Валтер Бенямин: Как се обясняват големи успехи на книги? <br> “Биле и бурен” — една швейцарска билкова книга - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Книжовната ни критика е фиксирана в новото издание. Почти няма нейна характеристика, и по-точно недъг, който да не е свързан с това обстоятелство. Всекидневно или почасово се сменят информации. Опитът не може да подеме конкуренция по бързина с тях. Та нали някъде стоят на разположение реакции, които у рецензента отговарят на литературните дразнения (на новото издание) със същата бързина, с която книгите идват една след друга. Информация и реакция — върху плътната съгласуваност в играта помежду им се крепи ударната сила на рецензентското предприятие. И онова, което тук наричат “мнение” или “преценка”, е само щафетата, подхвърляна в мига на смяната. Безспорно е, че на такава процедура, така да се “оценяват” книги, може да се противопостави една съвсем различна процедура: те да се оползотворят съобразно опита. Тогава изведнъж чисто естетическата гледна точка става недостъпна, информацията на публиката — второстепенна работа, преценката на рецензента — маловажна. За сметка на това на преден план изникват ред съвсем нови въпроси: На какви стечения на обстоятелствата произведението дължи успеха или неуспеха си? какво е определил вотът на критиката? към какви конвенции се придържа то? всред какви кръгове търси читателите си? Ограничаване и оздравяване на критиката, саниране се подготвя с този нов поглед. Нейните белези: да бъде независима от новото издание; да поема еднакво добре както белетристичните, така и научните произведения; да остава безразлична към качеството на произведението, застанало в основата й. Ниво и позиция, проиграни от нея в журнализма, критиката най-лесно ще си възвърне, заемайки се с подобни задачи, но тя ще трябва да изостави като неразумна и неприлична претенцията за непогрешимост на реакциите, но която се опира днес. Да съвпадне съобразното на опита оползотворяване на книги с тяхната литературна “преценка”, — този рядък оптимум на критиката предполага не само съвършения критик: дори той може да постигне тази цел, само когато предметът му е голямото произведение.

Толкова по-примамливо е, съзнавайки това, да се насочим към нещо малко, което не ще да е по-малко съвършено. Билкарската книга на Отец Кюнцле[1] е съчинение, което рецензентът, и не само болният, направо не може да не си пожелае с благодарност. Поне новият рецензент, за който апелирахме тук. Там, където старият неприкрито се прозява пред горската шир и поляните на народната литература, новият, по-материалистически настроен, е примамен от най-зелена паша. Зелена естествено е и обложката на книгата, а цифрите на тиража — ботанически, ако не астрологически числа — достатъчно големи, за да изброят билките в едно малко пасбище. 720. до 730. хиляди — карат сърцето на новия рецензент за забие учестено. Значи тук той има пред себе си една от книгите, за които са загубили значението си понятия като критика и обявление във вестника, библиотека и книжарство; една книга, под която шедьоврите на литературата остават така нищожно малки в дълбините, както крепости и градове, катедрали и палати остават под острите треви на най-високите планински пасища. И тъй като редом с Библията това е най-разпространената книга в Швейцария, то е и съвсем естествено, че — по своя профанен начин — тя сама по себе си вече представлява библиографска фигура. Дори може да се каже, че по направо забавен начин, тя е противоположността на библейското. Та къде другаде ще трябва да прочетем като първи думи на титулната страница, и при това с големи букви: “Препечатването — забранено”? Следват на втората страница “Тълкования на думи за нешвейцарци”, а под тях рекламно съобщение за ученическо издание на произведението, в което е съкратено “всичко неподходящо за ученици”. Страница 3 предлага проба от лаконичните предисловия, които са водили книгата по пътя й през стотицити хиляди. Към изданието 140 000 — 180 000:
“Милостивият Бог дари успех на книжката ми. Народът се блъска за нея, старите почтени билки пак се завръщат, и въпреки подозрението на богчетата [шишенце] с надути чужди имена, но към Бог с почит и на народа в полза, това книжле продължава да се отпечата.”
Онзи, който е попрелистил поне малко и се е научил да чете между редовете, може да забележи: на народа в полза, на медиците напук. Всъщност под прикритие, но толкова по-смущаващо, тук, както във всяка народна медицина, насоката е срещу лекарите. Същински парадокс е, противоречието е само привидно, че Швейцария, чиито лекари се ползват с европейска слава, от Парацелзиус насам е и славната земя на всякаква народна медицина — от най-фундираната хомеопатия до най-вятърничавото самолечителство. И двете определено са свързани с преимуществено селското население. За селянина тялото му е производствено средство във всичките си части; всяко увреждане, дори и най-ограниченото, е по-трудно за компенсиране за заетите в селското стопанство, отколкото за индустриалния работник. Оттук и точното чувство, което добива селянинът за своето тяло, но оттук и ревността, с която той бди над него. Несъмнено е, че отец Кюнцле е направил тези две обстоятелства свои съюзници. Че лечението и особено неговото собствено умение идва от селското съсловие и е насочено към селското съсловие, това той не пропуска сгода да каже. Да, тук, в един заработващ сам прехраната си швейцарец, може да се долови нещо от като интернационал на селското съсловие. Колкото усърдно той да отделя своите подопечни от шутовете на модата, преучилите, цуни–гунитата, киснещите по стаите в градовете, толкова по-щедро той може да привлича при случай, когато става дума за селяни, с направо Хебелова световна гражданственост, опита на един млад човек, “който имал запек като стара бутилка вино; нито хапчета, нито отрова вече не помагали за дълго. Тогава се наложило по служба той да поживее един сезон сред селяните на северна Франция. Там не приемал никакво месо” — нещо, за което Кюнцле адски ругае и швейцарците — “вместо това мляко, много зеленчуци, овесена каша, слаба бира.” И така той е оздравял от селската храна.

Билкарят е познавач на природата — без съмнение. Но твърдото като скала доверие в знанието си за природата той дава на хората едва, след като вече не е оставил никакво съмнение за позицията си сред тях. Тъкмо защото апологията му на плевела е само обратната страна на неговите социални убеждения, той трябва да се яви така убедително на низшите, с които се солидаризира, понеже и в природата най-презряното е всъщност най-доброто. “Всички плевели са всъщност лековити билки.” Това важи и за “най-обикновената и най-презряната” сред тях, “живо-живовлека; той е като бедния ратай, който, където и да е, трябва да си прокарва път отдолу, но който въпреки това повдига всички, разчиства оборите и избира правителството, без самият той никога да влиза в него” и все пак действително е “най-добрата и най-честата от всички лечебни билки”. Тук демократичната гражданска гордост е тази, която задава тона — обаче един твърде креслив тон; при имела вече се промъква революционното. “Като досаден, административно забранен и законово недопустим, плевел, жертва на всички общински съвети и пъдари” той все пак се среща “във всички 22 кантона напук”. И това е цяло щастие; още отец Кнайп настоятелно го е препоръчвал на селянките.

Традицията е големият извор на познание, който простите по дух имат в повече в сравнение с високомерния формализъм на изучените. Отец Кнайп, който издава лозунга “назад към природата”, патер Лудвих, “някога професор по ботаника в изгнание, сега починал вече старик”, и най-после сам господинът, “най-съвършеният образец за чисто естествения живот, идеалът за човека” са стожери на това предание, поделящо с откровението и това, че от време на време могат да го огласяват езичниците. Така например някои лечебни билки са засвидетелствани още отпреди Рождество Христово. Това съкровище неуморно е умножавано, и така едва ли има болест за която да не могат да бъдат назовани ред средства. Най-често те се намират в отношение на градация, стават все по-силни и силни. Това е старата схема на народната медицина: quod ferrum non sanat…[*] до някое време наистина нещата са загадъчни: после внезапно последното, най-силното от всички средства е и най-простото. Девет билки дефилират срещу зъбобола, но накрая се казва: “Мий всяка сутрин лицето с чиста студена вода; но го подсушавай едва 5 минути след това; носи облекчение на хората, които вече не могат да намерят друг лек.” Нека само си припомним за лекарската рецепта, за да видим в миг, какво е положението с многобройните лечебни средства. “Така и така”, казва лекарят; това е диагнозата. “Това и това” казва той; това е предписанието му. Отец Кюнцле оставя пространство за действие на пациента — на неговия инстинкт, неговия късмет, неговото приумица. Освен това той не извежда болестта от тъмните телесни дълбини под острата светлина на клиничната наука: болест на кръвта, сърдечно страдание, болка в очите или оток — дотук. Ако не подейства едно, винаги има надежда за второ или трето средство. И така отецът-билкар, който има десет лека, знае повече, а се експонира по-малко от лекаря, който е предписал едно. Той се показва по-осведомен и по-либерален.

Колкото по-дълго човек са занимава с това тънко томче от четири коли, толкова по-удивително впечатление прави социалният такт, тънкото класово чувство (не става дума класово съзнание, което стъпка по стъпка регулира думите и поведението на мъжа, привидно просто крачещ, ботанизирайки, през планини и долини под откритото небе Божие. Защото, като че за да се извади наяве една проста патриархална настройка, книгата започва не с болестите например, а описателно: с лечебните билки. Преди да последва официалното си предназначение, тя поема дъх в областта на описателната наука за природата. Впрочем не би имало нищо по-безсмислено от това да искаме “да конструираме” този малък шедьовър. Той може толкова малко да се конструира, колкото и едно ястие, и в края на краищата и за него подправка са не суровините, а съставките. Бог е свидетел, как щедро са черпени те! Например би било груба заблуда да се смята, че селската гордост, враждебността към научната медицина, карала нашият човек да се отвърне от науката. Тъкмо напротив. Колкото и твърдо да се държи той по отношение на нея — нейните предводители са му съвсем по мяра за публика. Защо на пастира или на момата трябва да се спести, че бенедиктинският трън или здравецът дължат благородството си на радиоактивността? Но и при тази информация отново не минава без атака срещу “самонадеяната наука на ХVІІІ век, която отхвърля всичко, което не разбира”, и искала да отнеме правата на народната медицина. Може би много по-самонадеяната теология на осемнайсети век обаче доста се харесва на отец Кюнцле: “Колко милостиво при сътворяването на растенията божието провидение се е сетило за хората.” И навсякъде е “разпръснало по пътя” на човека лечебните билки, “за да са му винаги под ръка — в радост или нерадост.”

Щипка деизъм, щипка теология — такава неподправена, истинска бъркотия е цялото съчинение, билки и грудки — неговите главички. Но ако се сетим за селските календари, алманасите и други подобни печатарски видове ще трябва да се примирим, че народът обича подобна неразбория в книгите си. Защо? Едно е сигурно: привичната неразбория връща към домашния уют; непривичният ред изглежда студен. А на когото му се е случвало да възложи на прислугата да провери нещо в телефонния указател, той знае, че далеч не всички, които са учили да четат, могат и да правят справки. За тези, които се справят, е предвиден азбучен указател на болестите. Извън това разхвърляността е само обратната страна на енциклопедичния характер на книгата, който така сполучливо съответства на такъв вид писателстване. Когато четем можем да си правим изводи за това, какво ли не се среща тук и за какво ли не, за неща които най-малко тук ще ги търсиш? Натъкваме се на Вавилон и Ню Йорк, казаци и българи, госпожици с воалетки и самонадеяни господа, избирателните права на жените и обидата на величеството, предрешени диваци и евреи, комисии по здравеопазването и ангели-хранители, да не говорим за многото познати, за Тони, Алфред, Якоб, Сепл, за Лизичка, Бабелка и т. н. Само да се вгледаме във върволицата, която повеждат професорите и няма да знаем, дали си имаме работа с илюстрация на Доре към Рабле или с проспект на Рейнския карнавал. “Професорски чай” е написано с големи букви: “Така наричам чая, предназначен най-вече за хора като професорите, комендантите, водачите, проповедниците, вероучителите, учителите, портиерите по гарите, викачите и т.н., които трябва да говорят много и силно.” Изменчива порода са тук професорите, които не могат да се мерят с непоколебимите селяни по света. Втори път те се явяват в обществото на железничарите; не заради силното говорене, (въпреки че за влаковете всъщност често се съобщава силно), а заради нощната работа. И на двете групи се предписват курорти на чист въздух, “където няма нито много непознати, нито пиана, или кучета, но за сметка на това има много ели и шумливи потоци”. Ели и шумливи потоци: и върху тази основа помътения образ на швейцарското селячество, за което всички лечебни билки са само венеца. “О, блажено селячество, и най-голямата ти мръсотия не вони така гадно както високомерието на образованите. Не случайно Господ Бог е пожелал да се яви на този свят в обор.”

Такива книги не могат да се отделят от успеха им. Те са предназначени със разкъсани страници, нарисувани магарешки уши, подчертавания, петна от мастило да споделят жизнения път на своите многострадални собственици и да играят ролята кога на лекар, кога на учител, на поет или хуморист, един път на пастор, друг път на аптекар. Те могат да покажат на критика, чиито зъби са се разклатили от многото романова каша, какво има между тях. Защото повратливостта, приложимостта, които могат да се вземат в ръка чрез това еснафнско домашно съкровище, дълбоко в себе си, са в основата на голямото творчество. Тук то се опира на прастарото учение за двете световни сили: светлина и тъмнина, Ормузд и Ариман[**], биле и плевел. Всички те водят към противопоставянето: селянин — гражданин. Това е познанието за човека на отец Кюнцле, на фона на което неговото познание за билките направо нищо не е.

Забележка: Преводът е направен по Walter Benjamin, Gesammelte Schriften, Bd. 3, Kritiken und Rezensionen, Suhrkamp 1991, S. 294–300 от Антония Колева.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а