Анета Димитрова: Обстоятелственият контекст на жанра диалог и отношението му към литературния пир - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Диалогът-пир. Контекстът “пир”

Литературният пир е диалог. Той съдържа характеристиките на диалога - участниците са събеседници, възможно е разговорът или част от него да се води под формата на въпроси и отговори, речта наподобява всекидневната прозаична реч (особено у Ксенофонт), макар и със значителни елементи на реторика (най-вече у Платон), участниците отново са частни лица (idiotai) (макар и често изтъкнати по някакъв начин, т.е. познати на читателя, по-рядко са анонимни, но това се дължи по-скоро на днешната рецепция). Смяната на темата за разговор, пътят на асоциациите, породени от външните обстоятелства, имат същата сила както и при повечето диалози, особено тези, които са най-отворени по съдържание и структура. Обсъждането на философски теми - основен предмет на жанра диалог - намира място и в пира. По този въпрос разсъждава Плутарх - трябва ли да се говори за философия, докато се пие вино (Plut. Quaest. conv. I. 1). Особеност при този конкретен тип диалог е, че той е задължително обрамчен от ситуацията на пир.
Пирът е диалог и защото така се нарича един от диалозите на Платон, както и един от диалозите на Ксенофонт.
Пирът не е само диалог поради същата причина.
Всички литературни пирове носят едно и също заглавие - symposion - идентично с рамката, докато другите диалози са озаглавени според някой от участниците или според темата на разговора. Естествено е обяснението, че модел за това са двете върхови и най-ранни постижения в тази форма - тези на Платон и Ксенофонт, особено “Пирът” на Платон, ако се приеме за сигурна относителната хронология и доводите за първенството на Платон. Един литературен диалог с най-висока степен на художественост, озаглавен “Пирът” и изобразяващ такива обстоятелства, има множество последователи в продължение на векове, които използват същото заглавие и рамка. Но това обяснение не е достатъчно.
Заглавието “пир” е знак за различие. То се противопоставя на частното пространство, на културата на ежедневието, на отделния човек. Пирът е празник в ежедневието. Ритуалното начало в него е силно подчертано - правят се възлияния, пеят се пеани, определя се ред, различен от ежедневния, ред в извън-редното, но всичко това се полага в дома[7], създава се малка общност от участници, но не и единен-множествен субект. Елементите на празничното присъстват и в литературния пир. У Платон те умишлено са редуцирани, у Ксенофонт - подчертани. В късните произведения в тази форма ритуалният елемент, описателното, страничното, интермедията заемат все по-голямо място, въпреки че в социокултурно отношение следва да се предполага обратното - че в следелинистическата епоха има все по-малка нужда от ритуала като идентификационен принцип. Следователно съсредоточаването на вниманието върху контекста е резултат от чисто литературно съзнание. Според R. Hirzel това се дължи на съобразяване с вкуса на широката публика и тази тенденция може да се забележи вече у Ксенофонт, а в късните произведения изобразяването на обичаите за един пир (за които има исторически податки още у Омир) се превръща дори в основен предмет на описание (Hirzel, с. 346)[8].
Така постепенно от диалога се отделя нов жанр чрез поредица от трансформации - появява се един диалог, чийто контекст е пир, контекстът пир се осъзнава като различен от другите възможни контексти и се превръща в продуктивна форма, а от второстепенен става централен обект на изображение (напр. в “Дейпнософистите” Атеней довежда този принцип до крайност).
В пира (и като културен феномен, и като литературна форма) е заложен още един принцип, имащ отношение към празника, но и към по-широката сфера на културата - принципът на играта. За това споменава Ксенофонт:
“Струва ни се, че е достойно да помним благородните мъже не само с техните сериозни дела, ала и със забавленията им.”[9] За Ксенофонт това явно са заниманията, различни от “сериозния” (ta meta spoudes) дискурс на философията, т.е. негласно се противопоставят на диалога-не-пир, а включва шеговития тон и т.нар. “фокуси” (thaumata)[10], които изграждат контекста на “философстването”.
Й. Хьойзинха интерпретира игровия елемент в много по-широк план.[11] В главата “Игрови форми на философията” като игра са представени и методите на софистите, и самата въпросо-отговорна структура, която стои в основата на сократическия диалог. И не проявеното чувство за хумор в Платоновите диалози, а именно формата е носител на игровото начало: “Тази форма е представлявала техника за улавяне на противника в капан. Платон, пишейки своите диалози, вероятно е следвал примера на писателя на фарсове Софрон, а Аристотел нарича диалогичната форма форма на клоунада или фарс, които от своя страна са форма на комедия” (с. 216-217). Към игровата форма спада и агоналният характер на гръцката култура на всички нива. Агонът присъства както в словесна форма в диалозите, така и като различни форми на сравнение в жанра “пир”, срв. напр. състезанието по красота у Ксенофонт или пародията на агон у Лукиан. От тази гледна точка може да се приеме, че литературният пир развива игровия елемент, заложен в диалогичната форма, и го приема за фокус на изображението. Това изключва Платоновия диалог “Пирът”, в който играта е на същото ниво както в другите диалози, без допълнителен акцент (изгонването на флейтистките показва, че този елемент е умишлено балансиран).

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а