Димитър Матакиев: Последният бой на майор Пугачов - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Родил се бе Пугачов в предпоследната фаза на пустотата. Не се беше родил майор, съвсем не, но ето на: превърна се в такъв, и то в абсолютно завършен. Беше спецназ, издържаше на всичко. Боравеше с всякакъв вид оръжие, но предпочиташе AKSU. Късия вариант на автомат Калашников предпочиташе и по-точно на АК–74 — калибър 5,45. Майор Пугачов се отдаде със страст на това оръжие. Обичаше оранжевите пълнители и няколко пъти бе лежал в карцера, защото бе отказал да изпълни мисии, на които го изпращаха със стандартните, до болка познати черни пълнители.

Майор Пугачов се уволни не по свое желание. Просто оранжевите пълнители му провалиха кариерата, изядоха му главата. Тия руснаци, мамка му, защо ли ги бяха измислили?! Виновен ли бе майор Пугачов че се влюби така страстно в тях?! Според мене, не: но в щаба решиха друго. И го уволниха.

Майор Пугачов се хвана да бачка нещо си. Няма значение какво. Тая боза — със социалния елемент, със социалната адаптация на военните, няма да я засягаме тук. Пугачов си бачкаше и си мислеше за оранжеви пълнители. Дори ги сънува, при това не веднъж... всъщност пламтящи, рижави пълнители сънува, каква глупост! Както и да е, майорът реши да се оборудва според прищевките на душата си. Пугачов се снабди с израелски автомат Gallil, естествено с оранжев пълнител. Рядко срещана версия бе това. Израилтяните бяха изкопирали почти изцяло Калашника, но Gallil с оранжев пълнител бе истинска рядкост. Защо майор Пугачов избра Gallil вместо AKSU, след като до този момент бе абсолютно принципен в любовта си и никога не изневеряваше на последния, остана завинаги неизяснен факт.

Майор Пугачов започна да търси жертви за оръжието си. Като цяло всички му се струваха подходящи, но на практика нещата стояха иначе. Gallil-ът сам си избираше целта, такова чувство имаше майорът, докато сънуваше.

Ето тоя тухлар например вършеше работа. Но Пугачов го пощади. Ръцете и лицето му бяха в оранжев оттенък. Тухлите бяха оставили премного отпечатък върху външната му форма. Пугачов усещаше, че ако го пречука, ще убие в себе си страстта към оранжевите пълнители. Тогава от нашия човек нямаше да остане много. Само онова щеше да остане, което беше като при всички останали, но то беше едно нищо.

Майорът насочи интереса си към своята дебелогъза съседка. Тя му се натискаше, искаше да я ебе майор, така че се вреше с дебелия си дирник баш където не трябва. Пугачов смяташе да й завре оръжието в оная работа и да я очисти на бруст. В крайна сметка обаче му се стори някак си недостойно, да й доставя удоволствие преди смъртта. Тя не го заслужаваше. Да я разстреля ей тъй, без да се замисля, не му минаваше през ума: майор Пугачов бе приучен да изпипва детайлите. Накрая заряза дебелогъзата. Тя бе толкова олигофренски тъпа в желанието си да й натъпчат путката, че дори и на професионален килър като Пугачов не му се занимаваше с нея. Само я тресна с металния приклад по чутората и я изрита от дома си. Оттогава насетне тя стана чалната в главата, сънуваше оранжеви пълнители и стигаше до оргазъм не само насън, но и наяве.

В една тъмна доба майор Пугачов реши да се поразтъпче из безлюдните улици. Странно, излизайки навън всичко му се виждаше сякаш през очила за нощно виждане. А такива майор Пугачов не притежаваше. Те бяха оптическа измама, сложен психосоматичен процес, извършван в съзнанието му, вследствие на болната фиксация върху оранжевите пълнителите и патологичното влечение да ги изпразни най-сетне в някого. Майорът държеше готиния Gallil под дългия си шлифер и бродеше — целенасочено — от пряка в пряка. Към пълнителя бе прикрепил още един, слепен към първия със специален скоч на обратно — в случай, че му потрябват 60 патрона, за дa порази целта. Която все още не съществуваше, необходимо е да отбележим.

Майор Пугачов се унесе в спомени. Скиваше пред себе си танка Т–80, който нищо не правеше, а на някакви си 10–15 метра побъркан полковник отстрелваше цивилни наред. Нашият човек рече да им се притече на помощ, но изведнъж усети голяма празнота в себе си. Нямаше AKSU под ръка, а командирът на танка се показваше от люка и му правеше кукиш с един оранжев пълнител. Точно в тоя момент Пугачов реши, че всички, абсолютно всички са гадове. Нямаше невинни. Но уви, съпътстваща идея бламира изцяло плановете му. Тази идея всъщност доказваше, че майор Пугачов мисли комплицирано, че е сложно устроена личност, но какво от това? За чий хуй?! И така, ето какво имахме: А) Няма невинни. Б) Съществуват само тъпаци. Тия неща вървяха в комплект и източваха силите за действие на Пугачов. Аха и нашият човек да почне да трепе гадовете, когато изведнъж, оп, гадовете са тъпаци, не е нужно да се занимаваш с тъпаците, заеби ги. Изобщо неща от сорта. В сюблимния момент Пугачов събираше сили в себе си и решаваше въпреки всичко, със сетен напън, да изтреби тъпите гадовете. Но, странно, чак тук, чак на финалната права, забелязваше, че вместо AKSU, държи хуй в ръцете си. Беше го хванал като миномет, с двете си ръце, и го насочваше прецизно към командира на танка, който, вече най-нехайно, избиваше собствените си зъби с оранжевия пълнител. Зъби хвърчаха навсякъде, като гилзи от гърмяща картечница. Само калибърът им беше доста по-малък, но пък как хвърчаха само, за чудо и приказ! За съжаление, извън сферата на майтапа, нищо не можеше да произлезе от такъв дискурс.

Междувременно бе завалял снежец. Снежинките падаха и посребряваха паважа. Нощта се оживяваше, ставаше прекрасна. Пугачов се чувстваше като пръдня на коледна трапеза. Самото му присъствие дискредитираше великолепието на природата. Той ускори крачки и вече не можеше да се каже, че броди целенасочено. Напротив, бродеше като в изстъпление, имайки усещането, че безброй черни котки пресичат пътя му. Изведнъж от един контейнер за боклук изскочи клошар. Клошарят хвана Пугачов и го завлачи към храстите. Храстите бяха в разцвет, сякаш не беше зима. Майорът се вцепени. Той веднага осъзна, че клошарят е закоравял педераст и иска да го изнасили. Порази го не това, а любовното ложе, тия девствено зелени храсталаци, в които мнозина мъже бяха изгубили девствеността си, превръщайки се в мадами и правейки след това кариери в обществото, благодарение на тоя факт. Ergo клошарят вършеше общественополезна дейност. Вцепеняването на Пугачов доведе до там, че оня не можеше да го премести вече и на сантиметър. Тогава мръсникът тръгна да бара Пугачов за хуя, обаче се натъкна на късото стоманено дуло. И двете му ръце застинаха, другата застина на задните части на Пугачов. Сега вцепеняването беше взаимно. Хармонията се възцари отново в света. Всичко беше умряло, едно до друго. В следващия момент Пугачов отново наруши природните закони. След като се изпърдя гръмогласно, той метна през рамо клошаря и последния се озова в контейнера за боклук, само че на две преки отстояние от тук.

Майорът, отвратен, влезе в едно денонощно кафе и поръча. Какво поръча? Кафе, разбира се, не собственото си погребение. Автоматът Gallil, тоя откровено чифутски автомат висеше като разточена пишка между краката му. Никой не обръщаше внимание, хората бяха приучени да не забелязват пишки по-дълги от тяхната собствена.

Ах, каква сливка беше тая зад бара! Всъщност бар нямаше, имаше нещо друго, дето не се нарича бар, може би брачно ложе се нарича, за курви от най-долен калибър, дето ги опъват собствениците на кафенета, че и по-заможните клиенти (и клиентки). Не е важно това, важното е, че майор Пугачов се влюби. И това не е важно, но няма значение. Майор Пугачов се влюби, всъщност не се влюби, но би искал. Не да се влюби, а да наебе тази кучка.

И ето: взе, че я наеба. Отиде в тоалетната и си удари една. Свърши на тоалетната чиния. После, когато кучката сядаше, все усещаше, че й лепне на задните бузи. Тя беше странно момиче. Пишеше поезия за импулсните телефони. В зората на демокрацията се пробва в порно-бизнеса. Изебаха я сума ти хуьове, после я изби на поезия. Понеже не беше от ненаебаните поетеси, напротив, взе че почна да пише доста-доста добре. Ебаха я разни редактори на лит-вестници, ама тя не им се кефеше на лангите, щото бяха много малки. И отново се пробва в порното, ама то вече беше забранено в чист и пресветъл вид, та само за телефони вече ставаше въпрос. И тя пишеше лирика за тия телефони, бе истински бисер. Всред прозата на хуьопутьовщината, даряваше душата си, миг преди спермата да изпръска телефонната слушалка. Та затова майорът се влюби в нея. Щото тя беше чудо на природата. Породата й беше курвенска, низка, а душата й бе чиста, като сълзица, сълзица със слуз, и мъже й се бяха празнили, и жени.

Майорът й подаде путката си, пардон: хуя. Оная му го налапа, зад тезгяха, а майорът й изля кафето връз главата, за да й охлади страстта, че иначе тая щеше да му отхапе хуя, пардон: путката. И тук шибаните клиенти взеха, че обърнаха внимание. Мамка му! Когато се произвеждаше секс, хората имаха дзъркели! За друго нямаха, нищо не виждаха, ама замиришеше ли на хуьопутьовщина, дулата на пушките зейваха, а дзъркелите излизаха от орбитите си. Розовата пантера майор Пугачов избълва семето си, вдигна гащите, нарами мацката–курва–барманка–духачка–поетеса и, завирайки й Gallila в гъза — за да не го виждат жадните хора (които жадуваха смъртта си, ама беше още рано) — напусна триумфално кафенето, в посока on the road again. Тя квичеше диво: “Остави ме! Не ми е свършила смяната! Ще ме уволнят! Трябва да духам на шефа, след броенето на оборота!” Но той бе непреклонен. Оборотите не го вълнуваха. Шефовете му лазеха по нервите. Духането му се струваше банално, бе осъществено току-що и духовият витализъм вече беше съмнителен.

Двамата се озоваха в бърлогата му. Откраднатата дама и лудият господин в стил Gallil. Оттук насетне почнаха да си разказват съдбите. След секс винаги те избива. Не можеш да устоиш. Трябва да осереш ситуацията, в епично-трагичен аспект, чиято цел е да ти се отвори още няколко пъти парашута. Мадамата мислела вече за самоубийство. Той мислел за убийство. И такива глупости. Двамата си бяха баш по мярка. Само дето си нямаха още някое идиотче, което да насилват, когато им писне един от друг. Изведнъж я потърсиха на джи ес ема. Беше шефът, който блъскаше чекии. Чуваше се по телефона, учестеният ритъм на дишането... В общи линии той й обясни как стоят нещата. Била уволнена. В момента лъскал бастуна, с помощта на банкнота от 20 лв. Щял да я държи отговорна. Да я преследва до дупка. Банкнотата от 20 лв нямала покритие срещу семеизпразване. Така че я бил отписал, банкнотата. Трябвало да му я върне. В най-скоро време. Тук той започна да реве, с цяло гърло. Оргазмът го беше връхлетял. И той забрави всичко. Прибра се вкъщи. Жена му правеше закуска. Въжето около врата и, чао живот...

Двамата поеха утрото много добре, тоя път нямаше кризи. Пугачов прибра автомата, скри го в бойлера, натири го вътре. Пугачов заключи, че пак му се е разминало. Имаше предвид, че бойлерът пак не бе гръмнал. А в упътването пишеше, че ако ръчкаш непрекъснато бойлера, ако му вкарваш разни неща, ще гръмне като едното нищо. Е, Пугачов отчете, че Съдбата му подарява още един ден...

Закуската на масата, бекон, бутер, чаец, без кафе — за да не се сеща мацката за нощното си падение. Тя вече го мразеше, ей така: изведнъж се сети, че го мрази, майор Пугачов, който й беше наврял Gallila в гъза, най-безцеремонно. А майорът бе узурпирал ролята на неин литературен агент, и сега, в момента, докато тя кроеше планове как да го убие, как да му пререже гръцмуля, договаряше новото й заплащане, със служителя от фирмата за розови телефонни преживявания.

— Ало? Чувате ли ме още?... А добре... да... ще дойдем...

Той й отпра един шамар и я повлече за косата. Много мразеше повлекани, дето ще му режат гръцмуля, ама все не се решават. Пък и закъсняваха. Служителят им бе казал да дойдат до 10 минути. Пугачов изхвърли един собственик на Голф 3 от собствеността му, набута поетесата в багажника и подкара с бясна скорост. Пристигнаха навреме. Асансьорът ги изстреля на шестия етаж доста бързо, Пугачов не смогна да си удари дори чекия.

Посрещна ги секретарка, с цайси за камуфлаж, секретарката стоеше в кибритена кутийка от стъкло, пред монитор за 1000 $. Пугачов и поетесата, която се казваше примерно Мими, седнаха един срещу друг и зачакаха. Шефът, иже назоваем агент Смит, не се появяваше, не, изобщо. Минаха 10 минути, 20 минути, половин час. Нямаше го, физическото му присъствие се чувстваше, нейде наблизо, всъщност духовното му присъствие се чувстваше, душевната воня, от която на Пугачов му призляваше. И той сложи противогаз. Сега вече дишаше по-добре, дори му стана весело. Изправи се и започна да танцува казачок. В този момент агентът Смит влетя. С подскачаща стъпка, таририрам, таририрам, свежо копеле беше, дребничко едно такова, истинско ентусиазирно лайно, със заучения ентусиазъм на професионално лустросан дебил.

— Аз съм, ей ме на!... За какво сте тук.. а да! Влизайте, влизайте!...

Покани ги копелето в една конферентна зала. Доста голямшка беше, само портретът на президента липсваше. Президентът на корпорацията, на месомелачката, Ким-Ир-Сена на предприятието по чекиите. Но и така обстановката ловеше декиш. Огромна черна маса, със столове някакви, много готини, и TV имаше, някакви вътрешни телефони имаше, само камерите и подслушвателните устройства не се виждаха, но Пугачов бе сигурен, че бяха на лице.

— Тъй... За заплащането?... Добре, много добре... Малко било. Хм... Вие какъв сте? На нея имам предвид... Кво правите изобщо тука?

Пугачов обясни, че вчера, по-точно през нощта я е ебал в устата, и в качеството на това е тук. Смит разбра. Оторизацията беше възприета от него. Следваше да се попазарят от куртоазия, и да уточнят новите функции на момичето във фирмата. Последната се разраствала, възобновявали се баш-порнографските й елементи. Ферма за крави имали наблизо, крави дето си кекерчат путките пред чужденците, по Интернет, видеочат се викало. Там щяла да работи Мими, да рецитира стихове и да си завира стихосбирки в путката. За доста пари. О, кей? О, кей. Стиснаха си ръцете, погалиха се по хуьовете и уточнявайки подробностите по новото падение на Мими, се разделиха по живо по здраво.

В този момент Мими реши да отиде на работа, в кафенето, просто свиркаджийската й природа се обаждаше. Пугачов не я задържа. Отключи й белезниците и с изричната уговорка да не прекалява, я пусна по живо по здраво. Самият той имаше да свърши нещо. Какво точно, и той не знаеше. Но въпреки това, започна да се движи доста бързо. Напред-назад, напред-назад, така до вечерта, когато влетя в кафенето на Мими. Жената на собственика беше в траур. Траурът адски й отиваше на шундата. Мими я лижеше. Кафепиячите щракаха с фотоапарати. Имаше и заголени фалоси. Пугачов включи кафемашината и влезе в кенефа. Не да си удари една, а за да се изкенза. Не се получи. Пугачов излезе. Кафето беше преляло. Все едно течаха дрисливи лайна. “Ама, че живот”, помисли си Пугачов. И отиде да яде пуканки. Наблизко циганче продаваше пуканки. “Един малък гаврош”, сметна за необходимо да отбележи Пугачов. И си купи пуканки, като остави рестото. Към 120 лв остави. С пуканките в устата, Пугачов отново влезе да кенза. И този път не успя. Излезе. Пак влезе. Пак излезе. Ето, че най-накрая уби времето. Мими бе приключила, с траурната шунда си стиснаха ръцете, Пугачов взе възнаграждението. Всичко беше тип-топ. Оттук насетне трябваше да се приберат в къщи, Мими да си подготви репликите и дупликите, за видео-чата. Пугачов й бе забранил да обитава собственото си обиталище, и за да подкрепи думите си с дела, беше го сринал до основи. Сега двамата бяха свили гнездо в кооперацията, където се беше загнездил Пугачов.

— Аре, малката... пиши си стихотворенията... че работа ни чака!

Бам-бам, стихчетата бяха готови. Мими ги праскаше на килограм. Тя използваше само три думички: “кур”, “мойта”, “ебане”, както и гъзарското словосъчетание “свирене на саксофон”. Лириката й бе дълбоко интимна. Парчетата й се казваха “Секс 1” (това беше много отдавна), “Секс 2”, “Секс 3” и така нататък. Сега в момента бе сътворила “Секс не знам си кой, при това на н-та степен по 10”. Биваше си го това момиче, не можеше да има спор по въпроса. Пугачов не изоставаше. Той смаза оръжието си, Gallila, и след като го смаза, записа в дневника си. “Днес смазвах оръжие за не знам си кой път, при това на н-та степен по десет”. Имаше странна хармония по отношение количествеността при двамата, при Лили и Пугачов, някакво нежно предзнаменование, че те са създадени да свършат заедно.

Забележка: Началото от по-дълъг текст (повест?) със същото заглавие.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а