Ласло Дарваши: Литературният живот - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Веднъж Костолани хванал ногата на Бога. Хубава работа е да хванеш ногата на Бога. Например по-хубава работа е да хванеш ногата на Бога отколкото десницата му, защото силна е десницата на Бога, но с крака си и той не може да хваща. Също така е хубаво да хванеш ногата на Бога, понеже Той има много хубав крак. Един дъждовен следобед Костолани взел и решил и щателно огледал ногата на Бога, проучил я, разгледал я, гледал я, поразглеждал я. Да ама това не на Бога ногата била. Тоест Бог бил, само че не ногата му. Но Костолани нямаше да бъде Костолани, ако поради тази дреболия, беше изпуснал, като някакъв незначителен миг, Бога, там, където го беше хванал.

Книга на унгарски писател е на 15 място в класацията за бестселъри на Spigel. Този унгарски писател очевидно е толкова известен, защото не е оригинален. Умен, надменен и сериозен писател, а е толкова оригинален, колкото един костюм под наем събота следобед. Изреченията му са костюмирани. Костюм и вратовръзка, излизани обувки. Отбелязвам, слуга ги е лъскал. Дори няма чувство за хумор. Няма чувство за хумор и има успех. Един друг унгарски писател затова е има толкова голям успех, защото е оригинален, някой ми казва, в него обичам това, че е умен и че не обижда с умността си, развлича и възпитава, по-умен е от мен, това впрочем казва го една жена и това ми влиза в работа.

Веднъж един унгарски писател попитал съпругата си, дали по време на коитус човек е по-умен. След това, казала жената.

Веднъж един унгарски писател решил да напише книга, с която не може да се спори.

Веднъж един унгарски писател хванал един метър и измерил колко далеч е Бог от жената, респективно колко далече е жената от Бог. Надеждите му били напразни. И той стигнал до резултата, че жената е много по-близо до Бог, отколкото Бог до жената.

Който не цени собствените си грехове, казал в едно кошмарно утро един унгарски писател, не заслужава дори прошка.

Когато Костолани написал най-доброто произведение на живота си, няма да кажа кое, сложил на главата си бомбето си с перо и се затътрил към бордея. Нежно строил в редица момичетата, не че не ги познавал, Мария, Катика, Теменужка, Анжела, Пирошка, Лейла или Ержибет, която имала най-горещи устни, познавал ги изцяло и с обич, и все пак, разхождал се размишлявайки, хъмкайки, с мътен поглед, бихме могли да кажем с недоволство, значи така се разхождал, докато накрая се навел към мадам, към тази интелигентна, умна и начетена жена, която знаела, че Костолани е Костолани, без да е прочела и ред от него, освен ако не по-късно най-добрата му творба, но дотогава и това все още не, понеже тя тъкмо била станала готова, навел се Костолани към огромното й, ставащо опасно все по-дълбоко деколте и дъхнал като бляскави бисери следните думи във врата на мадам, чиято кожа благоухаела от кремовете и парфюмите,
такова момиче няма ли,
кралице, любима,
такова момиче като мама?
После обърнал джобовете си, показвайки, че не е донесъл нито карта, нито билет, нито кондом, само самия себе си.

Веднъж помолили един унгарски писател да рекламира пури или прах за пране, ресторант или евентуално да рекламира родината си, Унгария, тоест родната си земя, в отговор на което унгарския писател сериозно се замислили, понеже, разбира се, бил сериозен човек после с лице разтърсено от прозрението, погледнал пристъпващата от крака на крак делегация,
ми, чий меден ми кур търсите,
господа и другари,
чий, когато си мисля, още съм жив?

На литературния живот това му е хубавото, че на него въобще не му трябва литература. Само писатели. Понякога дори и те не трябват.

На двадесет и седми април 2000 г., в ранния следобед на маутхаузенския Appelplatz видях един подсвиркващ си човек. Вървеше си пред бараката на лагерните курви, вървеше си, разхождаше се, пристъпваше леко със свободни движения и си подсвиркваше, едно човече от Токио, Хонг Конг или Тайван, вървеше си и си подсвиркваше. Веднъж съпругата на един унгарски писател, не мога да кажа кой, отишла в Аушвиц, за да разгледа какво има там, кой е там. И разгледала. Когато излязла от Аушвиц, при изхода намерила един бляскав прозорец и там съпругата на унгарския писател с треперещи ръце извадила гребен, червило, молив за очите и си оправила тоалета и едва след това почнала да плаче, и плакала.

Познавам един унгарски писател, който веднъж казал, че той пише толкова добре, че дори, и тогава произнесъл собственото си име, че дори и от този писател, тоест от самия себе си пише по-добре, който пък ама наистина добре пише.

Шандор Вьорьош веднъж хванал в градината си един ангел. Здраво го държал, затова ангелът не могъл да отлети. Шандор Вьорьош го държал, докато той не научил едно от стихотворенията му, не мога разкрия кое. Онова. Научил ангелът стихотворението, сетне си тръгнал по живо по здраво. На другия ден съседът му по градина се оплакал в Съюза на унгарските писатели, че Шандор Вьорьош е научил котката му да говори. Това толкова голям проблем ли е?, попитал председателя на Съюза на писателите.

Да, кимнал съседът, да, другарю председател, защото оттогава котката ми само рецитира и ако ми е позволено на това място така да се изразя, дреме й на кура да лови мишки.

Веднъж искали да завербуват един унгарски писател за доносник. Съобщили му за кого трябва да пише донесения, кого трябва да следи, да предава и в замяна на това нищо. Обещали му, че. Не. Нищо не му обещали. Този унгарски писател тутакси взел да се пазари, защото не само можел да пише и бил не само образован и чувствителен и имал полов член по-голям от това, което можело да се очаква, но имал и търговски нюх. Накрая му обещали нещо, не много, все пак повече от нищото, ако доносничи, донася и следи, в отговор на което този унгарски писател казал,
е, скъпи господин полковник, за толкова аз съм насреща,
самият аз съм насреща,
всичките ми мисли, целия ми скапан, горчиво-сладък живот, това впрочем го извикал, после измъкнал последните си три книги, романи!, и с пъргавия си писец на писалката си ги надписал, на господин полковника с приятелски чувства, после му ги подал и трите, романи! и меко се усмихнал, и весело си заподсвирквал само за да компенсира мъчителния факт, че при надписването на втората книга, роман!, се напикал от страх.

Веднъж един унгарски писател не искали да го вербуват. Чакал горкият, чакал търпеливо, пиел, пишел, пушел, мастурбирал, пишел, цитирал, пишел, кървял, чакал. Да ама не му се обаждали. Помислил си, ще отиде той при планината, ако планината не идва при него. И отишъл.

Мене защо не, господин майор, аз да не би да съм никой, знаете ли колко награди имам, колко пъти в чужбина, и колко жени сам имал, имал съм и съветска жена, една истинска колхозничка и съм можел да имам империалистки кучки, да ама с тях аз не, не и не, никога, знаете ли над какво работя, знаете ли, аз знам ли, има ли бог, и знаете ли, че не само красивото, но трябва и истинското, знаете ли, че това не стига?!
Знаете ли всичко това, вие, господин майор?!

Знам, моля, казал тихо майора, и точно така кимнал както го били учели в школата.

Аха, казал писателят и зяпнал.
Аха, така ли, казал и си тръгнал, прибрал се, затворил се в къщи, пишел, кървял, пишел.

Веднъж откраднали държавата от един унгарски писател. Плакал, проклинал, молел се, редял ред сополи и ред сълзи, насрал се, после понеже не могъл нищо друго да стори си откраднал обратно държавата.

Унгарският писател отишъл да го разпънат на кръста, да го разпънат унгарците, народа, народа му. Възможно е това да е също така и някакъв празник, сергии и скари, въртележки и стрелбища, дори и на такава цена. Стоял пред кръста, премигвал често, това ме обижда, промърморил, много ме обижда, толкова е малък.

Въпреки това не получил по-голям.

Прибрал се, обидил се, кървял, пил. Да ви се разпъне на кръст, изкрещял, и тук прозвучало името на един друг унгарски писател, на толкова малък кръст. На толкова малък. Едва тогава съжалил малко, когато онзи другия унгарски писател бил разпнат на онзи кръст и въобще не изглеждал толкова зле върху него.

Веднъж от един унгарски писател откраднали държавата. Кикотел се като варена пача. Удрял се по колената, хълцал от радост. Имал си той друга.

Унгарските писатели са страхливи. За щастие унгарците са по-страхливи от тях. Унгарските писатели са също така и глупави. За щастие унгарците са по-глупави от тях.

Преди Христа, горе-долу три хиляди години, живял един унгарски писател, който всяка сутрин след като се будел, накарвал здравата да го набият, после карал майка си да му вари кафе и едва след това почвал да работи, да пише или все пак само да работи, на който както му отърва. Същественото е, че и преди пет хиляди години са знаели къде вирее вдъхновението.

Забележка: Превод от унгарски: Николай П. Бойков

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а