Херувим Петринов: Соцреализмът и неговите двойници - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Всяко “морализиращо теоретизиране ” е от изключително ниско качество.
Димитри Гинев, в-к “Култура”

Всъщност желанието ми е да ви говоря, да си говоря, да говоря на своя двойник... Едно намерение, което ще трябва да удържа двойнствената игра на записваното (и същинско) отсъствие и преместването на фоничното върху това псевдотетично себеосъществяване в така заявената пропозиция на заглавната фраза. И отново — но нежеланието ми да се спирам на речниковите статии, помествани в рубриката на “естетическите термини”, така както и да не опипвам теоретичните погледи от дистанцията на едно постсоциалистическо, постмодерно, а значи ли и постидеологическо разстояние? Какво може да предизвиква тогава появата на подобен текст, ако пресечната точка на речевите практики не отправя референциалните си топоси към институционалните дискурси — на училището, на университета... Ще закърнее ли семантически художественото производство, ако не се упражнява като специализирана обработка на своеобразни проблеми, както твърди Хабермас? И в каква роля тук би могло да се въплъти художественото, ако не го припознаваме като теория, наблюдение, писмо, сценография, театър, надзиравано от висотата и строгостта на логоса, гласа (на експерта)? И ако е по-добре никакво изкуство повече, отколкото социалистически реализъм (Адорно), то ясно каква тогава е ролята на художеството — малка, незначителна (хоудая, стрбълг.), но при все това изискваща сръчност, умение (хондожьство). Тогава, кога, под името на соцреализма не се ли притаява логосът, санкцията, гласът на експерта, а единствената му възможност да се осъществи, да получи образ, което значи и да разсейва, да отклонява абсолютната му власт, да прави при-съствието му незначително, дилетантски просто — неговият двойник. Този семиотичен триъгълник на хуманитарния знак, епистемологичният тристенник на Фуко (живот — работа — език), в който хуманитарните науки са едновременно включени и изключени, в случая ще бъде по-скоро двугълник, тъй като от триадичната релация (Бензе) ще пропуснем именно “отношението на обекта” — в смисъла на конкретното цитиране на емблематични за соцреализма текстове, — като обаче ще обобщим тяхното реално присъствие в интерпретантата на “неговия двойник”. От своя страна т. нар. двойник, разполагайки се по този начин удобно в квазитрансценденталното пространство на вписването, т. е. чистата емпирия на текстуалното, на несводимия до идеята остатък, ще има, така да се каже, сам думата да се защитава. Заблудата не се крие само в чувството “аз съм отговорен”, пише Ницше в “Човешко, твърде човешко”, а също и в антитезата “аз не съм, но все пак някой трябва да е”. Но нека оставим за философите апориите на справедливостта, за да не се окаже в крайна сметка, че ищецът се е превърнал в жертва.

От само себе си се разбира, че всеки кич е академичен; и обратното: всичко академично е кич, поне така твърди изкуствоведът Клемънт Грийнбърг в едно свое интервю, поместено в сп. “Летература”, бр. 23, под заглавието “Неопределимото качество”. Кичът (тази чудесна немска дума), кичът претендира, че не изисква нищо от своите клиенти, с изключение на парите им. Може да си купиш тази (хубава) книга, но само ако си купиш и тези другите (лошите) — непродаваемият Kitsch е противоречие в условието, contradictio in adiecto, социалистически реализъм. Невъзможно е да избегнем този разказ за миналото, който сме чували от нашите бащи. Както те са надписвали книгите си, така ние не ги четем. Лиотар ни уверява, че големият наратив се е разпаднал, а за нас остава достойното съмнение в неговото никога не бивало настояще. Нима казва нещо различно от Маркс, чието име иначе сочи като едно от белезите за същия този “голям наратив”, а именно: “Обръщаме се към социализма само за да съхраним онази жива култура, която имаме сега.” Или може би големият наратив някога, кога, се е разпаднал на своите почерци, на своите изми? В началото е било словото, после иде евангелизма, Марко, Матей и пр. Преди това, следователно след това? Всеки винаги е бил само копие на копието, а неговият закон - текстът на другия. Но в лаканианската перспектива, предложена от Славой Жижек, “големият Друг” е от самото начало “мъртъв” (т. е. противоречив, безсилен самозванец) и не ние сме го убили, той е бил вече мъртъв, идеята, че сме го убили, ни дава възможност да поддържаме илюзията, че някога въобще е функционирал, във формата на първоначалния Баща–Наслаждение напр. Дали не е по-добре да се върнем при ранния Барт, който поне е пó почтен спрямо метафоричните (зло)употреби: “Следователно във всеки почерк може да се открие двойнствеността на обект, който е и език, и принуда, (...), нещо като надзъртане на замисъл, който вече не е езиков.”. Останалото е мълчание, казва датският принц. Нека замълчим..., нека бъдем истински немци. Но мълчанието също е език. А езикът съвсем не е изчезнал. Това е съзерцание на битието от върха на битието.

Деградацията на модерността или поне на онази възвишена идея за еманципация на човешките — и значи природни — сили, — иначе казано “евхаристията” на разума във и извън тейологичното рацио на съвременната нам цивилизованост, — изразходва своя апокалиптичен триумф в една единствена точка и това е “монополът на съзнанието, което убива”. Монологизмът на обещаното пришествие на присъствието, подписващ ни само временно непребиваване, небитие, но при все това истина на битието, което следва да бъде отстоявано и, което възшества ретроактивно към забравата и отрицанието на ставащото–отложено, и по-право — оставащото като телос общество на съгласието, безкласовото съобщество. — Намерението остава актуално–възможно само при несъмнената плуралистична оголеност на най-малкото две антагонистични схващания за “обществото” като понятие (от XIX век насам) — функционално цяло и диалектическа двойнственост. “Комунизъм, общност (communauté): това са термини, които се явяват като такива само дотолкова, доколкото историята и грандиозните исторически грешки ни разкриват техния смисъл на фона на катастрофата, надминаваща мащабите на пълната развала.”, пише Морис Бланшо в “Осъдителното общество”.

Желязната завеса се вдигна (в смисъл на “задигна”, “отнесе” и пр.) и вероятно беше нарязана за скрап, от което обаче колцина у нас, а и въобще в Източна Европа — най-вече в Русия, — успяха да натрупат капитал (бил той и символен). Впрочем добре известен е фактът, че метафората за “желязната завеса” У. Чърчил взаимства от речника на Й. Гьобелс. И тук си струва да отсеем метафоризацията на контекста от втвърдяването на езиковото клише като вторично — метафоризация на метафората, мъртва метафора. “Желязната завеса” се вдигна, но представлението на политическия вулгат изглежда да е започнало още преди да е бил (на)писан първият сценарий, преди да сме си купили билет от касата на театъра дори. След срещата на т. нар. индоевропейци с цивилизаторите от Близкия изток дълго време сред първите е тегнела забрана да се употребява писмото (Eлиаде), което, разбира се, не означава, че не са общували и че не са успявали дори да наложат господството си. Превъзходството на устната традиция, глосолалията на половете на етническия субект, божествените йерархии и опитът от общуването с мъртвите не могат да бъдат основание за съгласието или несъгласието, което отклонението на писмото — простонародният концепт писменост (Дерида) — постановява във формулирането на закона, в държавните апарати, в социалните хегемонии и в края на краищата в “играта” на множеството силови отношения на властта.

Така определената заглавна фраза, под която бих искал да разсгъна всичката си липса на схоластически опит и спекулативно словообилие, би могла да се преформулира в "Двойникът и неговите соцреализми”, понеже освен с “естетически” –изъм — както ни убеждават някои (не издържах на изкушението и взех да надничам в речника), — си имаме работа и с едно представително събирателно, единствено–множествено за “държавния краснопис” (Платонов), побиращ и стратегическото за епохата чудовищно образувание като марксизъм–ленинизъм, (впрочем не са тъй малко на брой измите, които са образувани от съществително собствено име; срещат се напр. хитлеризъм, садизъм, онанизъм, платонизъм, фройдизъм, толстоизъм, будизъм, но нека се опитаме да произнесем смислено нещо като толстоизъм–будизъм или кирилизъм–методийизъм; говорим за “садо–мазохизъм”, но не за “садизъм–мазохизъм”; разбира се, диктатурата на пролетариата, при все че това е не само идеологическо клише, не може да не се снема и на формално-езиково равнище, “вътрешен е терорът”, поучава Лиотар в своите “Постмодерни поуки”, и “трябва да бъде понасян и приеман единствено в писането, като негова ситуация.”), но да не забравим и другия фундаментално онтологичен и академически дубльор — диалектическия материализъм. И понеже споменахме, кои ние?, по-горе за почтеността на ранния Барт, ето какво ни казва той относно победилия сталински почерк в “Нулевата степен на почерка": “Някои понятия, които са формално идентични и които неутралният речник би посочил като едно понятие, са раздвоени в ценностно отношение, (...), между назоваването и осъждането вече няма промеждутък...”. Пример, за което, макар и в преобърната перспектива, можем да намерим още в маргинализирането на соцреализма у нас през 70–те, когато на негова почва израстват “нови художествени явления” като наивизъм, примитивизъм, фолклорна стилизация, соц(поп)арт, концептуализъм и др. Че какво п? наивистично от платно, на което другарят Димитров милва русите коси на дете с червена връзка около врата — очевиден кастрационен символ, изобразяващ (обез)оглавяването в инициационните ритуали на партийната деконструкция, — или пък примитивизма на работника с херкулесови мишци, който ни поздравява с високо вдигнат чук... Или и за това как се философства по хераклитовски с минималистични, къси фрази, окачвани по най-неочаквани места.

След казаното до тук можем преждевременно да поместим в бележка под линия соцреализма като по-скоро политически диспозитив, отколкото естетическо направление, макар и на пръв поглед да изглежда, че отново попадаме в капана на вулгарното социологизиране, изпускайки от вниманието си именно образцовите литературни факти. Но известно основание за което ни дава и М. Чегодаев в книгата си “Митове и реалност”, където той предлага да разглеждаме социалистическият реализъм не толкова като изключително съветски феномен — много преки аналогии можем да открием в изкуството на Германия, Италия и Испания от 30–те години: следователно много можем да отдадем и на XX-ия век въобще, с неговата жестокост и обезличеност, с излизането на сцената на гигантските народни маси и стремежът на властите да манипулират съзнанието им, приемащ най-различни форми. Впрочем някои немски изкуствоведи, може би не само опитващи се да привлекат вниманието на поуморената публика, вече оцениха социалистическия реализъм като прародител... на съвременните рекламни технологии. (Достатъчно е само да си припомним така популярната рекламна техника от края на 90–те “две в едно”, която, както по-горе вече бе споменато, е осигурявала “някакви” продажби на съвременните български автори две–три десетилетия по-рано).

Колкото до преките алюзии към комфорта на театралната концептуалност на “жестокостта”, спрямо общоприетия соц, сюр и пр. реализъм, или поне тази част от реалността на жестомимичната патология на двойниците, които търсят именно трайния ефект на засвидетелстваната грижа за ненасъщното и неговото реално отсъствие от страна на въплътената другост в удвоеното и нерушимо тяло на човешкото, ех, твърде божествено, (сюблимният пример, за което са, разбира се, мавзолеите, но също и всяка отделно взета книга), и най-малкото интелектуално усилие, което прахосваме за учленяването и оцеляването на знака, символа, културния баласт, не би ни подвело при липсата на пряк контакт с отвъдните сенки на истинския спектакъл — тази безкрайна ивица суша. С други думи, “непокварената пантомима” на свободното упражняване на властта, на стихията на волята за власт, на вечното завръщане извън знаците, маркиращи предела на писмото като книга, където изчезват въпросите за човека, означава да се пише нещо, което не е книга. Защото, и тук бих цитирал Бланшо по-отчетливо, книгата като културен продукт винаги ще си остава демаркационна линия, която ограничава властта от безвластието.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а