литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Георги Гочев
Псевдо-Аристотел, За любовното чувство




Аристотел поздравява своя Александър,

Чувам, че си в добро здраве, а и душата ти е силна както винаги е била, впрочем и не по-малко буйна, надявам се все така невредима. Много хора си ни изпращал, за да разпитат и от нас да научат началата на любовното чувство. Аз не от нехайство отлагах толкова дълго във времето отговора си, а от желание да ти услужа така както подобава на мен като твой учител; ти пък да получиш онова, което на цар подобава. Всъщност ти не си просто цар – твоят небесен баща с десницата си те поддържа, затова и моят дар към теб трябва да е по-скоро божески, отколкото ефимерна радост за един смъртен човек. Всички дарове, поднасяни ти някога, имат такава стойност – например онази магическа “Илиада” в кедрова кутия, която мирише на етиопските пирове на Посейдон и напомня за Златния Век и времето на Кронос. Пред очите ми е как ти я донесе лично от едно плаване Кùботос, най-близкият приятел на Филип. Тогава ти скочи да го прегърнеш – беше едва на четири – и викна “Здравей Лùботос”, защото той до Либия беше ходил, а царските гадатели казаха: “Някога от сандалите му пясък ще тече.” Сега заспиваш с тази “Илиада” и никъде не се разделяш от нея. Едва ли моят скромен, но внимателен дар, ще има същия жребий, не се и надявам, че ще ти достави удоволствие, а по-скоро се надявам да допринесе, – ако може, – в нещо за твоята царска мъдрост. Мъдростта на царя, както добре знаеш, е също толкова пример за неговите поданици, колкото тялото и бляскавите му хитони или подшитите с пурпур седла на конете му. И ако тялото ти умее да привлича погледите на хората, знам – с и право, то колко по-добре би било, ако и мъдростта ти съумее да стане за тях като капан на погледа – едно красиво и чисто тяло, лишено от смъртността на телесното и като че ли надарено с божествена част.

Спомни си, че веднъж бяхме започнали разговор за любовното чувство и то именно в деня, в който всички кипариси – тези дървета на смъртта, се разболяха от някаква незнайна за нашите градинари болест. Тогава се появиха червени петна по стеблата им, а ти дръзко каза, че копия ще си направиш от тях. Въпреки това знам, че ти беше много тъжно за дърветата, защото ги беше засаждал твоят пра-пра-дядо и се говореше, че той ги бил получил като награда за своята честност лично от кентавъра Хирон, затова че някога му помогнал да се измъкне от пещерата си. Твоят пра-пра-дядо бил пастир в планината, а Хирон стоял заключен от младия Ахил, който бил избягал. Златната флейта пък, на която се учил да свири Ахил, лежала захвърлена пред входа на пещерата. Твоят роднина не се съблазнил от златото, а отворил входа на затиснатия Хирон. <Ахил бил избягал, защото свирейки на флейтата видял, че лицето му се загрозявало и приличал на сатир. Тогава направо заявил на Хирон, че ако не прекратят недостойното за един бъдещ цар занимание, то той ще фрасне Хирон така, както и Херакъл не е фрасвал учителя си Лин. Хирон пък с цялата известна мъдрост на един кентавър, но и с конска глупост му отговорил, че ако направи това, Ахил ще пасе двойно повече крави от Херакъл и не просто на Омфала, ами на Хекуба плетките ще носи. Това вбесило Ахил и той цапнал по голямата глава Хирон с първото което докопал, една доста твърда талпа, с която Хирон обяснявал геометрични и физични закони на Ахил. От удара кентавърът се проснал в несвяст, а Ахил – и тогава бил толкова студен, завлякъл тялото на Хирон в пещерата и понеже се уплашил, че Хирон бил мъртъв, все пак затиснал входа ù с една грамадна скала, така че да изглежда, – ако някой мине оттам, – че Хирон бил заминал някъде. После Ахил слязъл в първото село, напил се с вино и насилил няколко известни девици край мелницата, където после заспал.

Но да оставим това.> (secl. Bekker)бяхме решили да се разходим за последно из тази толкова хубава градина, защото и двамата бяхме сигурни, че непознатата болест ще умъртви дърветата, както и стана по-късно. Ти изпитваше първите влечения на младостта си към тела и имаше склонност бързо да твърдиш, че това чувство, което си изпитал – ти казваше, че стяга силите ти, че те обтяга все едно кръвта ти е станала мрамор, е любовно чувство. С някакъв необясним потрес препрочиташе любимата си “Илиада” и търсеше примери за своята тревога, четеше усърдно и Платон, а и други автори, казали нещо за любовното чувство. Така и не разбрах какво извлече и какво научи от тях. Трябва да си призная, че като твой учител вероятно пропуснах (сега обаче го осъзнавам) склонността ти да попиваш прочетеното и понякога с ужаса на стария философ, който обича бавната и претеглена оценка, наблюдавам как осъществяваш образите и движенията, записани като едно пожелание от нашите стари поети и философи. Обожаваше да разглеждаш телата на различните роби, попаднали в царството на баща ти от земи, които по-късно покори целите. Не правеше разлика между млади и стари роби, между мъже и жени, докосваше с любопитен поглед дори осакатените, за да си създадеш образа на цялото и неразваленото. Разпитваше ги като лекар какво са правили в живота си, за да получат такива силни гърди или толкова криви бедра, и понякога изпадаше в истеричен смях, ако научеше, че запитаният бил лодкар и веднъж си счупил крака в опит да спаси чувал стриди, който щял да се катурне от лодката му. Обичаше да пъхваш пръст в органите на жените-робини, дивеше се на влагата им, и питаше какво чувстват, а те през сълзи отговаряха, че каквото и змийорката, набучена върху харпуна на ловец. Гледаше ги в лицата и не разбираше откъде е цялата тази влага, дори от очите им излизаше, и по-дълбоко се опитваше да запушиш всеки път, по който тя би могла да остави господарката си. На едно за теб и робините бяха господарки – на влагата си. После, докато се размотаваше из конюшните, започна да подслушваш разговорите на царските коняри, които като всички коняри споделяха пред конете и помежду си невъобразими истории. Слушаше за собственото си зачеване, за различните прелюбодеяния на майка си, когато баща ти отсъствал. Те говореха само за това. Царят и неговият личен живот – за тях една привличаща ги и упойваща тайна, винаги беше обект на допълване, изпадаха в поетично блаженство да съчиняват всеки ден нова история за изминалата нощ, а когато ти поотрасна, и теб включиха в съчиненията си. Макар и да знаеше всичко, което конярите злословеха, се държеше наистина царски и не позволяваше моментът, в който ти се налага да говориш с тях, да се снижава, за телата им да говориш, да ги споменаваш в изричането на различни наказания. С това всъщност само подхранваше въображението им, впрочем правеха го и слугините, които спяха с конярите и всичко около теб им разказваха: как са те забелязали да стоиш покатерен на един стар дъб край реката, в която те ходили да се къпят; как нарочно показвали, натривали с кал, а после опипвали само за теб тялото на една черна робиня, измивайки го малко по малко; как си разтваряли бедрата и пускали между коленете малките риби, плаващи около тях. За конярите твоят поглед е бил принадлежност към една нездрава царска история, към поколение, заченато в кръвосмешение, към все по-силен тласък – желание да се възстанови изгубената някога божественост на рода.

На тридесетия рожден ден на баща ти бяха дошли акробати и всякакви магове в двореца, имаше танцьорки от Азия, гълтачи на огън и група малки тъмнокожи момчета с тюрбани на главите; тези момчета събраха одобрението на повечето гости. С гладки лица, стегнати заоблени бедра и почти детски пелени, или по-скоро превръзки около слабините, в танците им се появяваха за миг срамните части и тогава всички присъстващи, макар и противници на гръцкия начин на живот в Коринт, и истински хвалители само на спартанската форма на любов с момчетата, приковаваха любопитните си и жадни погледи към онзи остатък от пъпната връзка на човек, който по-късно отново я съшива. И ти като всички беше очарован и потресен заедно от гледката. Същата нощ сънува дълго, беше заспал в умора и лек унес от виното, което баща ти специално за теб нареди да донесат, а после ми разказа съня си, по-ясен от всички предишни сънища, по-точен, по-детайлен. Не вярвам на онова, което близки до питагорейците говорят, а именно, че човек губи девствеността си много преди същинското действо на любовта, понеже и в съня произвеждал и там освен другото, и себе си гледал как го прави. Склонен бях обаче да повярвам, че този сън отне до известна степен детското в теб, което у един цар се отнема дълго и упорито: с много пот в гимназионите, с много удари върху душата във философските школи, с още повече мъки в обучението по реторика и музика. У един цар по необходимост трябва да се отнеме много повече спомен, отколкото у един – така да се каже – смъртен човек. Отнемането всъщност е фина замяна, и тук последна и най-важна част има философът-учител. Замяната се цели в това, царят да получи висок и единичен образ, да му се вмени милосърдието като единствено чувство, с което той пред поданиците си може да застане. Това не е обикновеното снизхождение, приписвано на военачалници и победители в тежки състезания, това е осъзнатото място на царя като гарант за всеки един поданик пред боговете. Във войната и в празника той затвърждава това си положение, като отново се докосва до божествения си корен, подарявайки му нещо ценно: престъпна жертва, уникална в своята неповторимост. Царят дарява на боговете телата на своите поданици, те пък даряват своите тела на царя си. Ето, ти обиколи и завладя света и навсякъде успя, ползвайки се с божествен подтик. Обаче и никъде не забрави боговете и винаги им даваше неповторима жертва – и в битките с персийския цар (там загинаха над десет хиляди твои войници), и в пясъците на Египет, първи покорени от Камбис, и на много други места. Кладите, отрупани с благовония, мечове и върхове на копия, които в огъня нажежаваха упорството да вървиш по-напред, често показваха на боговете къде се намираш, дори и те изгубили те от погледа си – толкова нататък отиде. Но в тези си действия не беше сам; а го изтъквам, защото отпосле това ще придобие важност за разсъжденията ни. Когато царят се показва на боговете, той никога не застава сам пред тях. Спомни си как Одисей отиде при входа на подземното царство с черен овен, за да улови кръвта погледа убиващ на мъртвите, а не върху него да се спре отпървом. Така е и когато един цар гледа боговете – добре е той да е заобиколен с тела, да е прикрит зад налягалите трупове, да е въздигнал ръце нагоре и да оплаква съдбата на поданиците си, а и собствената си съдба. Така и само така боговете ще отвърнат за миг погледа си от него, и те слисани от обилната жертва, която им се предлага, първо към нея ще се спуснат и заситили глада си, към царя отпосле вниманието си ще насочат, отбелязвайки за кой ли път променливата игра на съдбата, захвърлянето в крайностите на щастие сред всички и нещастието в самотата да ги надживееш. Но от подобно поведение ще се произведе благосклонност. В това царят трябва да се обучи. Не знам как да го нарека – не е просто да наведеш глава пред боговете, за да те отминат, не е и да се хвърлиш във въображаемите гънки на дрехата им – молител да станеш, те спокойно към твоя хюбрис да се отнесат. По-скоро трябва да почувстваш двойния залог на твоята самота като цар: от една страна отговорността ти към боговете, която има един глас и той истинен трябва да е; от друга страна, крехкото и мимолетно удоволствие от съхранението в един диалог с границата на възможностите ти като смъртен човек. Това мога да нарека за теб филоса на Ерос. Никой обикновен поданик не го достига, но и никой дори не може да направи този опит. За него са нужни енергиите и желанията на множество хора, за него е нужно да ти е омръзнал видения и наследения ред, за него в известен смисъл е нужно да нарушиш връзката с родителите си, или поне да твърдиш ясно и пред всички, че се наемаш да го направиш. Омразата ти, твоята ненавист към положението ще е трагедийната маска в посочването ти. Тя ще скрие истинското ти лице, ще те запази от отмъщението след като трагедията завърши, и макар и да съжаляваш, че си загубил името си на деятел, то ще си запазил историята си – да не говорим за съмненията, които ще си вменил у своите поданници. Как ще приковеш толкова желания и готовност да ти се подари единствената собственост на човека – тялото му, ако нямаш достатъчната убеденост, че можеш да накараш хората да го направят и насила – напълно реторичен жест, макар че насилието винаги ще се връща при тях като у дома си, от техните ръце изпълзяло, насилието, с което принуждават и другите да станат като тях и грабнали секирите и лопатите си, окаляните инструменти в производството на блага, да престъпят очертаното им място на дървари или копаещи ровове. Ето, Александре, първото ни определение какво е любовното чувство: да обичаш своя логос (…)






  
Накратко
Избраното тук е част от предстоящата книга на Георги Гочев “Новата война на Омир. Опити върху аристокрацията”.

Още сведения

публикувано на събота, септември 06 @ 16:54:58 EEST изпратено от argos

Подведено под:
| Аргос | проза |

4391 прочита

Още в тази връзка
· Георги Гочев


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 4
Гласа: 4


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Псевдо-Аристотел, За любовното чувство" | | 1 коментар

Re: Псевдо-Аристотел, За любовното чувство (Оценка: 1)
от PeliKant на събота, септември 20 @ 11:32:37 EEST
(Сведения за читател )
Много Псевдо и малко Аристотел





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.12 Секунди