
отпадъци; банално, но стъклениците от мисли също
спарват. Нескромните оброци на фетиш без пръсти
връщат пяната в силаботоничната ти пот, боботещи
дедалусе; вълните блъскат във земята неразбрани и
завалени чела по изпосталели друмища от ребусите
неразчетени. По други провидения — провинения?
В изповедалнята на грапавината радост. В заповедта
на лигавица. В скрижали по небцето — с Да и Не
гравирали трупа на упражнението. “Но добре четеш!”.
Следи от шумоленето по мършавата книга, по която
да следя за зачеркнатата мърша, след безконечното
препускане, един през другия в преразхода на
плюнката на празника, в утайката на съновидения.
Потребно е на преписвача да се връчи пролога в
подема с всички обходими отклонения, маската на
рецитатора с призовката за три–чет`ри непонятни
имена, бога от машината за писане и плясването
в не една лъжа. “Слушам само как четеш.”. Не чрез
заимстване разкрач на гласове и не онова на битие–
помежду, което да събира и разделя — чрез онази
бърза алгебра... с остатъци, а косматата безизразност
в калта, която преди миг сякаш прозирно–бяла глина

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а