Вера Балева: Тръстиката стоеше в езерото и тъпо гледаше напред. - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Ана ІІ–ра

Тези страници ги пише сутринта. Ужасена е. Пуши. Главата я стяга. Сумрачно е. В стаята. И извън стаята. В тоя момент не може да се понася. Вещица! Какво си въобразява? Че е много лесно да се пише роман? Стои пред голямото огледало в коридора. Така поне усеща някакво присъствие. Гледа отражението на един провал от женски род. Собственото си отражение. То е обуто в дебели чорапи. Облечено в във вълнения пуловер на бащата й. С огорчено изражение. С кафяво огорчено изражение, защото очите на отражението са кафяви.

Иначе тя се казва Ана ІІ–ра. От началото на лятото живее в село Стара река. С Петък Тринайсети Август. В момента котаракът с това име спи.

Продължава да е сумрачно. Навсякъде. И студено. Тя добавя дърва на печката и се връща при компютъра. Още е гневна. Не може да се успокои. Защо се захваща с това? Не е ли прекалено смахнато да пише? Отново пали цигара.

В стаята звучат песните на живота й. От радио “Едно”. И защо смята, че обича това радио? Трябва й някаква друга музика. За случая е много подходяща “Пета симфония” на Бетховен. Но я няма при себе си. Това допълва причината да побеснява повече.

Дърветата горят и става уютно. Вероятно за безсмислието, което заедно с топлината изпълва стаята. Трябва да се откаже. Достойно е. Честно е да се откаже. Тя не е родена за разказвач. Тя рисува. Който рисува, не може да пише. Докато обратното не е вярно.

Изобщо не влиза в ателието. А нали направи южната стая на къщата ателие? През август. Миналата година. С обещанието, че при изгрева на слънцето винаги ще е там. При четките и боите. По тая причина окачва срещу вратата оная картина. Голямата. Единствената. Картината, с която никога не се разделя, въпреки щедрите предложения. На нея е остарелият морски рак. Платното е в едър план. За да въздейства. Приема го като камшик, който не й позволява да се спре. Защото всеки си има камшик. Нейният камшик е остарелият морски рак.

Защо пише? И каква е тая Ана І–ва? Не е ли прекалено дръзко да пише за нея? Няма ли си друга работа? Всичките й идеи са като паяци. На който и ъгъл на живота да застане, веднага се оплита в мрежите им. Това е нейният специалитет. И колко време губи, за да се разплете? Докато се разплита, започва отново да се заплита. Бедата е, че между заплитането и отплитането интервалът е незабележим.

Истината е, че този роман й го връщат. Някога. Още преди да дойде Демокрацията. Аргументите? Прекалено американски е. Не се хваща социалистическата действителност. Със забележката, че Девня не е “долината на бавната смърт”. Тя още си пази писмото. Пази и романа. Но вече не го харесва. Личните й забележки са, че е много малко американски и прелива от социалистически реализъм.

Ана ІІ–ра възнамерява да го направи истински. Този път. И завинаги. Лошото е, че е разгневена. Да се отказва ли? Обикновено не предава идеите си. Идеите не. А и най-сетне може да каже всичко. Каквото й дойде наум. И както й дойде наум.

Прави си кафе. Сипва си и чаша минерална вода. Взира се в размазаните букви на екрана, защото още не бърза да си сложи очилата. С два диоптъра.

Отсреща на канапето блажено спи старият Петък Тринайсети Август. Той се слави с гръмкото си мъркане. И с грациозното си носене на опашката.

Ана ІІ–ра е при масата. Може да се каже, че масата е поле за действие (плетене, шиене писане, четене, хранене, пиене т.н.). Иначе масата е саката. Четирите й крака са отрязани наполовина. Така е на височината на фотьойла.

Какво пък! Ще продължава да пише.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а