литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Дмитрий Варзоновцев
Властта без маска — eволюция на образа на властта в електоралните нагласи




През периода 1990–2005 екип от изследователи в състав: Д. Варзоновцев, М. Георгиева и Н. Обрешков проследи еволюцията на електоралните нагласи в балгарското обществото. Бяха обхванати всички парламентарни избори от 1991 до 2005 година, местните избори през 1995 и 1999 и президентските избори през 1996 година[1]. Основният метод на тези изследвания — симулативната игра, разкрива всекидневните измерения на електоралните нагласи. Под електорални нагласи в най-общ вид се разбират очаквания, настроения и нагласи, които мотивират (или демотивират) участието на хора в изборите[2].

Играта поставя участниците в позиция на политика — народен представител, министър-председател, президент, който вече е избран и на когото предстои да реализира предизборните си обещания. По този начин в хода на дискусията реалният избор се проблематизира чрез сблъсъка между желаното “преди” състояние на нещата и осъзнаването на множество прегради пред това то да стане реално “след изборите”. Колкото е по-голямо различието между желанието и реалността, толкова по-слаба е електоралната мобилизация на съответните партийни “програми” и “лозунги”.

Според методическите изисквания участниците трябва сами да измислят такива имена на “представяните” от тях партии и предизборни коалиции, в които би проличало ясно посланието за избирателите. Освен това те трябва да формулират своите послания на “обикновен” език, т. е. да избягват широко експонираните в публичното пространство политологически щампи и клишета. С други думи, участниците именно “се маскират” като политици, и по този начин ...демаскират реалната политика.

Трябва да отбележа, че подобен “овсекидневен” дискурс много се доближава до образността на митопоетичното съзнание на архаичния и фолклорния човек[3]. И в този смисъл термините “маска” и “маскиране” тук имат не само метафоричен, но и функционален смисъл.

Във всекидневните представи и нагласи, разкрити в хода на игровите симулации, властта има принципно различна осмисленост. Властта тук се разбира като място, където се изпълняват най-съкровените желания на хората. “Маскираните” като политици участниците в симулативните процедури разкриват точно тази опозиция. В огромно мнозинство от проведените изследвания те така и не успяват да изиграят ролята си пълноценно, не могат да се вживеят в ролята на политика. Продължават да говорят за своите собствени роли в трето лице. Според тях “политикът” е този, който успява да попадне във властта, ДА ВЛЕЗЕ “там”, като преодолява огромни трудности. А те не успяват и остават “тук”, в делнична и сива реалност.

Всъщност, сюжетът на влизането във властта е и водещ — хората дискутират маршрутите и преградите, които ги делят от така желаното място на сбъдване на желанията. Едва ли тук е място за подробния анализ на тези сюжетни ходове и обстоятелства. По-важно е да се подчертае общото — “политикът” успява да влезе във властта, само ако успява да “излъже” избирателя. И в тази смислова плоскост това е СЪВСЕМ друго, различно от всекидневното пространство. В игровите симулации биват пробвани такива схеми на аргументация, в които лъжата се минимизира, изтласква се като се замества с “по-реалистични” тълкувания. Важно е, че лъжата, за която у участниците няма нито капка съмнение, се изразява в термините на политологическия езиков апарат. А “реалистичното” й заместване се представя в термините на обикновения всекидневен език.

Политикът е маска на лъжа. Но защо той все пак успява? Играта показва ясна двусмиселност, наличие на два мащаба на оценката и аргументацията. “Политикът” не лъже всички, той лъже противника, врага, “тях”, за да може да помогне там в политиката на “нас”, на своите подръжници.

Колегата Евтимов още през 1995–96 г. сподели, че повечето варненци, повярвали на пирамиди, вярваха, че “фараоните” лъжат не тях, а другите, за да им осигурят свръхвисоките печалби.

По същия начин в игровите дискусии “ключови формули” биват изричани само за да бъдат идентифицирани “нашите” и “вашите” аргументи “за” и “против” реализуемостта на такива формули. Споровете, яростните дискусии не се водеха по съществото на засяганите проблеми, а за или против преразказа на основните “клишета”. Именно в това преразказване се конституираше линията разделяща електоралните мотиви на “наши” и “техни”. По този начин властта на това място дарява без да взема. Би могло да се говори, че на властното място се нарушават всичките разменни договорености, всичките културни еквивалентности. Това радикално различава “пост-преходната” културна систематика на властта, която като отказва да разменя своите блага срещу услугите[4] не губи своята сила да задоволява успелия да “се промъкне”. Лъжата е точно това — да откажеш връщане на услугата. В тази връзка съвсем не е случаен и този факт, че в началото на настоящия век като че ли се възкръсна темата за клиентелизма. Играта разкрива корена на това “проглеждане” — клиентелистките схеми престанаха да лъжат и се превърнаха в банален сюжет на масовите медии.

Ако погледнем историята на изследванията, трябва да се признае, че постепенно този род идентификационни практики се отслабва. Фигурата на “политика” в играта се изтласква към периферията, а на преден план излиза другата — “управляващи”. Колкото и да е условна тази реконструкция, би могло да се твърди, че промяната в мизансцена на играта съвпадна с реалното започване на реформите в българското общество, т. е. след 1997 г. Властта по този начин окончателно се отдели от тук-и-сега на делника, от обикновеното пространство на живота. “Управляващите” са тези, които успяха да останат там. Те просто “обитават” това желано за другите пространство. Сменят се и игровите маски. В качеството на такива се ползват имената на конкретните политици, упражняващи властта като министри, съдии, кметове, прокурори, полицаи. Позитивното в случая е, че разговорът получи друга насока — обсъждат се по-конкретните, по-личностно оцветените качества на “управляващия”. Напреженията не отслабват, но се свързват с друг акцент. Управляващите или не могат, или не искат да покажат, крият начина, по който са успели да останат във властта, да управляват. Понеже те вече не се нуждаят от електоралната подкрепа и налагат своите интереси, безоснователността на тяхното присъствие във властта подрива доверието в техните действия като управляващи. “Политикът”, който се идентифицира като “наш представител във властта”, ставайки “управляващ” скъсва тази символна връзка и зависимост ...без да докаже, че има право на това.

Единственият аргумент, който оправдава действията на управлаващия, е неговата сила, неговата способност да действа въпреки обстоятелствата, дори въпреки обещанията, които той е раздавал в качеството си на “политик”. Всъщност управляващият сваля маската и се представя като такъв — груб, егоистичен и алчен. Във варианта на Софиянски — особено хитър, особено ловък, т. е. пак именно силен в хитростта. В тази еволюция, забелязана в изследвания още по време на местните избори през 1995 г., управляващият се налага чрез демонстрация на силата на своите желания. Дискутират се имотите, проектите, в които участват реалните управляващи, но в една семантична модалност — “ех, колко успяха да откраднат”.

Би могло да се говори за връзката между смяната на централните роли в игровите симулации с процеса на задълбочаване на кризата на партиите в българската политика. Но не само.

В игровото пространство се очерта още една твърде интересна ролева позиция, тази на “държавника”. “Държавникът” представлява държавата. Във всекидневния дискурс държавата и властта започнаха да бъдат разделяни още през 1991 година в играта “На следващия ден след изборите”[5]. Към 1995 и особено към 1996 година държавата окончателно беше лишена от каквито и да било властни прерогативи и “държавникът” остана кух персонаж. В играта през 1996 това се изрази във формулата, предложена от участниците — П. Стоянов се избира не като президент, а като ..и. д. царя[6]. Но фигурата на “държавника” се появява и като спомен за “преди”. Това е ...мъртъв държавник, държавник, смъртта на когото означава смъртта на държавата. Нейната абдикация от властта.

Ако говорим за “маската” в този контекст, то държавникът е маска на “импотентната”, безсилната държава, властта на която няма никакъв потенциал да решава проблемите на обществото. “Мъртвият” държавник, обаче не е мъртвец във физиологичен или символичен план. Той “омаскарява” силата на реда, делигитимира закона и нормата. Защото законите или са мъртви, или са фалшиви, но и в единия, и в другия случай — неработещи.

Има и още един символен план на “държавното” присъствие в игровите симулации — ретроспективен и носталгичен. Но за разлика от “политика”, игровият “държавник” със своята отвъдност и импотентност демотивира електората. Идентификация с “бившия държавник” се оказва израз на апатия и разочарование.

Четвъртата активна игрова позиция, присъстваща в изследванията през целия период, е тази на “силната ръка” — на желания “герой”, който с един удар ще победи враговете, ще установи ред и ще върне сигурността. В еволюцията на електоралните нагласи, визирани в изследванията, героят се появява много рядко и за кратко. Трябва да се каже, че ние визирахме в качеството на такъв “герой”, реално разигран в играта само Симеон ІІ. Иначе героят присъства като фон, като скрита някъде, но така желана “силна ръка”.

Около мотива за силната ръка се дискутираха главно темите за реда, за борба с корупцията, за наказание на виновните и овъзмездяване на онеправданите. Тази тематизация очевидно възпираше механизма на персонификацията, на издигането на конкретния кандидат на ролята на “силния човек” в играта.

В последната предизборна игра, проведена през декември 2004 година аргументацията, свързана с образа на “силната ръка”, съществено се измества в областта на националното самосъзнание и търсене на виновния сред чужденци, малцинства, и се концентрира върху критика на Ахмед Доган и ДПС. Тогава тези настроения не получиха игрови персонификации. Но в реалните избори Волен Сидеров успя да изпревари много традиционни партии именно на вълната на подобен род настроения в цялото общество. Трябва да се отбележи едно важно обстоятелство — игрите се оказват мощно диагностично средство, тъй като разкриват структурата на скритите, често неосъзнати електорални мотиви и тяхната мобилизираща сила. Така играта през 2004 година задълго преди самите избори даде структурен модел на разпределяне на реалните гласове твърде близък до реалното. А играта проведена преди изборите през 1994 г. даде съвсем точна прогноза.




Забележка: Това е материалът, прочетен на конференцията “Власт и маска” в Перник, ануари т. г.






  
Накратко
Участниците в симулативните игри трябва сами да измислят такива имена на “представяните” от тях партии и предизборни коалиции, в които би проличало ясно посланието за избирателите. Освен това те трябва да формулират своите послания на “обикновен” език, т. е. да избягват широко експонираните в публичното пространство политологически щампи и клишета. С други думи, участниците именно “се маскират” като политици, и по този начин ...демаскират реалната политика.

Още сведения

публикувано на четвъртък, март 02 @ 14:20:43 EET изпратено от pelikant2

Подведено под:
Роман на прехода | * | културология |

3233 прочита

Бележки под линия:

[1] Д. Варзоновцев, “Автобиография” на българския преход:1990-2005, София 2005.

[2] Alexander A. Schuessler, Expressive voting In: Rationality & Society, Feb2 000, Vol. 12, Issue 1, p. 87, 33 p., 5 diagrams.

[3] Георг Краев, Маска и було. София, 2003, с.18–19.

[4] К. Леви-Строс, Тъжни тропици, С.,1997, с.444–445.

[5] Д. Варзоновцев и екип, Хроника на изгубилата се революция, С.,1994.

[6] Д. Варзоновцев, “Автобиография” на българския преход, с. 268.

Още в тази връзка
· Дмитрий Варзоновцев


Най-четеното в блок Роман на прехода:
Ars Academica


Рейтинг
Средна оценка: 4.5
Гласа: 8


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Властта без маска — eволюция на образа на властта в електоралните нагласи" | | 4 коментара

Re: Властта без маска — eволюция на образа на властта в електоралните нагласи (Оценка: 1)
от suhiv (suhiv@abv.bg) на сряда, март 08 @ 10:16:21 EET
(Сведения за читател )
не ми е ясна позицията на пишещия-встрани някак/ като на културолог?/...а може би това е една от универсалните маски- след като собствения ти живот не е заплашен ,не скучаеш-изследването ти тече и те изпълва с гносеологически възторг...защо да не сведеш хората,чувстващи и мислещи сега,до примитивните архетипи ,които щракат в собствената ти схематична глава...просто няма изход-това е българската ситуация...оттам всичко е позволено,включително самоизмамването на електората,оставил се някакви социолози да мислят вместо него,всъщност каквото и да се каже е еднакво вярно,и лъжливо същевременно...романът би бил една фикция на квадрат,защо да лъжем на квадрат...в една страна ,където буквалното винаги се случва буквално,а после се строят битови символики,колкото да се каже нещо...ами затова и властта си е без маска/ която авторът продължава да счита за пирамида, тя дифузира,включително и в това "изследване",у нас преследващата журналистика винаги се възнаграждава подобаващо/,у нас убиват с топор/яворов/...какъв е смисълът на подобни статийки,четени в камерни обстановки и чийто смисъл авторът трябва да разясни на посветената аудитория,която не се вълнува от нищо повече,от това дали и кога ще публикуват текста си...априлските поети още са актуални,комсомолът е безсмъртен...ура!





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.16 Секунди