литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Георг Зимел
Екскурс върху вярност и благодарност
Страница: 2/2


В много по-ограничена степен, отколкото при верността, социологическият характер се проявява непосредствено в афекта на благодарността. Социологическото значение на благодарността едва ли може да бъде надценено; само външната маловажност на отделните й актове — на която обаче противостои неимоверната ширина на тяхното въздействие — изглежда досега напълно е заблуждавала, че животът и спойката на обществото не биха се изменили безмерно без факта на благодарността.

Онова, което извършва благодарността, е преди всичко да допълва правния ред. Всяко взаимодействие на хората почива на схемата на отдаване и еквивалент. И така може да се наложи еквивалент за безбройни давания и извършени услуги. При всички стопански размени, протичащи в юридическа форма, при всички фиксирани съгласия за дадена услуга, при всички задължения, следващи от определено правно регулирано отношение, правната конституция налага потока в двете посоки на предоставяне на услуги и отплата и подсигурява това взаимодействие, без което няма социален баланс и спойка. Обаче съществуват безброй отношения, при които не се полага формално-правна регулация, при които не може да става дума за налагане на еквивалент за отдаването. Тук като допълнение встъпва благодарността, плетяща онази нишка на взаимодействието, на сноването насам-натам на предоставяни услуги и отплати, дори, където тя не ни е гарантирана от външна принуда. Благодарността в този смисъл е допълнение на правната форма в същия смисъл, в който посочих брака като такъв.

За да се класифицира правилно тази свързаност в нейната изключителност, най-напред трябва да се изясни, че персоналното, но упражнявано чрез неща действие от човек към човек, както е залегнало например в грабежа или в подаръка, в примитивните форми на смяна на собствеността, се развива до размяна в обективния смисъл на думата. Размяната е отслабването на взаимодействието между хората. Когато някой дава нещо и друг връща в замяна нещо, което има същата стойност, чистата одушевеност на отношението между хората се е проектирала в предмети, и това опредметяване на отношението, врастването му в предметите, които странстват насам натам, става толкова съвършено, че в развитата икономика описваното персонално взаимодействие отстъпва напълно и стоките са добили свой собствен живот, отношенията между тях, уравняването на стойностите им протича автоматично, единствено чрез пресмятане, и хората се явяват вече само като екзекутори на заложените в самите стоки тенденции за разместване и приравняване. Обективно същото се разменя срещу обективно същото, а самият човек, независимо че, разбира се, изпълнява процеса заради своя интерес, фактически няма значение. Отношението на хората се е превърнало в отношение на предметите. Благодарността на свой ред също възниква от и във взаимоотношението на хората, а и оттам, както в посока навътре, така и в посока навън, е израсло и споменатото отношение на предметите. Тя е субективната утайка на акта на приемането, както и на отдаването. Както с размяната на нещата взаимодействието изниква от непосредствения акт (> 444) на корелация, така с благодарността този акт потъва надолу в душата, в последствията си, в субективното си значение, в душевното си ехо. Тя е подобна на моралната памет на човечеството, и в това отношение се отличава от верността, тъй като е по-практична, по-импулсивна по същността си, тъй като тя, макар и естествено да може да пребивава само във вътрешното, все пак представлява потенциал за нови действия, идеален мост, който душата, така да се каже, винаги намира пред себе си, за да изгради, при най-плахия подтик, който иначе вероятно не би бил достатъчен, нов мост и да се приближи към другия по него. Всяко обобществяване отвъд своя пръв произход почива върху продължаващото действие на отношенията отвъд момента на възникването им. Дали любов или алчност, послушание или омраза, порив за общуване или жажда за власт пораждат из себе си действие от човек към човек: творческото настроение държи да не се изчерпва в действието, а да заживее по някакъв начин в създадената от него социологическа ситуация. Благодарността е подобно постоянство на съществуването в най-решителен смисъл, идеално продължаване на живота на дадено отношение, дори когато то отдавна е прекъснато или актът на даването и приемането отдавна е приключил. Макар че благодарността е чисто персонален, или ако щете, лирически афект, то чрез своето хилядократно насноваване насам натам в обществото тя се превръща в едно от най-силните му спояващи средства; тя е плодородната почва от чувства, от която не само израстват отделни акции от единия към другия, но чрез чието фундаментално, ако и често несъзнателно и вплетено в безбройни други мотивации, битие на акциите се придава една уникална модификация или интензивност, една свързаност с по-раншното, едно вдаване на личността, една континуалност на взаимния живот. Ако с един замах се унищожи всяка почиваща върху по-предишни акции благодарствена реакция, то обществото, поне каквото ни е познато на нас, би се разпаднало.[1] Ако е възможно да се огледат всички външно-вътрешни обвързващи мотиви между индивидите според това доколко те са носители на размяната, която до голяма степен образува самото общество, а не само удържа вече изграденото — то благодарността е тъкмо онзи мотив, който води до отвръщане на доброто дело, когато не може да става дума за външна необходимост. Но доброто дело не е само някакво вещно даване от личност на личност; ние благодарим на художника и на поета, който не ни познава, и това обстоятелство създава безбройни идеални и конкретни, по-хлабави или по-здрави връзки между онези, които са изпълнени от такава благодарност към един и същ даряващ; нещо повече, благодарим на някого не само за онова, което той изобщо прави, а със същото понятие може да се характеризира чувството, с което реагираме на простото съществуване на някакви личности: благодарни сме им, само защото са тук, защото имаме преживяване за тях. И най-фините, и най-здравите връзки често се крепят на това независимо от всяко отделно възприемане чувство, което принася на другия като че от дълг за благодарност направо цялата ни личност, тъй като и тя е предназначена за целостта на неговата личност.

Конкретното съдържание на благодарността, тоест ответите, към които тя ни потиква, отваря пространство за модификации на взаимодействието, чиято крехкост не намалява значението им за структурата на нашите отношения. В нея душевността узнава извънредно богатство от нюанси, (> 445) когато на получен дар може да бъде отговорено според душевното разположение само с един вид друг насрещен дар. Така единият вероятно дава на другия това, което се нарича дух, интелектуални ценности — а другият показва благодарност, връщайки обратно сърдечни ценности; или той предлага естетически или някакъв друг чар на личността си, който е по-силен по природа и поради това сякаш вменява на някой воля, снабдява го с твърдост и решителност. Е, вероятно няма взаимодействие, при което това насам натам, даването и вземането да се отнася до съвсем точно едно и също усилие. Но случаите, които споменах тук, са екстремумите на това неизбежно различие на дар и дар в замяна при междучовешките отношения, там, където те настъпват съвсем решително и с подчертана осъзнатост, те образуват един етически, както и теоретически еднакво тежък проблем пред нещо, което бихме могли да наречем интимна социология. В много отношения фактически се явява отсянка от тиха интимна несъразмерност когато единият предоставя на другия интелектуалните си съкровища, без например при това да ангажира кой знае колко душата си в отношението, докато другият няма какво друго да даде в замяна освен любов: всички подобни случаи носят някакво фатално усещане, тъй като някак си напомнят покупки. Разликата между замяната изобщо и покупката е, че при понятието за покупка бива подчертавано, че фактически протичащата замяна засяга две съвсем хетерогенни неща, които се удържат и стават сравними тъкмо единствено чрез общата им парична стойност. Значи, когато някаква ръчна изработка например в минали времена, когато още е нямало метални пари, бива откупувана с крава или коза, това са били напълно хетерогенни неща, които обаче се удържат и подлежат на размяна чрез криещата се и в двете обща икономическа, абстрактно-обобщена ценност. В модерното парично стопанство тази хетерогенност е изведена до връхната си точка. Понеже парите, тъй като изразяват обобщеното, тоест разменната стойност във всички подлежащи на размяна предмети, не са в състояние да изразяват и индивидуалното в тях; то оттук над предметите, доколкото те фигурират като продаваеми, се понася един тон на декласиране, на снизяване на индивидуалното в тях до обобщеното, което е общо за тези неща и за всички други също продаваеми неща, но преди всичко е общо за нещата и самите пари. Малко нещо от тази принципна хетерогенност се провежда в случаите, които споменах, където двама души си предоставят взаимно разнородните блага на своята душевност, където благодарността за дара сякаш се реализира в една съвсем различна монета и с това в размяната се явява нещо от характера на продажбата, който тук поначало е неуместен. Човек купува любовта с това, що за дух влага в нея. Човек купува очарованието на даден човек, на който иска да се наслади, чрез надмощие във възможността за сугестия и силата на волята, които той или иска да чувства над себе си, или които иска да си прелее. Чувството за определена неадекватност или недостойност се появява тук само, когато взаимно предоставяното като че прилича на отделени обекти, които се разменят, когато взаимната благодарност и благодеянието така да се каже се отнасят единствено до разменяното съдържание. Само че все пак човекът, особено в отношенията, за които става дума тук, не е купувач на самия себе си. Неговите качества, излъчваните от него сили и функции все пак не се простират пред него като стоките на тезгяха в магазина, а въпросът е да се вникне с чувство в това, че човекът, дори когато дава нещо отделно, предлага само една страна от личността си, но в тази единствена страна би могъл да бъде цялостен, и би могъл да дари изцяло личността си под формата на тази единична енергия, на този единичен атрибут, както би казал Спиноза. Въпросната несравнимост настъпва само, когато диференциацията в рамките на отношението е дотолкова напреднала, че онова, което единият дава на другия, се отделя от целостта на неговата личност. Ако това не се е случило, то тъкмо тук възниква един великолепно чист случай на иначе не много честа комбинация: благодарността едновременно да включва в себе си реакцията и спрямо благодеянието, и спрямо благодетеля. В привидно обективното отвръщане, което се отнася само за дареното и което се състои в друг дар, сега чрез спомената забележителна пластичност на душата е възможно както да се добавя, така и да се отнема целостта на субективността на единия или на другия.

Най-дълбокият случай от този вид се среща, когато вътрешното цялостно настроение, което (> 446) е насочено спрямо другия по особен начин, наречен благодарност, сякаш не е само разширяване на същностно определено фиксираната реакция на благодарност върху целостта на душата, а когато онова, което изпитваме от другите като блага и заслужаващи благодарност неща, е само като случайна причина, при която само бива осъществявано едно отношение, предопределено в интимното устройство на душата. Тук настъпва онова, което наричаме благодарност и което е дало името на това настроение сякаш само откъм едно единично проявление, много по-дълбоко под обикновената, отнасяща се до обекта форма на отблагодаряването. Може да се каже, че тук в най-голяма дълбочина то изобщо не се състои в това да се отвръща на даването, а в съзнанието, че човек не би могъл да му отвърне, че тук имаме нещо, което обвързва душата на приемащия като че в определено продължително трайно състояние в противовес срещу другия, и което извежда в съзнанието определена представа за вътрешната безкрайност на едно отношение, което не може да бъде напълно изчерпано или осъществено от никое крайно проявление или дейност.

Тук се докосваме до друга дълбинна несъизмеримост, която е от решаваща същественост за отношенията, протичащи под категорията на благодарността. Когато някой друг ни е причинил нещо заслужаващо благодарност, когато той ни е »задължил«, ние не можем да отвърнем изцяло с никакъв дар в замяна или услуга в замяна — въпреки че те биха могли юридически или обективно да го превъзхождат –, понеже в първото дело диша една доброволност, която вече не е налице в ответното дело. Защото за него ние вече сме етически задължени, за него съдейства натиска, който наистина не е социално-юридически, а е морален, но все пак е натиск. Първото, извиращо от пълната спонтанност на душата проявление притежава една свобода, която липсва на дълга — и конкретно на дълга за благодарност. Този характер на дълга Кант е декретирал с насиления обрат, че изпълнението на дълга и свободата били идентични. Тук той е объркал негативната страна на свободата с позитивната. Привидно свободни сме да изпълним или да не изпълним дълга, който чувстваме идеално пред себе си. В действителност само второто става напълно свободно. Изпълнението обаче произтича от един душевен императив, от въпросния натиск, който е вътрешният еквивалент на юридическия натиск на обществото. Пълната свобода се простира само от страната на оставянето, на предоставянето, но не и от страната на действието, към което съм подтикнат само понеже ми е дълг — както да отвърна на даден дар съм подтикнат тъкмо с това, че съм го приел. Свободни сме, само ако се издължим, а това е причината, поради която в първото, непредизвикано от никакво отблагодаряване, предоставяне на някаква красота, е заложена една спонтанна отдаденост, едно извиране и разцъфване за другия така да се каже от virgin soil[VІ] на душата, което не може да бъде неутрализирано с никакъв съдържателно превъзхождащ го дар. Тук има остатък, който се изразява в чувството — често изглеждащо неоправдано по отношение на конкретното съдържание на проявлението– че изобщо не можем да отвърнем на някакъв дар; защото в него живее свобода, която насрещният дар не може да притежава, тъкмо понеже е насрещен дар. Може би по тази причината някои хора приемат с неудоволствие подаръци, и по възможност избягват да бъдат дарувани. Това би останало неразбираемо, ако благодеянието и благодарността се въртяха просто около обекта, защото тогава всичко би могло да се уравновеси с реванша, интимната обвързаност би могла да се прекъсне напълно. В действителност обаче при тях може би се задейства тъкмо инстинктът, че подаряваното като отговор не може да съдържа най-важното, момента на свобода в първия дар и затова с приемането му човек се впуска в едно не толкова обвързващо задлъжняване. [2] По правило тук става дума за хора със силно влечение към независимост и индивидуалност, за което е показателно, че ситуацията на благодарност лесно внася със себе си един тон на ненакърнима връзка, че тя е един морален character indelebilis[VІІ]. Ако веднъж вече сме приели услуга, жертва, благодеяние, то оттук може да възникне въпросното душевно отношение, което никога не може да бъде изличено напълно, понеже благодарността е вероятно единственото състояние на чувствата, което може да бъде нравствено изисквано и предоставяно при всякакви обстоятелства (> 447). Дори когато дълбинната ни душевност, от само себе си или в отговор на някоя външна, е направила невъзможно за нас да продължаваме да обичаме, да продължаваме на почитаме, да продължаваме да ценим — естетически, етически, интелектуално: то ние продължаваме да можем да бъдем благодарни на онзи, който веднъж вече е заслужил нашето благодаря. За тази повеля душата става безусловно възприемчива или пък може би може да се каже, че няма друга простъпка по отношение на чувството, срещу която да се произнася присъда без смекчаващи обстоятелства, както е по отношение на неблагодарността. Дори дълбоко интимната вярност не притежава същата неотслабимост. Има отношения, които така да се каже от самото начало оперират с определен капитал от чувства и тяхното влагане неизбежно води със себе си неговото постепенно изразходване, така че прекратяване




Забележка: из: Георг Зимел, Социология. Изследвания върху формите на обобществяване, Самосъхранението на социалната група, 7. част
Преводът е направен по Georg Simmel: Soziologie. Untersuchungen über die Formen der Vergesellschaftung. Duncker & Humblot Verlag, Berlin 1908 (1. Auflage). S. 438-447, източник: http://socio.ch/sim/unt8g.htm от Антония Колева.



Назад Назад (1/2)



  
Накратко
Без явлението, което наричаме вярност, обществото изобщо не би могло да просъществува във времето.
Bерността и нейната противоположност добиват важност сякаш като социологическа форма от втори порядък.
Верността в определена степен се отнася към заварените от нея социологически форми така, както те на свой ред се отнасят до материалните съдържания и мотиви на общественото битие.

Социологическото значение на благодарността едва ли може да бъде надценено; само външната маловажност на отделните й актове изглежда досега напълно е заблуждавала, че животът и спойката на обществото не биха се изменили безмерно без факта на благодарността.
Благодарността е вероятно единственото състояние на чувствата, което може да бъде нравствено изисквано и предоставяно при всякакви обстоятелства. Дори когато дълбинната ни душевност е направила невъзможно за нас да продължаваме да обичаме, да продължаваме на почитаме, да продължаваме да ценим — естетически, етически, интелектуално: то ние продължаваме да можем да бъдем благодарни на онзи, който веднъж вече е заслужил нашето благодаря.

Още сведения

публикувано на петък, октомври 14 @ 16:22:28 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
Седименти | От немски | културология |

4845 прочита

Бележки под линия:

Бележки на автора:
[1] Даването изобщо е една от най-силните социологически функции. Без в обществото трайно да се дава и да се взема — също и извън размяната — изобщо не би могло да се установи никакво общество. Защото даването в никакъв случай не е само просто действие на единия върху другия, а е тъкмо това, което се изисква от социологическата функция. — То е взаимодействие. Приемайки или отхвърляйки, другият упражнява съвсем определено обратно действие върху първия. Начинът, по който той приема, благодарно или неблагодарно, все едно го е очаквал или бивайки изненадан, все едно че е удовлетворен от дара или все едно е останал недоволен, чувствайки се възвисен или унизен посредством даваното — всичко това упражнява едно решително, ако и, разбира се, неизразимо в определени понятия и мащаби обратно действие върху даващия, и така всяко даване е едно взаимодействие между даващия и приемащия.

[2] Това, разбира се, е екстремен израз, чиято чуждост на действителността обаче не трябва да се пропуска в анализите, които изолират хилядократно примесените, постоянно разсейваните, действащи почти единствено в зачатък елементи на душевната действителност и искат да ги направят видими само за себе си.


Бележки на преводача:
[І] Верността, die Treue, на немски не е свързана морфологично и съответно семантично с вярата, die Glaube.
[ІІІ] per subsequens matrimonium animarum — чрез последващ брак на душите (от латински).
[ІІІ] secours temporaires — временни помощи (от френски).
[ІV] ceteris paribus — тук означава при равни условия (от латински).
[V] Филине — основната женска фигура от Гьотевия роман “Вилхелм Майстер. Години на учение”
[VІ] virgin soil — девствената почва (от английски).
[VІІ] character indelebilis — буквално неизличим знак. Най-често в схващането за трите тайнства — кръщение, миропомазване и посвещение — които оставят неизличим знак, като вечен впечатък в душата. Неизличимостта на белега отива отвъд смъртта, превръщайки съпричастността към земното богослужение в участие в небесната литургия. Поради неизличимостта си кръщението и посвещението се отличават с еднократност и необратимост.
Схващането за неизличимия знак се превръща във важен момент за дистанцирането на протестантските тълкования спрямо католическата църква. Повод за особено интензивно разграничение дава схващането на католическата църква за йерархизирането на участието в бгослужението чрез различието на неизличимия белег на кръщението и посвещението или ръкополагането. Литургически тази по-висша съпричастност добива израз в разграничението при приемането на хляба и виното в католическата църква.
Изразът character indelebilis има и по-широка употреба — за избрани народи (еврейския; германския при Майнеке), които носят своята избраност като неизличим белег, но например и за литературните характери (в естетиката Жан Пол), за белязани от особена трайност и неизменност социални отношения (Макс Вебер), или пък за етиката като неизличим белег (Киркегор).

Още в тази връзка
· http://socio.ch/sim/...
· Георг Зимел


Най-четеното в блок Седименти:
Тръстиката стоеше в езерото и тъпо гледаше напред.


Рейтинг
Средна оценка: 4.73
Гласа: 15


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Екскурс върху вярност и благодарност" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.20 Секунди