Ясмина Мойсиева–Гушева: Конески или за самотата - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Моята разработка ще се занимава със самотата като сфера на свобода, като чувство на пресищане от живота, като подтик за осъзнаването на самия себе си, а оттук и като подтик за творчество. Самотата ще се разглежда от философска, психологическа и генезисна гледна точка. Струва ми се, че изследователите избягват тази тема; смятайки я за маргинална, те споменават за нея само между другото. Затова смятам, че е подходящо да представя накратко този проблем, към който поезията на Конески може да се отнася като апликативен материал. Би следвало благодарение на своята работа писателите да са в състояние да тълкуват самотата, доколкото в нея те откриват по-добре мотивите за осамотяването и могат да му дават по-точен израз отколкото хората от другите професии. Поради тази причина когато се говори за самотата, е най-подходящо съжденията по въпроса да се основават върху сбора от представеното в художественото творчество, защото литературата е онази дисциплина, която, както казва Павезе, се занимава с “живеенето”. Литературата ни показва как и защо човекът се оттегля в изолирания и празен живот, в света на имагинациите.

На самотния човек се гледа с недоверие. Но всеки понякога желае да бъде сам. Напълно естествено е човекът да прекарва най-дълго време в мисли за себе си или за онова, което го интересува. Това не трябва да ни плаши. И не трябва да бягаме от собственото си “аз”. Мисленето за себе си представлява, по думите на Лорънс[1], най-голяма наслада. Самотата като игра, в която откриваме себе си, е импулс на творческата фантазия. Тя е необходимо условие за постигането на креативност на мисълта. На подобно схващане за самотата са посветени многобройни литературни и философски страници[2].

В творчеството самотата предпочита един друг начин на третиране. Тя представлява сфера на свобода. Като се дистанцират от всекидневните задължения, от работата, дома, обществения живот, поетите потъват в тайните на своята самота. В “Нощна песен” Конески ще обоснове своята жалба така: “Jas sakam sam da odam...”, а след това въвежда допълнително мотивиране, като заявява, че именно в самотата се раждат дълбоки съкровени мисли: “чуберка месечинска светлина,/ ме опиянува,/ длабока мисла, скриена мисла/ од гради станува” [3]. Прототипът на самотата като творчество представлява потребност за такова последователно развиване на мисълта, което се свежда до проследяване на асоциациите и логическите връзки до край. Писателите се мъчат да задържат възможно по-дълго това блажено състояние на духа. “Нейчам да видат, нейчам да знам,/ песента само нека ме носи, да ме окрилува!” [4]. От психологическа гледна точка големият поет не иска да се лиши от своята самота, а иска да води непрекъснат диалог със самия себе си. Неговите стихове често са монолози.

Но съществува и схващане, според което самотата е трагическо метафизическо усещане. Това схващане влага в литературното създаване идеята за мост между колективното и индивидуалното, между миналото и сегашността. Вещината на твореца се състои в умението му да се отдалечи пространствено и времево от реалните неприятности или да се изолира в интервала между две дейности, да се изпита себе си и да остане сам. “Триесет години. И што е сторено?/ Триесет скршени врчки./ Детето во мене е затворено/ во еден кафез од брчки.” [5] В часа на размишлението за себе си поетът може сам да осъзнае горчивата истина за изменчивостта, сам да произведе решение. Никаква комуникация, съвет или съдействие не може да бъде от полза. Възможно е само поетическият израз на изповедността да бъде допълнително обременен от песимизъм.

От генезисна гледна точка самотата е свързана със старите табута, при които на отделни лица по различни причини им е било забранявано за определено време да имат контакти с други. Забраната да се прекрачи прагът на жилището означавала наказание заради проявено непокорство или несъобразено поведение. Санкцията завършвала с ритуали на отменяне на наказанието. Затова за обикновения човек самотата е болезнено усещане, което се понася с мъка.

В нашата цивилизация често се пристъпва към осамотение като последица от нарасналата егоцентричност, от недоверието и от необходимостта да се потиснат мислите и емоциите. Осамотяването често идва като изживяване на интензивна фрустрация от околната среда или от интензивно емоционално преживяване. Безнадеждно звучат стиховете от произведението “Очай”: “Да нема еден човек на светов/ од срце да ми е мил!/ Колку перелив, колку клет/ животот мой ти бил” [6]. С осамотение реагират личностите, които се самоуважават и в тази връзка демонстрират отказ от толерантност, като това поведение се развива във взаимовръзка с отделен травматчен творчески опит. Тези, които познават Конески, вероятно ще се съгласят с подобно описание на неговия характер. Цялата му поезия се основава на субективни фактори. Неговите идеи и поетически образи дълбаят към вътрешността на най-тягостните в своята задълбоченост чувства. За миг усещаме, че другите се явяват фактори, които пречупват порядъка в света на индивида. Често се чувства и вкусът на определено безпокойство, на страх от безпорядъка или от самото нарушаване на реда.

Към многообразието на емоционалните затъмнения се прибавя необходимостта да се отдалечим от тях. В такива мигове самотата ни се явява в тежест. Мичковиш определя самотата на Конески като вътрешна емиграция, прогоненост, тежко чувство, прокълнатост[7]. Това е илюстрирано най-добре чрез “пискотот на самата, ранета птица” от стихотворението “Полнощ” [8]. Според Конески самотата функционира като отхвърленост, като презряност. Той се опитва да реши своите конфликти в болезнена изолация (се гласи самотен вик над мртов грд), която разгръща своите възможности още повече с чувството на неразбирането (О дали има будно срце, тагата само и нищо друго). Поетическото изразяване на самотния човек в стила на Конески звучи така: “Попусто ближен бараше/ срцето желно, прежелно../ Самотник одам некаде/ заслушан в темен шум” [9]. Тази експресия най-често кореспондира с отхвърлеността, отчуждеността и абсурдността. Осамотените личности изглеждат студени, абстрактни, лишени от емоции. В действителност обаче техните емоции не са разбрани, затова те се чувстват като “загина сешто невратно,/ самотно што сум сонувал/ остана само навреда,/ на срце горок жал” [10].

Развиваните в стихотворенията идеи се доближават до вечно валидните архетипи, без да губят връзката с обективните изкуства. Един от тези архетипи в неговата поезия е именно самотата и страхът от нея. “Животе таков дар не дарувай ме,/ само тишина, само тишина!/ Не тврда немощ и скаменуваве/ во глува вишина!” [11]. На нас ни е обяснима и близка тази връзка, която вероятно е била ирелевантна на изкуството на онова време Самотата в поезията на Конески се осъзнава като трудно постижимо чувство за уют, притежаващо тайнствена мощ. Тази мощ води след себе си редица от архетипални образи, които най-често са олицетворени в глухия мрак или в пустинната студенина. “Пустина студена, таа што ми ветува?/ Ни сонце таму нема, ни темница./ И само безгласен ветер прелетува/ глува изйемница!” [12].

Самотата може да се разбира по различни начини. Тя може да се мисли като игра на случайни взаимодействия или като характерна черта, като екзистенциална формула на живеенето. Осамотеността не води до преодоляване на отчуждаването, независимо от това дали е била доброволно избрана или е наложена от обкръжението. Осамотени са монасите в манастирите, изследователите на необитаеми местности, мисионерите, захвърлени в различни краища на света, изгубените пътници, политическите и военните затворници, осъдените на самота. Такава самота може да заздрави характера, да възбуди волята, да изостри интелектуалните способности. За това свидетелстват някои славни примери като случаят със Сервантес или примерът на Робинзон Крузо. Някои се осамотяват заради особеностите на характера си, други заради своя свръхемоционален и страстен дух, който непрекъснато търси имагинерното, други се отделят от останалите, за да се защитят, при някои доминира презрителният поглед към света, а има и такива, които стават по-силни именно под въздействието на самотата. Общата реакция на всички стремящи се към осамотеност е оттеглянето и избягването на социалните контакти. Да се отделиш от всичко останало и да екзистираш сам за себе си, тоест да се абстрахираш, дълбоко да размишляваш за някой елемент или за аспектите на някой проблем в състояние на пълна отделеност от другите, е голяма привилегия. Затова когато са самотни, творците са най-умели. Тогава могат изцяло да се посветят на своята работа, която за Конески е основата на всичко.

В своята поезия Конески търси онези измерения на времето, в чийто привиден свят са събрани и сляти миналото, сегашността и бъдещето. Спомнянето и сегашността в стиховете се приближава до смисъла на съществуването. Корените са дълбоко засадени, поетическото решение прониква до най-съкровените дялове на човешкото битие. Часовете, дните и годините от неговия живот са като неподвижен камък, превърнал се в кристал. Според него всичко е образ. Любовта е втъкана във времето, но съдържа и неговата жалба по покой. Неговите сетива са обострени и тази негова внимателност се постига с цената на тежки загуби. Неговата елегантна тъга не ни изненадва. Може да се каже, че той не се жалва, не се оплаква, а само осъзнава самотата.

Забележка: Превод от македонски на Борис Минков

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а