Георги Гочев: Из “Тела и дни” - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Гл. 10. Малкият Хауф

Флобер може би е бил прав да смята, че Шарл Перо е по-голям поет от Боало, защото е описал по великолепен начин шлейфът на една рокля, който не се побирал в стаичката на принцесата. Четейки приказките на Вилхелм Хауф на моята дъщеря, открих неща, които смятам, че може да опише и мисли само дете или разказвач, който пренебрегва законите на собственото си тяло, определяйки за закон на тялото същото нехайство, с което в една приказва се определя и безделникът. Имам пред очите си тази сцена, в която Малкия Мук се появява част по част на градския пазар и когато очакваме да се поклони и действието да започне, той се олюлява заради ятагана си и разказвачът се пита дали ятаганът е закачен за Малкия Мук или Малкия Мук е закачен за ятагана си. После ни казва, че главата на Малкия Мук е толкова голяма, че го изтощава и повлича на една и друга страна и когато той легне, сънят буквално го приковава за леглото. Все едно това тяло, което разказвачът си е представил, е съставено от своенравни части, сънуващи хоризонт, отвъд който ятагани ще живеят и говорят сред ятагани, глави сред глави, тела сред тела. Тиковете от тези сънища се отбелязват в движенията на частите и за миг тялото на Малкия Мук става част на частта: ятаганът или главата повличат тялото му в някаква своя история. Или начинът, по който в друга приказка единият щърк, преобразеният везир, клъвва другия, преобразения халиф, да не рискува да влиза в неизвестното: по подобен начин думите на везира, седнал отляво в тронната зала, плахо са възразявали на решенията на халифа, но заедно с това са го подкрепяли, обещавайки му подчинение дори в безразсъдното любопитство, чрез което разказвачът ще поднесе и сцена на носталгичен смях. Или от трета приказка — иглата на майстора шивач, която шиела толкова обсебено от труда, че се нажежавала и конецът започвал да пуши. Така и въображението на шивача се скрепяло с образа на принц и когато случайността срещнала тръгналия да пътешества шивач с възможност да се докаже като принц в този си живот, той се впуснал по призивите на съдбата и въображението му се нажежило до такава степен, трезвата му мисъл, едва смогваща да запълни бодовете на случая, запушила толкова силно, че не забелязал как в новия му дворец го изобличили и смъкнали дрехите от гърба му. Да, те му били съвсем по мярка, даже тази нова съвест му прилягала, но когато му предложили да си избере съдба, той поставил ръка върху ковчежето с диамантен надпис “Щастие и богатство”, хващайки конеца на сегашното си положение; другият, истинският принц, който упорито губел баща си, избрал ковчежето с надпис “Чест и слава”, мислейки за случая, който само това не му бил отнел. “Добре, ами ако и двамата изберат едно и също ковчеже?”, намесва се дъщеря ми. Обяснявам й, че това е невъзможно, защото цялата работа е под крилото на една фея, която бащата, търсещ своя истински син, познавал отпреди, по семейному… Или от четвърта приказка — когато недоволен от яденето цар, обичащ добрата кухня, ударил по челото главния си готвач с недопечения телешки бут, който му бил поднесен, и готвачът се свлякъл на пода, ударил се още веднъж на каменната настилка и боледувал три дни. Все едно ако бутът е бил препечен, то готвачът щял да се размине с охлузвания. В същата приказка има и знаменателни баници, които се приготвят от всякакви меса, но една единствена подправка — скрита под хитрите имена “галистомахче” и “кихни-сладко” — може да завърши вкуса им, а ако тя липсва, да навлече на героя ужасни страдания. Както ятаганът на Малкия Мук повлича тялото, но без него то е осакатено, тук подправката, която омагьосва и разомагьосва Джуджето Дългоноско, която смекчава и разгневява царете-гастрономи, е по-могъща от цялото ядене. Тя носи него, не то нея. “Прекрасно! Прекрасно!”, бълбука дъщеря ми, когато й прочитам за гъската Мими, приятелка на Дългоноско, клатушкаща се по поляната със стари кестени, за да търси под лунната светлина билката, която е нужна, а джуджето, отчаяно, че няма да я намерят, вече гледа занесено към браздите на дълбокия вир, в който е решило да се удави. Или от пета приказка — когато наместо да изпее тон Ла, певецът изул обувката си и ударил органиста по главата така, че пудрата от перуката му се посипала в залата. Този певец бил един орангутан, купен от пътуващ цирк и въведен в обществото на малкия град като “племенник” на един “чичо”. Този чичо бил един чужденец, тормозен от любопитството на местните и следобедните им сбирки със силно кафе и сладки козунаци. Този чужденец се представил за англичанин, затова всяка глупост, която вършел мнимият му племенник, учела обществото на обноски: младите започнали да си качват краката по масите, запсували, хранели се грубо и отривисто, сложили очила. Може би пред очите на тези хора е имало много повече пудра, отколкото върху перуката на органиста, така че те не виждали скоковете на маймуната, не чували нейния език, не долавяли животинските й черти. Подчиненото и дресирано животно подчинило подчинителите. Най-сетне, така и разказвачът, Малкия Хауф, изчезнал в своята приказка и от това събитие останал прекрасният шлейф на малката му, едва двадесет и пет годишна смърт.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а