Дмитрий Варзоновцев: Страхът - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Януари 1990

Страхът е една от най-силните човешки емоции, мощно афектно състояние. Това състояние може да бъде предизвикано от различни причини, но винаги е реакция срещу сериозна опасност и заплаха за живота, здравето, благополучието, социалния статус както на отделния човек, така и на група хора, ако всички те са засегнати от съответната заплаха.

Страхът обаче не е само чувство, афект, той е и определена стратегия на поведение, призована да успокои хората, изпитващи това силно чувство, да свърже техните действия с поведението на други лица, да компенсира, да защити от реална или мнима заплаха, предизвикала това чувство. Тази защита е необходима, тъй като никой не може да изпитва страх дълго време. И ако причината, която го е предизвикала, не е могла бъде бързо отстранена, могат да възникнат различни сериозни промени в цялата психика, да се промени всекидневното поведение на хората. Възниква онова, което може да бъде определено като комплекс на тревожност, резултат от невъзможността на хората да свържат техните действия с поведението на други лица, да компенсират и да се защитят от реалната или мнима заплаха, предизвикала това чувство. Защитата е необходима, тъй като никой не може да изпитва страх дълго време.

Комплексът на тревожност усилва вътрешната напрегнатост на индивида, води към още по-сериозни деформации в психиката, към възникването на неврози или пък към масови психически нарушения, ако страхът е колективно изпитван афект. Последните рязко повишават опасността от агресия в междуличностните отношения от неадекватни колективни реакции към едни или други събития, които, взети сами по себе си, съвсем не обясняват тези силни емоции.

Тъкмо такива са се оказали реакциите по отношение на решението от 29. декември, върнало на 1/8 от българското население право на избор на вяра, на език, на всекидневното общуване, имена. Телевизионните репортажи от Кърджали, от площада пред Народното събрание през първата седмица на януари 1990 ни показаха прекалената възбуда на хората, участващи в митингите н дискусиите.

Емоционалният фон на поведението на тези хора се оказа толкова висок, че понякога възникваше реална опасност от непредвидими събития, актове на агресия и вандализъм. Но най-странно изглеждаха многобройните “монолози" на участниците в митингите, които не приеха нито самото това съдбоносно решение, нито начина на неговото вземане от Държавния и от Министерския съвет. Много от аргументите, които при по-спокойна атмосфера биха могли да бъдат лесно опровергани, се повтаряха със завидна устойчивост и извън контекста на реални процеси и тенденции в обществото. Интересно е и това, че изискванията на митинга се слушаха по много странен начин. Хората обръщаха внимание не на съдържанието на изказването, а на емоционалния му контекст, както и върху няколко, изглежда съществени, ключови думи. А самата тази странна реакция бе твърде близка до масова истерия. В това проличаваше някаква обща интуиция, масова готовност да се чува едно и също, която едва ли не мигновено позволяваше митингът да идентифицира поредния говорещ като “наш” или “чужд”. Поразява тъкмо синхронноста на тази масова идентификация, както и това че едва ли е била осъзната. Всичко това събужда сериозно подозрение — не е ли това странно афектирано поведение резултат от страх, не представлява ли то инстинктивен опит на хората да се защитят от някаква твърде сериозна заплаха, корените и източниците на която те обаче съвсем не могат да осъзнаят?

Коментариите в пресата и другите масмедии още към края на първата седмица на януари започнаха да се накланят към положителен отговор на този въпрос. Да, страхът е напълно възможен мотив на действията на много от тези, конто преди 29. декември, а особено през трагичната зима на 1984 — пролетта на 1985 са взимали активно участие във внезапно започналия тогава “административно”–възродителен процес. Решението от 29. декември не можеше да не изплаши всички, които носеха отговорности за злоупотреби през трудните дни на 1989. Но не по-малко силна тревога изпитваха и тези, които от 10. ноември (а някои и от много преди) активно се включиха в процеса на демократизация.

И все пак реално това не са толкова много хора. Мощният негативен емоционален фон, пряко свързан с чувството за страх и тревога на тези масови протестни акции, не може да бъде обяснен с реални позиции на немногобройните инициативни групировки. Мисля че тези групировки, насочени както против, така и за решението, не са нищо друго освен пусков механизъм за всичко, което стана през първата десетдневка на януари 1990. И за да могат да изиграят тази си роля на пусков механизъм, трябваше далеч по-голямо напрежение, трябваше да се натрупа огромна психическа енергия в масите, трябваше нзточникът на тази енергия да е възникнал и да действува върху психиката на хората отдавна! Този източник, ако съдим по реакциите на хората през януари, едва ли е нещо друго освен тревога. Но какво предизвика тази дълбоко прикрита тревога и такова силно напрежение, които детонираха през този януари?

Сигурно бихме могли да търсим основата за това силно напрежение и страх тъкмо в икономическата сфера на обществения живот. Та нали тъкмо тук през последното десетилетие (а може и още по-рано) възникнаха твърде силни, да кажа направо критични напрежения, довели стопанската дейност във всичките й измерения едва ли не до последна черта пред пълния крах от абсурдните решения и произвола на авторитарния режим на Т. Живков. Трудното, кризисно състояние на икономиката не може да не влияе върху обществената психика на хората. Снижаването на реалното равнище на живот, все по-големите икономически трудности в делника едва ли повишават чувството за сигурност у хората. И все пак това обяснение не е достатъчно. По-конкретно би било да потърсим посредника, който сваля кризисните тенденции от макронивото на стопанския живот към микронивото на нашия делник. Ролята на този посредник е толкова по-голяма, колкото по-трудно е на простия човек да намери пряка връзка между едни или други едва ли разбираеми за него “концепции” и “модели” и всекидневните си грижи. Освен това състоянието на стопанската сфера на обществения живот се визира от толкова много и различни тенденции, процеси, взаимни влияния, че дори и за специалист едва ли е възможна точна диагностика. Още повече, че много от реалните показатели не са достъпни дори и за последния, а за много от съдбоносните икономически авантюри на режима на Т. Живков ние ще научим не така бързо, както това би трябвало да стане.

Та какво все пак трансформира, превежда на езика на делника всичките тези сложни и често пъти прикрити икономически процеси и тенденции? Отговорът като че ли лежи на самата повърхност. Детонаторът за освобождаването от години натрупвания страх се оказа тъкмо решението от 29. декември. При това, вместо да разсее страха, това решение като че ли още повече го подсили, доведе поведението на маса хора до ръба на допустимото в цивилизованото общество. Оказа се, че колкото и да са тежки за простия човек определени икономически реалии, все пак те не оказват върху неговата психика пряко въздействие, т. е. те се опосредяват от едни или други, на пръв поглед често съвсем странични обстоятелства. Нито 10. ноември, нито последвалата след него оживена дискусия за пътя и начините на демократизация на обществото, за изхода от кризисното икономическото състояние не бе посрещнато с толкова емоции, каквито се “освободиха” от решаването на наболелите проблеми по отношение на т. нар. “тюркоезично” или пък “мюсюлманско” население на България. Разбира се, може да се каже, че всичките междуетнически напрежения и проблеми, породени не само от “мероприятията” през 1981–1989 г., а от цялата социална политика на Живковия режим, са само повод за силните напрежения и тревожност у българския народ. Но защо тъкмо те са повод?

Територията на междуетническите отношения от край време предоставя почва за огромни напрежения и конфликти. Колкото и да е парадоксално, тъкмо върху тази територия културата успя да изгради и твърде ефективните механизми, канализиращи възможните напрежения, непозволяващи те да стигнат до опасни граници. Образите на “съседа”, “гостенина” оправдават честото присъствие в делника на един етнос на представители от другия. Като съседи различните етноси поемат и известни културни задължения, оформят всекидневната си стратегия на поведение, предпазваща ги от взаимни нарушавания на съответния вътрешноетнически ред. Разбира се, по тази начин културата съвсем не изчерпва почвата за евентуални конфликти, но винаги намалява опасността енергията им да се освобождава във вид на открит сблъсък. Подобен род сблъсъци и други изяви на конфликта, когато все пак се стига до тях, показват не само, че интересите на съответните етнически общности са влезли в противоречие, а и това, че културата вече не може да канализира енергията на конфликта в съответните защитни механизми. И за да възникне днес толкова мощен емоционален фон, трябва да са отслабнали именно тези културни механизми за защита. Това обстоятелство е онзи “проводник”, който твърде сполучливо успя да “заземи” иначе скритите напрежения в икономиката върху почвата на делничния живот. И за да разберем същността на тази криза изглежда трябва да открием начина и факторите, благодарение на които енергията на това “късо съединение” получи формата на междуетнически конфликт, конфликт, който може да бъде преодолян твърде трудно и може да “тлее” дълго.

* * *

Основният стабилизиращ фактор при отношението между етносите в културата земеделски труд поражда обективна основа за постоянни контакти между различни етноси, живеещи върху една и съща територия. Тук общността на стопанската дейност подкрепя културата, оставя я силна, за да защити представители на различни етноси от прекалените напрежения във всекидневния живот. Стабилността на житейския календар, както и постоянството на културната “топология” оставят възможност евентуалните конфликти да се разреждат в “ничия” теория, без да бъдат засегнати вътрешно-етническите ценности и обичаи. Изобщо яснотата в поведението иа “другия”, познаването на едва ли не всички основни жизнени актове и ритуали позволява на двата съседни етноса да поддържат необходимата дистанция. Това се потвърждава и от вековната историческа практика на спокойните “комшийски” отношения между българи и мюсюлмани, живеели един до друг.

Би могло да се твърди, че тъкмо разрушаването на традиционно земеделския тип култура по българските земи води автоматично до нарастване на между етническите конфликти. Но такова прекалено общо твърдение едва ли би било коректно. Още повече, че самото това разрушаване (по-точно, нарушаване) на традиционната стабилност не е единствен фактор. По-точно би било да говорим за много действащи едновременно, но разнопосочно фактори. Нещо повече, общата модернизация на социалните отношения (като ефект от урбанизацията и индустриализацията) е един интегриращ канал за взаимодействие между хора, водещ и до културна унификация, и дори до известна културна асимилация на етническите различия в рамките на едно по-широко национално образование. Обаче тъкмо за България, действието на тези модернизационни фактори се оказа твърде специфично, в резултат на което се получи една неадекватна за реалните културни възможности динамика. Тук трябва да се отбележи една фундаментална особеност на т. нар. тюркоезичен етнос — една твърде голяма общност от хора, които имат турско етническо самосъзнание. Днес тази себеидентифицирала се като такава общност възпроизвежда в неофициалното си всекидевие “вътрешноетническата” култура, основана върху норми, ценности и регулативи на исляма. В много изследвания се отбелязва, че общности с ислямско вероизповедание се оказват по-консистентни, по-стабилни дори под въздействие на мощните модернизационни фактори в големите градове. Говори се за разгръщането на ислямския фундаментализъм дори и в развитите европейски страни.

За разлика от тази, обусловена о тсъвсем определени културни модели на живот, стабилност на тюркоезичното население в България, българският етнос се оказа далеч по-лабилен както в ценностно, така и във всекидневно, житейско отношение. Християнството като тип светоусещане, дори и в ортодоксалната си източноправославна версия в България се оказа по-слабо стабилизиращ културен фактор, отколкото мюсюлманството. Може би и поради това, че във всекидневната си версия на народностна религиозност, християнството се третира от българина твърде свободно. Но не това се оказа същностен фактор за различията в културната динамика и на двата етноса през последните десетилетия. Далеч по-съществено е обстоятелството, че самият модернизациснен процес в България протича твърде специфично. Преди всичко трябва да отбележа свръхинтензитета на урбанизационните и индустриализиращите процеси през последните четири десетилетия. Квалификацията “свръх” явно носи негативен акцент. Няма смисъл да крие, че както отношението към класическия за България земеделски труд, така и изборът на конкретната стратегия за индустриализация се оказаха неадекватни на реалните възможности на обществото и хората. Едромащабността на промените фактически откъсна огромното мнозинство българи от традиционната за тях почва. Така се създаде реална социална база за свръхбързата урбанизация не само като териториален фактор, но и като определен тип култура. Често се говори, че огромните и не дотам ефективни заводи и градски комплекси водят до екологични проблеми и направо до пълна деградация на огромни територии. Но същите тези огромни, възникнали като че ли от нищо и върху празно място заводи и комплекси, водят до деградация на традиционната култура, до едва ли не мигновено изместване на традиционните норми и ценности от “модерните” образи, престижните сурогати на културното поведение “а ла...”. Освен това ускорената и не добре обмислена урбанизация, изтръгвайки маса хора от селото, направи самото село, изобщо “селско” непрестижен културен образ.

Същевременно “тюркоезичното малцинство” едва ли не мигновено зае станалата за обикновения българин непрестижна културна територия. Тъкмо тук мюсюлманската култура и начин на живот съвсем неочаквано получиха нов тласък за развитие и укрепване в съзнанието на това население. Стана нещо друго не по-малко важно. Земеделският начин на живот, способствайки за стабилитета на съответните социални отношения, интегрирайки се с особеностите на исляма, създаде реална основа за културната локализация на съответните общности, засили процеса на тяхната етническа себеидентификацня като турци. Така интензивните урбанизационнн процеси вместо да доведат до културна конвергенция на различните етнически групи в страната, направиха тъкмо обратното.

Различията в динамиката на културния процес в двата все повече обособяващи се етноса създават основа и за оформяне на известни психически предпоставки за възникване на междуетническите напрежения. “Турчинът” се оказва нещо непрозрачно, неясно, което значи, че за представители на другия етнос той престава да бъде “комшия”, а смисълът на всекидневното му поведение за българина все повече става негативен, заплашващ с неяснотата си.

По този начин емоционалният фон на всекидневните междуетнически отношения подсказва, че в тях се оформя някаква пукнатина, възниква напрежението. Тъкмо това напрежение стои и зад взаимната непрозрачност на поведението на представителите на двата етноса.

И все пак тези почти неосъзнаваеми психически нагласи, все още не са достатъчни, за да се развие междуетническия конфликт, да получи необходимата за развитието си енергия. Това е така, защото всеки все още разполага с възможността да ги парира, което става чрез изтласкването на евентуалните напрежения в една символна зона, зона на символичното “преиграване” на евентуалния конфликт, така че “победата” остава винаги “моя”, а не “негова”.

Условието за тази символична победа в евентуалния междуетнически конфликт е способността “другият” да бъде поставян в неизгодно положение, да бъде надделяван например с едни или други “мои” качества. Бързото разминаване в начина на живот между българския и тюркоезнчния етнос оставя за българина много възможности за това. Същевременно този механизъм, като защищава едни хора от прекалено напрежение в контакта с другите, окончателно закрепва станалото вече фундаментално разграничаване между “ние” и “те”. Докато при господството на традиционно земеделския начин на живот, реалното съседство между различните етноси все още е давало възможност всеки един от тях да се отнася към другия като към познат — на “ти”, квалификацията “те” става преграда за всякакви по-близки, положителни и в емоционален план междуетнически отношения. Културният разрив в развитието на двата етноса в България разшири зоната на символното дистанциране между неговите представители и благодарение на това се закрепва в тяхното съзнание. И все пак, самата възможност образът на чуждото да бъде омаловажен, свален в ниската част на ценностната скала, известно време може да предпазва от изострянето на конфликта в междуличностните отношения, предпазва хората, които все още си остават реално съседи, от сблъсък.

Обаче неефективната икономика, безобразното проектиране и изграждане на многобройните градски “комплекси” в течение на твърде кратък период, фактически изчерпва всякаква възможност българинът да се чувствува по-сигурен отколкото мюсюлманинът. Градската алиенация, всекидневните трудности станаха фактор за постепенното натрупване на индивидуалната тревожност. За разлика от традиционните културни механизми и обреди, модерните “ерзац” ценности съвсем не помагат на индивида да преодолее това напрежение. Те най-много могат да притъпят съзнанието, като изключват способността за критично отношение към реалността, създавайки изкуствена и краткотрайна “еуфория”. Така жизненият хоризонт, символната сфера, в рамките на която обикновеният българин успяваше да излиза “победител” се стесняваше. Рязко се намали и способността му да се ориентира наоколо, да си представя “добре” околните. И последният начин, за да се “успокои”, да се прехвърли “навън” това все по-тежко напрежение, остава да бъде открит конкретният виновник.

Би било естествено да предположим, че търсенето на този “виновник” ще се ориентира към по-горните стъпала на социалната йерархия. Но дали това наистина става така, поне в началото на “търсенето”? Отношението на българина към началството, към ръководството може да бъде интерпретирано като амбивалентно. От една страна, “началникът” е също така българин, “свой” човек (роднина, комшия, приятел на приятеля и т. н.). С него винаги може и трябва човек да се разбере, да се потърсят “връзки” и т. н. Той, както и изобщо всеки “големец”, в това отношение е достъпен, ако не реално, то поне за обсъждане, за клюки и... доноси. От друга страна, “началникът” е представител на една “горна” инстанция, изобщо на “държавата”, т. е. намира се другаде, далече. И нито той, нито аз вече не можем да общуваме един с друг непосредствено. Така ние се раддалечаваме, преставаме да бъдем взаимно контролируеми. Разбира се, “началството” има право да въздейства чрез формалните заповеди. Но тъкмо действието на тези средства за социално въздействие остава често пъти съвсем символично — “все нещо ще се намери, та нищо да не се случи”. Това странно раздвояване между непосредствено междуличностния, неформален и опосредствано-формалистичен и напълно законосъобразен план, позволява едва ли не на всеки българин твърде лесно да маневрира, да отслаби негативните въздействия “отгоре” в една “шурей-баджанашка” система. Може би тъкмо това ще обясни онази необикновена лекота и бързина, с която Живковият режим успяваше да издига и да сваля огромното множество от “концепции” и “модели”, без те да оказват пряко влияние върху поведението на българина във всекидневието. Просто никой не им вярваше от самото начало.

Този амбивалентен механизъм на отношенията между долните и горните стъпала на социалната йерархия осигуряваше известна политическа стабилност на режима, като разпределяше отговорността за “грешките” равномерно по цялата “стълба”. Обаче постоянното влошаване на жизнения стандарт на все повече равнища на тази стълба, рязкото засилване на всекидневните напрежения и психичния дискомфорт не можеше да не намира отдушници. Основният начин за това ставаше изтласкването на напрежението навън — откриването на “виновния” сред “чуждите”. Един от най-мощните в това отношение образи на “чужденеца” се оказа тъкмо етническият чужденец. По отношение на него вече е била сформирана (не без усилията на режима) мощната психична преграда на непрозрачното “те”. А отдавна отработеният механизъм за символна дистанция се оказа добра основа за извайването на убеждаващия всички образ на “виновника”. Определена роля изигра и обстоятелството, че земеделският труд способства, тюркоезичното население да бъде икономически много по-осигурено, отколкото обикновения българин. Може би това обстоятелство се оказа детонатор за рязкото, дори и взривоопасно нарастване на неприязънта. Символичната дистанция като че ли бе преобърната. Това, което довчера позволяваше на здравия смисъл да умалява образа на “турчина”, днес започна да го уголемява — при това в негативен смисъл, в смисъл на неоправдано богат, мошеник и т. н.

. Тук освен символния смисъл на “обвинението” виждаме и още нещо. Твърдото разграничаване между “ние” и “те”, между “свое” и “чуждо”, тук подсилва психологичната аргументация. Изтласква напълно реалния конфликг между управляващи и управлявани в една иреална сфера. Та нали “началникът” е “свой човек”, докато турчинът е “чужд”.

Това обстоятелство ни поставя пред един твърде сложен проблем. Оказа се, че ускорената “модернизация”, макар че успя да трансформира духовния свят на българина, не можа да изтласка дълбинните традиционни механизми на светоусещане. За традиционната културна ориентация проблемът не може да бъде решаван “вътре”, той с необходимост трябва да бъде изтласкан “навън”. Традиционното светоусещане изключва каквато и да било възможност за вътрешна еволюция и промяна — могат да бъдат променени само “външните” обстоятелства. Така че отправянето на “вината” към нейния реален носител, т. е. към “свой човек”, поставя обикновения българин в една твърде остра, дори и невъзможна от психологическа гледна точка ситуация. Всъщност оказа се, че и самият той трябва да носи отговорност, т. е. да се променя. Ето защо оформянето на образа на “врага” се оказа в толкова желана насока за решаване на едва ли не всички, дори и всекидневните проблеми. И тъкмо в тази насока са се оказали преориентирани всички натрупани с годините напрежения.

И все пак, дори и тази мощна енергия на преориентираната отговорност все още не е достатъчна сама по себе си, за да предизвика взрива през януари 1990 г. В културата колкото и да е високо напрежението, колкото и да е зареден с енергия евентуалният конфликт, остават някои възможности за предотвратяването му. Хората не са склонни към агресия, ако могат да намерят средства да постигнат същия ефект с по-малко усилия. Докато могат да отлагат крайното решение, те все още имат реална или привидна, но психически желана дистанция. За българина по-специално това последно условие за предпазване от конфликта е възможността той самият да може да вземе решението. Докато не е притиснат от обстоятелства, той съвсем не смята, че трябва да поема един или друг ангажимент. С други думи, докато има някакво “прикритие”, той все още може да търпи напрежението. И само тогава, когато всякакви “прикрития” паднат, той вече не може да търпи и иска да свали натрупаното напрежение на всяка цена.

Ако погледнем динамиката на събитията през 1989 г., ще видим, че тъкмо този механизъм насочваше както натрупването на енергията на взрива, така и нейното освобождаване. Лятото на 1989 година даде на българина още една “отсрочка” — на него му бе посочен “същинският виновник” — турчинът, който отиде на “екскурзия” и остави другите да се трудят вместо него. Това изтласкване на вината обаче не можа да свали реалното напрежение. Но не го свали и 10. ноември. Обратното, тъкмо тогава отново рязко нараства вътрешното напрежение у много хора, независимо от това, дали са били съпричастни към злоупотребите на режима или са били негови жертви. Нещо повече — 10. ноември създаде реална основа за съвсем друго определяне на “своя” и “чуждия”. А с това се пропукаха и последните задържащи механизми. 29. декември, узаконявайки принадлежността на “турчина” към правоспособните хора, изключи легалната възможност той да бъде единственият виновник за всичко. Ето това свали бариерата пред натрупалата се вече огромна енергия. Просто не остана никаква дистанция — всеки се оказа пред избора да търси виновника за собствените си трудности. Настъпи “моментът на истината”. Всички като че ли опряха до стената или пък се оказаха сами сред голото поле. Изчезна дългогодишно тренираната способност за прикриването зад анонимното “ние”. Станаха видими и огромните пропуски и техните виновници. Станаха видими, всички за всички, както се изрази един от участниците в една от многото телевизионни дискусии. Взривът може би освободи определена енергия на напрежението. Но едва ли сме близо до решаването на реални проблеми. Нещо повече, желанието останалото напрежение да се стовари пак върху “чуждия”, съвсем не е отслабнало.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а