Мартин Янковски: Плондер - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Както винаги след училище потегляме: разхлабени маратонки, изсулени тениски върху панталоните, дъвки между зъбите, ушите запушени със ситни слушалки. Цел: един запуснат празен участък между къщите. Казваме му ливада, въпреки че там растат само унили китки еньовчета и магарешки тръни, сиво-зелени плевели помежду дървени греди и стари автомобилни гуми, върху които можем да киснем. Тук никой не ни закача.

Този път няма никой друг освен Франк. Ралф се ухилва доволно, когато го вижда. Ралф е най-добрият ми приятел, въпреки че е повече от година по-голям от мен. Но и аз правя нещо насреща. Зарекли сме се, че тази година ще извъртим русата от голямата зелена къща. Ралф казва, че вече го бил правил. Може и тъй да е.

Франк е от ненормалниците. Знаем им имената, но им казваме само ненормалниците. Ние си знаем защо. Живеят в блока на другия край на ливадата; не е трудно да се разпознае жилището им на третия етаж, единственото без пердета на прозорците. Майката е умряла в кафеза или нещо такова, всеки разправя нещо различно, но никой никога не я е виждал. Може би Ралф има право и тя просто е заминала с някой разведен, такъв, който е имал повече пари отколкото нейния подпухнал, стар и слабоумен помощник-огняр на плувния басейн.

Франк е горе-долу колкото нас, но има голяма сестра, която сигурно е два пъти по-голяма, а все още живее при тях. Все й се натриса, когато тя се връща от работа, мисли, че си няма приятел, понеже трябва да се грижи за брат си. Привечер се чува старият да хленчи по нея да му намери нещо за пиене. Ей, такива работи. Да беше хубава, сигурно щеше да ни е мъчно за нея. Но не е хубава. Често бърка входовете на блока, въпреки че живее от години тук. Понякога дава на Франк цигари, но ние не вземаме нищо от него. Такъв идиот е, че би могъл да пъхне нещо отровно вътре, само за идеята. Та той всъщност дори не може да чете.

„Е“, обръща се към него Ралф заплашително дружески, „Тъпо?“

„Мне-е“, измънква Франк. Рие с крака в праха.

„Май все пак да“, просъсква Ралф през зъби. Подхвърля камъче към него. Разсмивам се гръмко, защото Франк се сгърчва, като че го е ударил ток.

„Оставете ме намира...“ гъгне той. Превива се с гръб към нас на една гума.

„Какво каза той?“ Ралф удивено поглежда към мен. С палеца си премества на колана си силата на звука на уолкмена на най-високата степен.

„Нищо не разбрах.“ отговарям аз и правя също като него. Чета по очите на Ралф какво ще се прави. Охотно се провиквам:

„Говори по-силно, Франк, ако имаш да ни казваш нещо!“

Франк мълчи. За момент може да се чуе само металическото бръмчене на нашите слушалки.

„Какво има?“ Ралф проявява нътърпение.

„Твърде тъп си, за да говориш така ли?“

Поклаща глава.

„Ей, Франк!“, викам развеселено. „Май нещо щеше да ни казваш!“

„Няма нищо“, бързо казва той, като вижда как подхождам към него.

„Какво няма?“, питам и го хващам за яката. По-голям е от мен, става интересно, започвам да се потя.

„Оставете ме намира, нищо не съм ви направил...“

„Ама кой казва, че си ни направил нещо, бе?“ - лицето на Ралф става червено като на пуяк, както винаги, когато някой не прави на неговото.

„Чуваш ли, какви иска да ни пробута?“ ме пита той.

„Чувам“, потвърждавам, стараейки се да не се смея на идеално инсценираната му ядна физиономия.

„Идиот!“ крещи Ралф. Замахва пред гърдите му, така че той залита назад. Но не може да падне, държа го здраво за яката. В ушите ни музиката наковава.

„Престанете!“ скимти Франк. Зает с мисли как да се отърве от нас. „Баща ми ще ви пребие!“

Това на Ралф му идва вече много. Той задържа дъх.

„Баща ти не може сам да улучи и вратата! Кърка по цял ден и чука сестра ти, защото е твърде тъп, та да си намери нещо по-така... Това го знае всеки тук, копеле! Сигурно и на теб вече ще се пусне!“

„Затвори си устата!“, ревва Франк в отговор. Но държи ръце пред лицето. Гласът му се пречупва - панически, писклив.

„Достатъчно“, казах спокойно и затегнах хватката.

И се заехме.

Редувайки се, забиваме юмруците си в корема на Франк все по-здраво, докато започва да се дави. Не се брани. Нищо не ни пречи да покажем за какъв го смятаме.
След като е понесъл достатъчно, му удрям един мощен шамар и го пускам.

Франк се приземява в боклуците. Проснат е неподвижно.

„Плондер“, казва Ралф. Презрително изпъшква, когато забелязва, че Франк реве.

Забивам му още един крак. Ухилвам се. Окаяна картинка.

Изчакваме малко, но Франк остава на земята. Накрая се изплювам и кимам доволно към Ралф. Изнасяме се и оставяме този ненормалник там, където си е. Потъваме в ритъма на машините за музика, люлеещи се разхлабено около тазовете ни.

Нашата ливада не е много голяма, точно колкото парцела на една къща, каквато е имало тук допреди последната война. Ако разгледаш фронтоните на съседните къщи, още можеш да различиш очертанията й. Облегнати на една от ронещите се стени от червени тухли съзерцаваме ревящия ненормалник там в боклуците и чакаме някой да дойде най-после. Пускаме дъвките ни да танцуват между зъбите, клатим глави в такт.

В един момент Ралф засича. Издухва една тиха свирка през зъбите, изключва уолкмена си. По пътеката пред ливадата тича голямата сестра на Франк, притисната от две преливащи пазарски чанти.

Когато ни вижда, се спира и се оглежда. Под омалялата й рокля ясно можем да различим свода на корема й. Като костилки от череши се очертават зърната на гърдите под светлия плат. Намалявам гърмежа в ушите си, без да свалям очи от нея.

„Франк?“ извиква тя.

Ревът замлъква. Франк се надига бавно.

„Мамо?“ тихо пита той.

Като поразен от гръм поглеждам към Ралф. Не му мигва окото.

„Ела!“ вика сестрата на Франк със студен тон. Лицето й бледо и лекеливо.

„Да“, казва Франк и закуцва към нея по пътеката.

Съвсем добре чух, мисля си, докато гледаме как се отдалечават. Той каза мамо.

„Сестра му е“, казва Ралф, когато вече не се виждаха. „Със сигурност го знам.“

„Тя бременна ли е?“

Ралф повдига едно камъче.

„Може и тъй да е...“, казва той и го запраща с пълна сила по посока на блока в другия край на ливадата. Идиоти, викам си. Тръскам глава. Забивам копчето за силата на звука до горния край.

And if you complain once more, пее Бьорк, you’ll meet an army of me.[1]

Един студен, висок глас над неотслабващото тактуване на машините.

Забележка: Превод от немски Антония Колева
Преводът е направен по Idiotenbalg, взет от персоналната страница на автора – http://www.martin-jankowski.de/t_story.html. Разказът е отпечатан през септември 1997 в Ноейе Дойче Литератур Ауфбау Ферлаг.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а