Данило Киш: Магичното завъртане на картите - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Трактат за хазартните игри

Въпреки все по-голямото изобилие от сведения за пъкъла на ледения архипелаг, все още рядко се натъкваме на документи, разкриващи механизма на хазартните игри. Тук нямам пред вид хазартната игра с живота и смъртта — цялата литература, посветена на изгубения континент всъщност не е нищо друго освен една глобална метафора на тази Голяма Лотария, в която печалбата е рядкост, а загубата — правило. Би било интересно, обаче, изследователите на модерните идеи да проучат взаимната връзка между тези два механизма — ако Голямата лотария се развивала според своя неумолим кръговрат, като въплътен принцип на митичното и зло божество, то жертвите на този адски омагьосан кръг, понесени от едно платоновско и същевременно пъклено imitatio, сляпо подражавали на основния принцип на хазарта. Бандите от престъпници, наричани с ласкавото и привилегироващо име “социално близки”, играели комар в безкрайната полярна нощ на всичко, което може да се заложи — пари, ушанка, ботуши, порция супа, къшей хляб, бучка захар, замръзнал картоф, парче татуирана кожа (своя или чужда), изнасилване, кама, тютюн, живот.

Всъщност досега не е написана история на каторжническите карти и хазартни игри в новата Атлантида. Затова мисля, че не е излишно да изложа накратко (основно по Тарашченко) някои от принципите на тези чудовищни игри, принципи, свързани по някакъв начин с настоящата история. По време на своето десетгодишно пребиваване в различни райони на потъналия свят (най-често Колима) Тарашченко имал възможност да наблюдава многобройните видове комар сред престъпниците, най-малко странният е онзи, игран с помощта на въшки. Подобна игра в топлите райони се играела с мухи — пред всеки от играчите се поставя бучка захар и в благоговейна тишина се чака мухата да кацне на някоя от бучките като по този начин след предварителна уговорка се определят победителят или загубилият. Въшките имали същата роля, само че тук примамката бил самият играч, без никакви изкуствени помагала, освен собствената си телесна смрад и “личен късмет”, доколкото, разбира се, може да се говори за късмет, след като този, до когото допълзявала въшката, често имал твърде неприятната задача да пререже гръкляна на онзи, когото победителят посочел за жертва. Не по-малко интересен е списъкът с каторжническите игри, както и тяхната иконография. Макар че през четиридесетте години, често в ръцете на престъпниците можели да се видят и истинските тестета (откраднати или купени от свободните), все пак, посочва Тарашченко, най-любимият и най-разпространеният вид хазарт бил сръчно направени (и, разбира се, белязани) карти, изработени от слепени пластове вестникарска хартия. Играели се всички видове хазартни игри — от “двадесет и едно”, покер и козел[7], та до една игра, подобна на тайнствено таро.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а