литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Светислав Басара
Обучение




Не, не днес. Ще изляза утре. Ще стана рано, ще сляза по стълбите (казаха, че са точно 47), ще стисна зъб и ако може да се вярва на бъдещето време, ще стъпя на улицата. Това ще е първото ми излизане. Преди не се показвах от стаята. Не че ми забраняваха, не — просто не бях готов. Казваха ми: “Още е рано”. Решението да изляза бе предхождано от месеци, а може би и години на упорито обучение. Имах няколко инструктора. В началото вървеше много трудно. Не обичам да си спомням за тогава. Трябваше да започна от най-основните неща — не можех, например да направя разлика между мен и тях, между мен и всичко друго. Като през мъгла си спомням инструкторите да се навират в лицето ми и да ми говорят: “Това съм аз, а онова си ти. Разбираш ли? Аз съм тук, а ти си там.” Не бях особено схватлив. Едва успях да науча баналния факт, че аз съм аз. Никога няма да забравя онова утро. Съзнанието, че съм НЕЩО изведнъж проблесна у мен, плеснах се по челото и извиках: “Аз съм.” “Разбира се, че си”, каза дежурният инструктор. Изглеждаше доволен. Осмелих се да попитам: “А кой съм аз?” Инструкторът извади бележника си и след петминутна пауза каза: “Тук пише, че ти си Klümm. Наричаш се Klümm.”

“Klümm, Klümm, Klümm”, заповтарях името си, та да не го забравя. “Да, Klümm”, каза инструкторът, “това е твоето име.” От този ден аз съм Klümm. Завинаги ще бъда Klümm.

Да повторя - не беше лесно. Сравнително бързо разбрах, че съм някой, на име Klümm, всъщност по-точно би било нещо на име Klümm, но по-нататък — ни крачка! Инструкторите бяха безкрайно търпеливи. Естествено, може да се каже, че на тях им се плаща, за да си вършат работата, но все пак показаха огромно търпение. Трябваше да ме научат на такива неща, които се смятат за общоизвестни, като например ръце, крака, а след това трябваше да ме научат как да употребявам тези неща — ръцете и краката. “Слушай, Klümm”, говореше ми инструкторът, “ти имаш две ръце.” “Какво е това ръце?”, прекъсвах го аз. Тогава инструкторът се стараеше да ми обясни. “Ръцете започват от раменете. Знаеш какво е рамо. Това вече сме го учили. Те имат продълговата форма и в състояние на покой са отпуснати покрай тялото, знаеш какво е тяло. На половината на ръката има лакът. Той е там, за да може ръката да се сгъва. Ръката завършва с длани, а дланите — с пръсти. Всичко това е подвижно и служи, за да можем да вземаме предмети. Виж сега. Това, което виждаш, което ти показвам, са ръце.” Наистина, виждах че нещо виси от раменете — трябваше да съгласувам това, което виждам, с онова, което ми бяха казали за ръцете, да си създам известна представа за това и да я затвърдя. Накрая отлично разпознавах ръцете. Вече не зяпах неразбиращо в безформените израстъци от раменете. Винаги когато хвърлех поглед в тази посока, ме озаряваше светлината на разпознаването. Виж ти, ръце — мислех си в този момент. Но инструкторите ми даваха нови и нови задачи. Караха ме да употребявам ръцете. Това вече вървеше по-трудно. Имах ръце, знаех какво е това, но ръцете не бяха Klümm. По никакъв начин не можех да разбера как Klümm би могъл да повлияе на ръката да се помръдне. Доказаха ми аргументирано, че ръцете принадлежат на Klümm. Това бе преломен момент. Защото ръцете са нещо съвсем очевидно, те са си тук, висят си край тялото дори и да не знаеш точно какво представляват, но принадлежа — това го няма никъде и не може да се види, всъщност, мисля си, че принадлежа въобще не съществува и е измислено само, за да се установи връзка по някакъв начин. Исках да се откажа. “Трябва да издържиш”, говореха ми инструкторите, “трябва да стигнеш до края.” Напразно! Стараех се, но напразно. Един ден, вече на края на силите си, заплаках. Изведнъж инструкторът каза: Klümm, избърши си сълзите! Погледни се на какво приличаш!” Засрамих се и избърсах сълзите си. “С какво го направи?” попита ме инструкторът. Изведнъж разбрах, че съм избърсал сълзите с ръце. Това ме учуди, тъй като изобщо не осъзнавах своето действие. Чисто и просто, без да мисля, за първи път раздвижих ръцете си и изтрих сълзите от бузите си.

Вината за това, че обучението ми протичаше бавно не бе само у мен. Имаше и обективни пречки. Тъкмо ми потръгне и вземе че изникне някой празник или зимна ваканция. Инструкторите, естествено, не идваха по цели дни или пък само се отбиваха за малко само да видят как съм. Не мога да ги укорявам. Всички те имат семейства, може би и други задължения. Правеха всичко, което можеха. А трудностите тепърва предстояха. “Виждаш ли, Klümm, ти ще си помислиш, че прекаляваме”, каза ми един от инструкторите, “но човекът е нещо много сложно. Винаги трябва да се усъвършенства. Освен ръце, имаш и крака”. Помогна ми аналогията с ръцете. Мисля, че бързо бих усвоил и техниката на краченето, теоретично всичко ми бе ясно, трябваше само да забравя онова, което знаех, да стана и да проходя, но изникна един неочакван проблем: тук и там. Аз лежах тук, а инструкторите и стените бяха там. Живеех с убеждението, че това разпределение е дадено веднъж завинаги. Пространствените отношения съществуваха, никой в нищо не може да ме укори, тук е, да кажем тук, а там например е чак там — на края на предишното изречение; горе беше над, а долу под. Обаче инструкторите не мислеха като мен. Убеждаваха ме, че съществува и трето измерение. Бях склонен да повярвам във всяка тяхна дума, но сега не можех да се съглася с това поради простата причина, че не можех да видя това трето измерение. Сега зная, че поради това не можех да се движа. В състояние на покой има само две измерения. Третото измерение, всъщност, е движението. А на мен тепърва ми предстоеше да проходя. Страхувах се от движението. Ако стана и тръгна, мислех си, всичко ще се промени, ще стане относително, никога повече няма да се върна в своя ъгъл, а дори и да се върна, вече нищо няма да бъде сигурно. Всяка промяна е промяна към по-лошо.

Инструкторите обаче бяха упорити. Казваха, че движението е ключовият момент на моето обучение и че всичко би било напразно, ако не стана и не направя поне няколко крачки. Ако не ми беше скучно никога нямаше да стана. Но ми беше скучно! Един ден ми се стори (имаше някаква ваканция и бях самотен), че прекалено дълго стоя на едно място. Прииска ми се да видя какво има на другия край, в другия ъгъл на стаята Там имаше няколко неща, за които нямах никаква представа. Опипвах ги с ръце като омагьосан. След това се върнах в своя ъгъл. Нищо не се бе променило особено. Помислих си, че движението не е чак толкова опасно. Когато инструкторите се върнаха на работа, повторих всичко това. Гледаха ме като омагьосани.

“Е, Klümm”, — казаха ми те един ден — “време е да научиш нещо за времето”. Често споменаваха времето. Аз също употребявах този израз, но си мислех, че изразът време е подобен на израза принадлежа; искам да кажа, че изразът съществува, а това, което означава — не съществува и е измислено, за да служи за връзка, както и аз не съществувах, докато не узнах, че съм АЗ, значи още преди да стана Klümm. “Времето” — учеше ме инструкторът — “е свързано с пространството, или ако предпочиташ прилича на пространството. Едното не върви без другото. За да си завършен, трябва да научиш някои неща във връзка с времето. Така както съществува зад, което е зад тук, така съществува и пред, което предхожда тук. Същото е и с времето. Като цяло съществуват три времена — минало, което, както подсказва и името му, остава в началото на изречението, т.е. в миналото, сегашно — онова, което се случва сега и бъдеще — онова, което ще стане, след като свърши изречението. “Знам” — казах — “Чел съм Кант”. “Това е друго”, каза инструкторът, “ти си разбрал времето теоретично. Работата е в това да придобиеш усещане.” “Какво усещане?” Усещане, че времето минава”. Това ме учуди. Имах такова усещане. Не разбирах какво искат от мен. Инструкторът като че ли знаеше какво си мисля. “Работата не е в това, че времето минава. Трябва да разбереш, че и ти отминаваш заедно с времето.” Разбрах много бързо. Преди смятах, че промените стават в едно вечно сега. А сега знаех, че не е така. Обля ме студена пот. От това следва, че един ден вече няма да има Klümm, че всичко ще се разпилее и изчезне. Така осъзнах какво е ужас.

Инструкторите добре знаеха това. Веднага започнаха да ми преподават уроци за Бог, Рая и Ада, Доброто и Злото. Бог, твърдяха те, сякаш Му бяха лични познати, присъствал навсякъде и бил безкрайно добър; той наказвал добрите и награждавал злите. Чудех се не е ли и Бог само израз като принадлежа, но не се осмелих да ги попитам. После дойде ред на часовете по история. Научих учебника наизуст. След това отново се занимаваха с мен — посочиха ми ситуациите, в които трябва да се смея, онези, в които трябва да се мръщя, след това тези, в които трябва да се ядосвам, да се радвам, да се отчайвам. Упражнихме ги. Доста добре реагирах на всяко предизвикателство. Не можех да разбера защо трябва да мразя, презирам и т.н. — в такива ситуации се усещах зле, но накрая приех и това. Инструкторите за мене бяха голям авторитет. “Така правят всички”, казваха. Повярвах им. Вероятно в тези неща бяха по-опитни от мен.

Вчера за последен път дойде най-старият инструктор. “Сега вече можеш да продължиш и сам” — каза той тъжно. “Нямаме повече на какво да те научим. Това не означава, че не трябва да учиш, напротив, но по-нататък можеш да продължиш и сам. Ние ти предадохме основното. Почувствах нещо непознато дотогава. Попитах инструктора какво е. “Тъга”, отговори той, “появява се в такива и такива ситуации — при раздяла или когато си спомниш нещо хубаво, което е минало.” “И сега какво?”, попитах, “Какво ме очаква, когато изляза оттук?” “Нищо особено”, усмихна се инструкторът, “ще живееш с други хора.” “И ще правя всичко, което правех тук?” “Да, само че заедно с други — това е целта.” Усъмних се в НЕЩО, но нищо не казах. Сбогувахме се. Инструкторът стисна ръката ми и излезе. Останах сам. Съмнявах се. Последното, което научих, бе да се съмнявам.

Днес не излязох. Няма да изляза. Ще изляза утре. Ще стана рано, ще сляза по стълбите, ще стисна зъби и, ако може да се вярва на бъдещето време, ще стъпя на улицата.




Забележка: Превод от сръбски: Соня Андонова






  
Накратко
Днес не излязох. Няма да изляза. Ще изляза утре. Ще стана рано, ще сляза по стълбите, ще стисна зъби и, ако може да се вярва на бъдещето време, ще стъпя на улицата.

Още сведения

публикувано на петък, декември 08 @ 20:03:12 EET изпратено от grosnipe

Подведено под:
Сицилиански защити | Сръбска връзка | проза |

2313 прочита

Още в тази връзка
· Светислав Басара


Най-четеното в блок Сицилиански защити:
Списък на книги. Не само за лятото.


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 3


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Обучение" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.14 Секунди