Оля Стоянова: Из “Пътеводител на личните територии” - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Една сутрин се събужда и вижда всичко за първи път. Книги. Еленчета. Дървени къщички. Прахосъбирачки. Пясъчни часовници. Шишарки. Гоблени. Прашната клавиатура на компютъра. Старите календари на стената. Термометрите, които не измерват нищо. Прозрачни кутии с дискове. Разпилени дискети по бюрото. Празни чаши върху библиотеката. Списания, каталози, брошури, лъскави приложения от вестници. И пак книги. И пак прахосъбирачки. И пак всичко отначало. И шарките на килима, и цветята от пердето, и бродериите върху покривките, и цветовете по чашите за кафе. После хвърля поглед още по-навътре. Книги, предмети, трупани с години, пълни кутии, празни кутии, подробности, прах. И се приближава все повече. Сега му се струва, че се набиват на очи подробностите. Всичко извиква някакви спомени. Казва си, не знаех, че има тук толкова много неща, кога съм ги събрал. И пак се оглежда — има всичко, има бележки, има залепени по стените снимки от вестници, има плакати, има листа, забодени с иглички, за подсещат нещо.

“10.30 — среща в университета”
“14. 00 — да оставя документите”
“Да се обадя утре до фирмата”

Има още снимки в рамка, снимки без рамка, има толкова много неща.

Работата е там, че трябва да се отърве от тях. А в тях има толкова много истории, всичко подсеща за нещо друго, то — за нещо следващо, а пък следващото — за трето. Този механизъм се задейства с едно щракване на копчето.

Става една сутрин и неволно го натиска. После спомените, подробностите, паметта - те са като скачени съдове. Преливат един в друг.

Една сутрин става малко по-рано от обикновено и всичко започва. Вижда все същите стени, среща все същите гледки през прозорците, компютърът е все така включен, радиото седи все така на една и съща станция, на стената са закачени все същите бележки, снимки, картички от чужди страни, изрезки от лъскави списания и фотографии на автомобили.

И тогава си дава сметка — кога ли ще му дойде времето да освободя малко място тук.

Е, времето е дошло. Не може всичко да продължава така. Темпото, например, е едно и също всеки ден, започва с чувството, че закъснява, буди се и му трябват една-две-пет секунди да си помисли какво имаше днес за правене, след това започва с догонянето, със закуската на крак, с новините от никъде, с чая вместо кафе, с големите крачки, надолу по стълбите, със закъсненията.

— Защо все едни и същи хора закъсняват винаги — пита го шефът му понякога. А той е разбран човек.

— Ми — казва той.

Работата е там, че търси начини да промени нещата, обаче те от един момент нататък се подреждат сами, както си знаят.

Сега обаче се буди сутрин и забелязва, че календарът на стената е от преди две години, а по стените висят портрети на хора, които не познава. Тогава започва да се вглежда по-внимателно в подробностите. Разгръща старите снимки от семейните албуми и вижда, че не познава повечето от хората. Лицата нищо не му говорят. Лошо, много лошо, казва.

Положението не е толкова страшно, защото му хрумва, че може и да не познава роднините в семейния албум, обаче в същото време помни цяла галерия чужди хора. Някакви сервитьорки, например. После в списъка са разни продавачи на гевреци, продавачи на цигари и на чорапи, деца, които пресичат улицата на червено, жени, които четат вестници във влака и мъже, които не отлепят поглед от земята. Това са някакви откраднати лица. Например, познава продавача на билети на спирката на метрото, даже няколко пъти се хваща, че тръгва да го поздравява, толкова е свикнал с тази физиономия, че когато го среща някъде на улицата, не може да се въздържи да не му кимне. Така помни и други хора — жената, от която купува гевреци на спирката, момичето, което проси пред църквата всеки ден, той го отминава, казва му всеки път една дежурна реплика Аре, бегай, на следващата сутрин обаче то пак тръгва към него. Помни още една вечно кисела продавачка от един магазин до работата.

Трябва да ги е прибрал тези лица, без да се замисля, докато бърза, и сега ще ги носи още пет-десет години в себе си. Лошо няма. Обаче защо не познава другите — тези вторите-третите братовчедки на майка си от албумите, дядовците, там разните чичовци и други прародители.

— Това си е в реда на нещата. Трябва да разчистиш малко и да освободиш ново пространство — обяснява му един приятел. — Като се оженихме с Тони, тя взе, че разчисти, уж нямало място от моите боклуци, уж това, уж онова, после се оказа, че всичко е изхвърлила. Представяш ли си — даже снимките на баща ми от Непал. Като бяхме гаджета, казваше, това са страшни снимки, можело да направим изложба с тях, а сега лека-полека взела и ги изхвърлила. Представяш ли си?

Той си го представя. Разликата е само, че неговите боклуци са си непокътнати. Някой преди него е нямал куража да ги изхвърли, той също се размотава и постепенно престава да разпознава лицата.

— Изхвърли ги, бе, човек, защо ги пазиш — подготвя го пак онзи, със страшните снимки от Непал. - Аз онези фотографии от Хималаите прежалих, а ти си се хванал за тези портрети. —

Той обаче се колебае.

— Да не си жена, за да подреждаш това-онова. Хващаш мъжки, разделяш всичко на две купчини — това ми трябва и това не ми трябва, и за два часа си готов.

Сега той се хваща на работа като мъж. И пробва онази формула с купчините.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а