Николай Гочев: Ars Academica - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Посвещава се на писателите
Алеко Константинов
(1863-1899)
и
Антоан дьо Сент-Екзюпери
(1900-1944)

Уважаеми читателю! Не смея да се надявам, че ти си прочел ред по ред онова, което си позволих, в името на професията и за доброто на общото ни образование, да изпиша по страниците на тази книга. (Текстът беше замислен като послеслов на една моя книга.) Но дори и да си се запознал с две трети, или пък с половината, или даже само да си прелистил съдържанието, ти сигурно вече си мислиш, че авторът на този труд трябва да е един много щастлив човек. Та кой ще е онзи, когото животът притиска с тегобите си, който е в нужда или не обича ближния, и при все това ще се заеме да изпише толкова думи по въпроси, които почти никого не интересуват – на моменти и аз си казвам, направо никого; защото за кого има значение как някой си е представял едно толкова отвлечено от истинския живот и така сигурно отмряло нещо като старогръцката литература? Та ако някой днес има сили да го изследва, без да е вече в първа младост, и при това толкова подробно – значи този човек се е справил с всички други трудности на битието си. И така е. Наистина, авторът на тази книга живее с убеждението, че животът, или по-добре – Бог, е извънредно добър и милостив към него. Даже понякога се пита, дали заслужава толкова. Защото това, да се занимаваш честно и – според възможностите на обстановката – професионално с предмета, който те привлича с красотата си, е наистина голяма рядкост и лукс. А и, съгласно един стар международен виц, не си застрашен от никаква конкуренция: защото кой е толкова луд, че да се занимава с чисти и честни дела, и то без никаква видима полза? Разбира се, това е шега. Първо, хората които се занимават майсторски и почтено с тази слабо платена работа не са толкова малко – аз самият познавам някои и се гордея с това. А освен това и полза има, защото четенето на старите автори ни снабдява с памет за мисълта на хората и подобрява нашия език; а човекът става определен, сиреч някакъв, защото има памет и език – те, както казва Аристотел, му позволяват да натрупва опит, и, с помощта на сетивата, да открива голям брой разлики.

Но, разбира се, човек не може да остане щастлив само защото му е дадено да се занимава с идеални предмети. Той иска да пренесе идеалността на видяното в мислите (и в образите) също и извън собствения си невидим свят. Доброто има склонност да се разпростира – то като че ли не оставя на мира човека, и все му казва: дотук бива, но може и още. И това “още”, уважаеми читателю, вече ни донася беди. Но не се съмнявам, че и те са за добро. Затова нека не се боим и нека погледнем също и натам, където не всичко е превъзходно, а би могло да бъде: и да се грижим за по-доброто според силите си, значи – всеки там, където наистина може да помогне.

Напред (2/3)

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а