Валя Ангелова: FEMINA ALBA - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Dies Saturni

Трябваше да се прибира. Днес беше защитата на дисертацията й. Знаеше как ще свърши всичко. Щеше да покаже на мъжа си поредната, удостоверяваща успехите й в науката, хартия — ослепителнобяла, несравнима. Щеше да му светне... Но да не избързва. Звънна за последно. Защо никой не й отваряше? Отключи. Сигурно той още спеше. Нехарактерно за него — ставаше твърде рано. Влезе. Запали. Стаята побеля и потъна в хлъзгавия студ на тишината. Къде беше изчезнал? Детето сигурно спеше. Приближи до легълцето. Краката й омекваха. Погледна. Устата — разтеглени, главата — неестествено изкривена. Беше вцепенено, побеляло до леденосиньо... Зейнаха очите й, черни ями, и я отвориха отвътре — мъртвешки бяла. Светлината засмъдя и изчезна.

И разтвори се земната утроба като мъртва мида. Потекоха мътни потоци и лепкави като смола сълзи. Светлината прокърви, нямо изстена имената си и угасна навътре в своите язви. Сърцето й светулчено се стече като разтопяван в самота восък. Беше в часа на чесъна....

Семе от черен мак, корен от мандрагора, кръв от прилеп запалвам, за да ме видиш...

И тя го видя. Видя как жертвеникът се отвори и ослепителната светлина се провря през лабиринта на очните ями и всмука всичко наоколо. И засияха хиляди слънчеви диска.

Мъжът насочи пръстена от олово срещу светлината. Беше събота - денят на Сатурн, който спускаше коси над земята, за да се сплете в смъртна прегръдка с нея.

Детето потъна в жертвеното гърло на камъка. Тя протегна ръка и студенеещата плът я опари като коприва.

Светла затвори зеещите очи на сина си.

Мартин я търсеше от часове. Изведнъж я видя да се спуска надолу. Петите й браздяха камъка. Кожата й се опъваше и прозираше светлина. Очите й се променяха. Наоколо синкопи от писъци на глухарчета впиваха белия мрак. Небето кървеше - пиеше отрова, превръщаше я в бисери. Земята блъвна съсиреци кръв.

Тя танцуваше със скалите. Валяше се, впиваше нокти, смучеше сокове. Кръвта й се стичаше на ситни бръзги. Сякаш опитваше като пеликаните да съживи с кръвта си своята рожба. После усети как сърцето й в трескав транс лиспопадно прошумоли, ръцете просълзиха, а очите й потрепериха.

Морето заплющя като плесница. Вълните се изхвърлиха. Наниз от проклятия, черни флуиди, цвете, поникнало в зеница, раззидан параклис… Предателството, бог в зародиш, сто глътки от водата отпи и със студени криле я обгърна. В прегръдка с разплетен гълъб...

Той си припомни нейната песен. Не счупвай черупката в мене, на голо яйце ще заприличам. На гореща рана, спечена с парафин, на музика, заседнала в кривото гърло, на хастар, обърнат навън, на шепа пот от истината в дните. Защото нямо ризплитам сърцето на слънцето.

А той й отвръщаше: Аз ще събирам люспите на всички животи, докато по храстите храчките хванат скреж. И ехото не забере в сърцата ни.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а