литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Николай Гочев
Ars Academica
Страница: 2/3




І. Пътуващият Археолог

И тъй, нека разкажа какво сподели с мен неотдавна един мой близък, комуто симпатизирам, макар и да виждам в личността му немалко недостатъци. И той като мен е весел и доволен човек, и обича да гледа на света естетически, и особено откъм комичната му страна. И той е любопитен и общителен. Ще предам разказа му без пряка реч и ще го поставя като герой в изложението - все едно, че говоря от свое име. Но това, което предстои да чуеш, не се е случило на мен и не знам дали е истина – аз говоря за нещата така, както ги е видял той.


* * *


В нашата красива и шумна столица съществува издателство. Няма да го нарека със собственото му име, което мнозина тук знаят, а ще послужа с друго, измислено от мен – и нека то да бъде “Две хубави очи”. За да го представя накратко, ще кажа, че това е едно младо, но продуктивно и развиващо се издателство, което отпечата и разпространи из страната много книги – даже смайващо много, ако човек си спомни как вървеше книгоиздаването през 80-те, а да не говорим за по-рано. Сиреч, не че тогава не се издаваха книги, но повечето от тях никой не искаше да ги чете, и това обясняваше всекидневното струпване на тълпи пред единствената по-голяма антикварна книжарница в града. Независимо от това, тези книги се печатаха в невероятно големи тиражи. Може би се е мислело, че ако затрупаш потребителя с ненужна нему стока, той ще престане да забелязва, че тя е ненужна – ще свикне с нея. И това беше точно така. (Макар и не всякога. Веднъж Войнович писал на Брежнев за стойността на книгите, които всеки от двамата издавал от свое име: оказвало се, че хората в СССР продавали на “Вторични суровини” по десет килограма от съчиненията на Леонид Илич, за да си купят един том от тези на Войнович.)

Та нека кажа за издателството. Там се печата в изобилие хуманитарна литература от чуждестранни, но и наши автори, и това е хубаво; защото след Промяната в страната ни имаше голям глад за четене и писане. Нали дотогава хората не можеха да четат, каквото ги интересуваше, но не можеха и да пишат, защото нямаше никаква гаранция, че книгите им ще бъдат публикувани. Издателство “Две хубави очи” се зае да удовлетвори този глад и за кратко време отпечата доста преводи на прочути, но доскоро забранени чуждестранни автори, а също и умерено субсидирани книги на български хуманитари, с което стори голяма услуга на нашето съсловие: изведнъж хората разбраха, че човек може да оповести свободно това, което желае да каже. Ето защо неговата дейност, която продължава с успех и днес, заслужава адмирации и поздравления.

След като позасити интереса на публиката към редица знаменити нови и най-нови автори, издателството обърна поглед и към основите на западната словесност – значи към античните и средновековни мислители (казвам мислители, защото преди Промяната те бяха издавани много слабо, докато художествена литература от тези епохи все пак се превеждаше). Но интересът към античните бързо се поизгуби - не толкова у публиката, колкото у издателите - и причината може би беше подобна. Все пак в предните години издаването на античен философ изглеждаше по-безобидна работа, отколкото на такъв, който пише като християнин. Защото властта не беше чувала някъде по света да се изповядва масово религията на, да кажем, Зевс: докато с християнството нещата бяха далеч по-други. Не че и онзи Бог не беше мъртъв, а религията му – отживелица, опиум и т.н., но все още по земята се намираха хора и съсловия, които (лицемерно и користно, разбира се) да я проповядват; а също и овчедушно да я изповядват; а и тук, на територията на прогресивната ни родина, продължаваше да е пълно с храм-паметници на това заблуждение. А на храм-паметника стига само да му задраскаш “паметника” и ще си остане единият храм. Тъй че средновековни мислители – с малко изключения и то късно през 80-те – не се издаваха, и сега беше дошъл моментът тази липса да се запълни.

През Средновековието на Европа, както мнозина знаят, се е пишело главно на латински и гръцки: така че бъдещите преводачи и редактори на средновековните текстове не можеха да бъдат всякакви хора. Така си е мислел тогава моят близък, и даже не го е мислел специално, защото за него това е било напълно естествено и очевидно; та това трябваше да бъдат хора не само ентусиасти, но също и подготвени, школувани, учили където трябва и колкото трябва – или ако не, тогава ентусиазмът им би трябвало да се насочи повече към организацията, сиреч мениджмънта на тази дейност, или пък към даване на консултации на преводачите по въпроси, които ги затрудняват – защото никой преводач не знае всичко, което си заслужава да се знае около неговия автор. Така си мислеше моят близък, когото от деликатност няма да нарека със собственото му име, а ще си послужа – тъй като той е съгласен с това – с прозвището “Пътуващият Археолог”.

Пътуващият Археолог е бил, по времето на събитията, за които ще стане дума, още твърде млад, сравнително зле запознат с академичната ситуация в страната, и – предвид почти идеалната обстановка, в която е могъл да се образова – напълно неспособен да проумее как някой може да се захване с работа, за която не е учил; или пък, ако случайно се захване, как е възможно да не хвърли всички сили за квалификацията си, което включва контакти и молби за помощ от всекиго, който знае нещо повече за дейността, на която е решил да се посвети. Пътуващият Археолог – иначе човек небезупречен в много отношения – и до днес си въобразява, че пред Знанието трябва да се стои с наведена глава или направо да се коленичи, и че никакви крайни облаги и приятни съпътствия на една професия не струват и грош, ако човек не се пребори – с течение на годините, разбира се – да овладее самата нея.

Но Пътуващият Археолог си беше живял твърде безгрижно. Той никак не мислеше за това, че току-що, почти пред очите му, се беше сринала цяла една култура на словото – грозновата и прогнила, да, но все пак култура, нещо като светогледно общежитие. Че в това общежитие, управлявано в началото от фанатизирани или раболепни, но обикновено невежи портиери, а после полека-лека запуснато и оставено на самодисциплината на обитателите, сиреч на страха и взаимната им омраза, се бяха самонастанили безчет лениви, неспособни, но и амбициозни люде, които си редяха групички, поддържаха междусъседски интриги и чакаха “нещо да стане”. И тогава изведнъж, за всеобща изненада “нещо стана”. Сградата, вече съвсем взела-дала, набързо се срина и в хаоса на евакуацията повечето от тях не можаха да разберат, че са останали бедни, боси, и съвсем без дом. Не че много си харесваха досегашния, но вярваха, че е бил все пак по-добър от нищото. И сега им предстоеше да си търсят нов.

Разбира се, всичко това са метафори. По това време голямата задача на интелигенцията, и особено на тази, която се беше установила за постоянно в идеологическите специалности (където трябваше да се кове истинното слово на соц-обществото), беше да установи що е тя и каква е. Тогава на малцина им хрумна, че могат да си останат просто марксисти или маркс-ленинци. И правилно, защото: 1) те и преди не бяха такива; 2) бояха се от репресии, и 3) съвсем не знаеха как се защитава идеология, която не е подкрепена от никаква политическа или институционална власт. Защото в новата обстановка марксистът трябваше да обоснове това, че е марксист. В старата – не.

В тази бъркотия интелигенцията се ориентира по един достатъчно прост начин. Преди 89-та, когато на власт все още беше единствената Истина, хората, заети в образователните институции, си позволяваха да имат нещо като хобита. Един се интересува, примерно, от източни религии, друг от платонизъм, трети от естетика, четвърти – от съвременна западна философия. Всички тези неща сами по себе си бяха безспорно маловажни, защото чрез тях само се трупаха потвърждения за онова, което тъй или иначе се знаеше. Така че нямаше какво да се намира, истината беше известна, и затова човек можеше хем да ходи на работа, хем да си почива. Но когато дойде Краят, и служебното положение трябваше да се спаси, пък и да се запази някакво достойнство, тогава остана само едно – забавлението да стане професия. И хората трябваше да си кажат бързо, че: “аз не любопитствам относно тези неща – аз работя тези неща”. И така, марксистът, интересуващ се от християнска философия, стана християнски философ.

Пътуващият Археолог обаче не бе в течение на тези работи и не ги разбираше, защото на него никога не му е трябвало да се справя с подобна криза. За този млад херой на историческата хуманитаристика нещата винаги са били достатъчно ясни. От младежка, не, от момчешка възраст, той е знаел – аз уча археология. И толкова. Какво общо има Ленин с археологията? Най-много да е писал някъде, че истински комунист ще е само онзи, който познава и владее всичко, включително и нея. Това е като да си женен за Мъдростта. Пътуващият археолог, който инстинктивно е разглеждал и марксизма, и ленинизма като инструменти на една власт (с която, забележете, не си е имал лични неприятности) и преходни явления в дългата човешка история, би се усмихнал с отегчение на подобни приказки. Сега обаче на него му предстоеше да се срещне с хора, които бяха възпитавани да вярват именно на такива приказки. И в тези срещи той научи много нови неща за интелектуалната история на своята страна.









Назад Назад (1/3) - Напред (3/3) Напред



  
Накратко
Или съвременен пост-преходен
диалог – размисъл на двама университетски интелектуалци относно хитростта и простодушието

Още сведения

публикувано на събота, май 21 @ 09:59:26 EEST изпратено от argos

Подведено под:
Роман на прехода | * | фейлетони |

7007 прочита

Още в тази връзка
· Николай Гочев


Най-четеното в блок Роман на прехода:
Ars Academica


Рейтинг
Средна оценка: 3
Гласа: 5


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Ars Academica" | | 3 коментара

Re: Ars Academica (Оценка: 1)
от grosnipe (info@grosnipelikani.com) на събота, май 21 @ 14:47:32 EEST
(Сведения за читател )
Извинете ме, за пръв път се намесвам под тази форма - на коментар, което придава на самата намеса нежелан за мен оттенък.
Все пак не виждам друг подходящ начин да изкажа отношение, за което се чуствам принудена.

Бих искала да подчертая, че предлагането на този фейлетон при Пеликаните приемам като израз на неуважение към сайта, поради безизходицата, в която той се оказва да избира между личности (на учители), а не между аргументи.

В този смисъл трябва да кажа, че намирам за безкрайно по-уместно да ни беше предложен коментар на превод или интерпретация, или пък алтернативни такива - колкото и малки да бяха те. Това би обогатило и сайта, и би създало някакви елементарни условия за аргументиране, каквито предложеният текст не отваря. Такава хипотеза самият текст отхвърля като твърде трудоемка и избира описанието на нрави, които, простете, но ми се струват твърде неспецифични, тоест срещат се навсякъде.

Не ми остава нищо друго освен да заявя, че ще публикуваме всеки памфлет с главно действащо лице господин Антика, неговите нежни ученици или пък срещу сайта "Пойни птички".




Re: Ars Academica (Оценка: 1)
от grosnipe (info@grosnipelikani.com) на събота, май 21 @ 14:49:07 EEST
(Сведения за читател )
Оставам в очакване на преводи, интерпретции, коментари...




Re: Ars Academica (Оценка: 1)
от Charmides на неделя, юни 05 @ 04:09:31 EEST
(Сведения за читател )
Аз пък се притеснявам от възможността този текст да започне да се ползва и като "Наръчник по византология", след като стратегията на г-н Византолога е описана така детайлно, последователно и като определено резултатна; а подобно възползване може да се случи, ако някой най-сетне открие себе си в този образ, но и от съвсем "чисти подбуди" - ако някой друг, макар по-скоро, по душа и по перо, да е Археолог, реши да създаде по този начин добри позиции за своите преводи, защото все пак и добрият (всъщност нека го наречем просто "нормален", изпълнен според нормите) превод се нуждае от PR-кампания.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.15 Секунди