литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Дмитрий Варзоновцев
Между "дара" и "развала". Феноменология на корупцията.




Темата корупция е актуална не само днес и не само у нас. Но въпреки огромната социална енергия, която се ангажира и акумулира при всяка тематизация на проблема за корупцията, той остава твърде далеч от своето разрешаване. Защо? Трудността идва от това, че корупцията не може да се "фокусира" на едно или две места в мрежата от взаимни "отражения" и остава скрита сред тях.

В семантически план феноменът корупция най-малко е двусмислен. Думата корупция значи - разваляне, повреждане, но също така и подкупване. Развалянето в този метафоричен план е подкуп. Чрез подкуп може да бъде "развален" определен човек или институция. Семантичната връзка между "развалянето" и "подкупването" е очевидно негативна. От друга страна самата дума "подкуп" има и свой семантичен антагонист-двойник - "дар", "подарък", "даряване". Всъщност именно тази езикова алтернатива на подкупа издава и разкрива амбивалентния характер, очевидната "двусмисленост" и на самия феномен корупция.

От гледна точка на социалната антропология и етнологията "дарът" е специфичен акт на размяна - символна размяна. Даряващият не получава нищо, което да му е полезно за една или друга практическа дейност. Дарът не е полезна, утилитарна вещ. Но съвсем не е задължително даряващият да действа напълно "безкористно". Напротив, според много вярвания и традиции даряващият има пълно право да разчита ако не на равностоен отговор, то поне на някаква благодарност. Ритуалът "потлач" на индианското племе нутка добре онагледява тази важна особеност на даряването. Посредством акта на даряването участниците в ритуала се стремят да възстановят нарушеното равновесие след като е извършена (или предстои да бъде извършена) някаква съществена промяна в племенния статус (позиция и роля в общността). Актът на даряване е натоварен с функцията да убеди отвъдните сили (духове, предци и т. н.) да приемат промяната в статута на даряващия и да не му отмъщават. И колкото повече е желана тази промяна, колкото повече реални ползи носи, толкова по-голям трябва да е дарът.

Следователно даряването в самата си основа съдържа момент на нееквивалентна размяна, възможност за получаване на едностранни предимства без основание. Повечето ритуални дарявания целят да постигнат баланс в отношенията между емпиричната реалност, подчинена на принципа на ползата и свръхсетивната отвъдна сфера, която има нормативен, а не утилитарен характер. Развитието на практиката на даряването може да стигне и до напълно прагматични форми, пример за което са сватбените обреди. В по-общ символен план даряването "обслужва" трансфера на възможностите, с които разполагат само отвъдните сили във всекидневната, прозаична реалност. Не правят изключение дори и сакралните актове на даряване - жертвоприношенията. Символно-утилитарният смисъл на даряването съвсем ясно се проявява в широко разпространените дори и до ден днешен магически практики за предизвикване на желана бременност или дъжд.

В този род практики дарът плътно се доближава и до подкупването, защото магиите често са насочени към получаване на удоволствие, което е неприемливо "без даряване". Дарът е цената, която се плаща именно за особеното индивидуално удоволствие, което индивидът не може да раздели справедливо с останалите. Ритуалът "потлач" възстановява справедливостта чрез афективното сливане на участниците в празничното раздаване на даровете. Но двусмислеността на дара остава.

Обобщено древните и примитивни народи възприемат дара като магическа възможност за контрол върху ситуацията, в това число и посредством подкуп. Условието е подкупът да "служи" на социума, да не подкопава неговата стабилност. Но едновременно той е "вреден", разваля реда на другите, на чуждия социум. "Кутията на Пандора", както и "Троянският кон" са исторически паметници за подобен род "двойни интерпретации". Опасната близост на дара с подкупа в случая е съдбовна. Троянците приемат дара като знак за своята победа и за оттеглянето на враговете данайци, но остават излъгани в предоверяването си. Хитроумният Одисей ги надхитря като ги подкупва с дара си. Никой в древността не може да интерпретира делото на Одисей като корупция. Боговете са предопределили този, а не друг изход от надиграването с дарове и с това въпросът е изчерпан. Подобни примери и то не малко намираме и в Библията.

Амбивалентността на дара, възможността той да бъде не само колективно, но и индивидуално благо и в този смисъл да корумпира, да разлага идентичността на социума, да нарушава справедливостта по принцип не тревожи нито древните, нито примитивите. Днес, във всекидневието, в частната сфера, а и не само там, двойният стандарт към дара също съвсем не е изключение.

И все пак идва момент, когато като че ли изведнъж хората откриват опасността на неправилното, грешното, лъжливото даряване - корупцията! В по-общ план смяната на акцентите може да се наблюдава навсякъде, където промените и "новото" надделяват, нарушават и "развалят" стабилизиращите възможности на традиционните социални норми и ценности. Още Платон се оплаква от "разложението на нравите" при младите в елинския полис.

Но радикалното противопоставяне на дара като благодеяние и дара като подкуп става много по-късно, по време на новоевропейската Реформация. Тогава собствено се утвърждава и "модерният" смисъл на думата корупция - като греховно, грешно, безнравствено разлагащо душата и вярата деяние, подкуп. Конкретно радикалното противопоставяне можем да свържем с неприемането и протеста срещу късната средновековна християнска практика за продаване на индулгенции. Акт, който можем ритуално да съпоставим именно с "потлача"! Индулгенцията с някои уговорки можем да сравним и с днешната практика на "доброволни дарявания" в болници и местни администрации в България през последните години.

Индулгенциите са официалното потвърждение на църквата, с което получателите де факто купуват, защото заплащат, изкуплението на греховете си. Индулгенцията е сертификат, който потвърждава, че определено лице е дарило църквата като е платило съответната цена за направеното грешно деяние. Църковните авторитети съвсем рационално определят съответните "ценови" мащаби на неугодните Богу постъпки или греховни желания. Тази средновековна практика е адекватна на традиционния културен модел на амбивалентно разглеждане на дара като благо-подкуп-отплата за нарушеното равновесие между доброто и злото. Традиционните правни системи установяват определени "ценови" съотношения между специфичното нарушаване на нормите и размера на "дара", който изкупва вината за съответното деяние.

Европейското средновековие създава феодалния институт на даряването като универсално средство за контрол и регулация на социалните отношения между отделни групи хора. Даряването е равностойно на "служба", "повинност" в йерархията на феодалните отношения. И с това подготвя реалната основа за модерните формални институционални механизми на социална регулация и контрол. Възмущението срещу рутинната практика на дара като "откуп за опрощаване на греха" е свързано със засилване ролята именно на формално-всеобщите, безлични нормативни механизми в живота на обществото.

В ритуалната система на традиционните общества даровете "коригират" отношенията между горния, духовен, свръхсетивен и долния, материален, сетивен планове на битието. По-точно практиката на даряването е конкретният начин по който отношенията между отвъдните, свръхсетивни сили се проецират и моделират отношенията между хората (Клод Леви-Строс).

Затова, когато говорим за даряването не става дума просто за поредния сблъсък между поколения или между различни интерпретации на даряването. Проблемът е, че църквата като изкривява, фалшифицира същинските стойности в полза на ограничени меркантилни интереси на една установена йерархия и авторитети субективира, прави условно и променливо именно всеобщото, обективно, надличностно отношение между деянието и неговата стойност, ценност. Тя корумпира самите устои на институционалния ред!

Протестът на реформаторите на църквата срещу корупцията в институцията, която корупция я обхваща отгоре надолу, въпреки че се представя като "вътрешен" за църковната общност на вярващите е израз на нещо радикално друго, на ново отношение не само към църквата, но и към всеки обществен институт, към всяка норма.

Необходимо е да напомним, че разменните отношения в границите на европейския културен ареал още от античността започват да се регулират с договори, пример за което е и самата Библия. Договорната практика първо се надстройва или “вгражда” в практиките на даряването, а после ги измества и започва да им се противопоставя. Договорният характер на социалните взаимоотношения, главно стопанските е свързан с условието договорът да се спазва въпреки всички и всякакви обстоятелства, които го затрудняват и дори го правят невъзможен.

В модерната интерпретация на явлението става дума за т.нар. легитимен ред (Макс Вебер). Силата на договора практически осигурява ефикасен контрол върху съответните дейности и ангажименти, условията за които се "договарят" независимо от субективните, т. е. ограничени, частни воли и желания на договарящите се страни. А това значи, че силата на социумния контрол надхвърля непосредствено предметно-телесните граници на самия социум. Или, иначе казано, властта на реда напуска отреденото й конкретно, локално частно място, сакралния подиум и се разтваря на всякъде и във всичко (Барт).

Практиката на даряването противостои на легитимния ред не защото предполага двоен стандарт по отношение на "свое" и "чуждо", а защото го променя, реално ограничава силата на нормата, прави я условна, временна и "местна", затваря я в кръга на непосредствените реалии, на преките телесни и предметни контакти. Даровете в традиционните общества не са нещо условно, каквото е легитимното "дарение" в модерното право. Даровете са конкретни и не могат да бъдат други предмети, тела, действия. Да дариш някого в този смисъл наистина значи да му дадеш нещо "в ръце".

Договорната практика формализира даряването. Дарението по договор остава валидно във времето и задържа всички предимства за дарителя, без да е нужно той актуално да присъства във всички ситуации, когато дарът изпълнява своята символна функция, да "носи дара със себе си". Разпредметяването на основните регулативи в живота на обществото е възможно, обаче, само когато социумът позволява на договора да действа "автоматично". Чрез договорната практика общността налага необходимостта индивидът да преодолява "съблазънта" и "изкушението" договорът да бъде нарушен, когато никой не му виси "на главата" и не го "пази" от изкушението непосредствено.

Етнографите и антрополозите визират това обстоятелство в наблюденията си върху т.нар. примитивни народи. При тях няма собственост, възмущават се европейските моралисти от времето на Просвещението. Това обаче означава само, че традиционните общества не предвиждат и не допускат способността определено отношение между вещта и социума да се пренесе на друго място, освен по магически начин, разбира се. Традиционните отношения са уникални и плътно свързани с определени място, време и материал. Традиционалното даряване утвърждава подобна социумна практика като в буквален смисъл осигурява нейната ефикасност на дадено място и възможността да не "работи" на друго. Гостенинът, например, може да е щедро даряван "вътре", в дома и убит и ограбен "навън".

Условието договорът, договорните отношения да действат "навсякъде" е свързано с възможността социумът да контролира действията на хората от разстояние. В този план отношението между даряването и договарянето може да се представи чрез опозицията - вътрешен и външен контрол. Даряването утвърждава властта на реда с непосредствени и телесно-предметни акции и затова е "външно". В ритуала всеки предметно се слива с всички. Социумът налага своите санкции чрез телесно-предметното сливане. Даровете пренасят "силата" на желанието, волята за действие от един човек към друг чрез предмети, които наистина се носят, слагат се върху тялото, поставят се на определени места.

Договорирането предполага "общо разбиране", което не е свързано със задължителното присъствие на някакъв предметен представител. Наистина договорът "се документира". И първоначално този род документи-свидетелства следват участниците в договорните отношения навсякъде. Хартии, пергаменти и всякакви други "носители", освен че "увековечават" договора, се поставят на особено място, пазят се като съкровище наред със златото и скъпоценните украшения. Следите на тази инвариантна на даряването ритуална практика виждаме и днес, когато занаятчията или кръчмаря поставя в рамка и на видно място сертификата за своите права да упражнява съответна дейност. Често този сертификат зримо се окачествява като съкровище, до него или върху него се поставят истински или копирани банкноти.

Но дори и "представените" по този начин договорни отношения съвсем не се локализират точно на това място, където се пази или се демонстрира на околните техния "документ", тяхното "свидетелство". Професионалните, квалификационните качества могат да са потвърдени със знака на съответната гилдия или университет, но не са лични качества на съответния индивид, който по традиция поставя съответния знак на почетно място или го носи в ревера при тържествени случаи. Те са по принцип на всеки, който минава съответното обучение и след квалификационни изпити получава съответната легитимация. Въпреки че тази възможност само по принцип е всеобща, а конкретно зависи от определени локални, личностни, семейни, културни, етнически и други "предпоставки" никой няма право да се бърка, т. е. да ограничава произволно правото на всеки да се възползва от нея.

И реформаторите, църковните протестиращи "се намесват" или противопоставят тъкмо срещу произвола на църквата. Техният гневен протест срещу корупцията е начин за отстояване на всеобщите права, които не могат да се тълкуват и променят произволно дори и от самата църква. С това право разполага единствено Бог. А Богът на реформаторите не е нито, античният неоплатонически бог, нито дори е средновековното конкретно божествено тяло и дух, а е безплътната и без-образна всеобща инстанция на Реда. Божественото присъствие не само е безплътно, то не е външно налаган ред. Това е "провидение", чиято санкция индивидът усеща не по време, а "след" деянието си. А може и съвсем "да не усети". Но задължително ще плати, ако действа "не по правилата". Така индивидът се оказва "подвластен" на собствения си "мерник", длъжен е постоянно да се съобразява не с видимите и нагледно диктуващи начина на неговото действие "образци", а с "вътрешното чувство", с гласа на разума, с морала! А и вътрешното чувство, и разумът, и моралът са всеобщи.

Кант оформя това наистина радикално изместване на социумния контрол "отвън навътре" в изискването за моралното действие като императив, а не емпирическа полза. Морално не е действието, което емпирически може да се свърже с някаква полза за социума. Морално е действието, което емпирически може да е не само безполезно, но дори и вредно, опасно за социума, но отговаря на всеобщия нравствен закон. Така индивидът постоянно се поставя пред необходимостта да избира - действа ли така както му подсказват обстоятелствата или така, както диктува нравственият закон. Такива проблематични ситуации са трудни и не могат да бъдат възприети "лесно", т. е. по навик, по традиция. "Вътрешният пазач" на дълга пред закона се нуждае от публично потвърждение, от особено обществено мнение, което да е всеобщо, а не частно. Именно в този момент феноменът подкупване изпъква в цялата модерна проблематичност. Трудността, а да кажем направо, емпиричната невъзможност да се следват навсякъде и във всичко изискванията на нормата, поставя не само индивида, но и големи маси от хора пред постоянно изпитание и напрежение. Отказът от натрапваната от разстояние логика на нормата е близък и желан, но корумпира!

Протестантизмът е специфична социокултурна практика за публично възстановяване на тъждеството между дълга и действието, която не предоставя наготово материал за трудното балансиране, не подсказва как конкретно трябва да действа индивидът, но налага той да действа. Тази практика също не може да се реализира без да се "материализира", а нейното тяло е "аскетично", дори абсурдно схематично, лишено от "пищността", от самата образност на традиционните санкции и контролни механизми, така характерни за католицизма и православието. Протестантските публични практики са изключително опростени и се осланят върху най-човешката и най-абстрактна сила - тази на Гласа, разбира се на Бога. Гласът не може да се види. Моралният ригоризъм на протестантизма по адекватен начин се превъплътява в абстрактното съвършенство на музиката на Бах. Неговата музика не е "мелодия", тя е беззвучният Глас на всеобщото. Адорно отбелязва, че същинската музика започва там, където спира …звукът. Гласът, въпреки че "се носи" от звука, се чува, разпознава се "отвътре". Много различни хора могат да чуват в едно и също "изказване" различни неща. Проблемът е те да се научат да разпознават "същинския" смисъл на казаното от другия, т. е. не да чуват, а да слушат. Така публичният глас се превръща в пряка, непосредствена санкция, която идва едновременно и отвън със звука, и отвътре - с разбирането.

Оттук насетне корупцията получава своето модерно "оформяне": тя е продукт на съвпадането на външния и вътрешен смисъл на индивидуалното действие и поведение изобщо. И не е случайно, че битката с корупцията започва именно като битка за възстановяване на истинската вяра, вярата, която не се опира върху патериците на едно или друго емпирическо основание било в полза на рода, било на конкретния индивид. Тази вяра е чиста, освободена от каквито и да е лъжливи поводи и изкушения. В нея индивидът и социумът се сливат, но не в предметното тъждество на колективния ритуал, а "безконтактно", абстрактно - навсякъде и във всичко. Аскезата е начин за постигане на подобен род вяра, т. е. на изчистване от всичко пречещо, разделящо вярващия с Бога, с истината на неговата вяра.

Откриването и разкриването на корупцията е по своята същност аскетичен акт, акт на разобличаване на нелегалното включване във вярата на лъжливи желания и ползи. Светски погледнато Реформацията е първата собствено модерна идеологическа практика на масово внушение и манипулация. Индивидите се включват в едно публично афективно действие, което ги "изкарва" от частната, локалната "поквара", поставя ги на път, път към вярата. Оттук обаче следва, че независимо от "чистия", незамътнен от локално-земни, конкретни подбуди и стремежи път към вярата той все пак трябва да води някъде. И тя наистина води никъде, в утопичния свят на Царството Божие. Отново виждаме трудностите, с които се сблъсква подобен род ориентация. Движение, което е отворено навсякъде, но не води към конкретен "пункт" е трудно, напряга и уморява. И отново възниква сериозна опасност от отказ от правия път, възниква корупцията.

Разобличаванията на отклонилите се от верния път грешни желания и действия става постоянна необходимост в живота на вярващия, на вървящия по пътя. Този род разследвания не са свързани задължително с някакъв конкретен повод, т. е. с извършено нарушение. Разследванията не само разкриват нарушения, но и ги създават. Създават прецеденти като демонстрират в публичното пространство греховния опит.

Протестантизмът като идеологическа практика е продуктивно-проективен, а не реконструктивно-консервативен. В него образците не предшестват и не следват действието, а се оказват едновременно и производни, и нормиращи, проециращи действието в материала на изпълнението. Това трудно за разбиране тъждество наистина прави подобен род идеологии-проекти феноменален. Истината не е нито някъде в края на пътя, не е и някаква "карта", предварително набелязан "маршрут", това е самият път, самото пътуване. Но как в такива условия може да се "разкрие" отклонението, корупцията? И отговорът е в постоянните изпитания на духа, в постоянната критика на актуалното в полза на възможното и изцяло нормативно действие. Така се създава един парадоксален образец който едновременно и предшества, и е следа на деянието. С други думи самото предшествуване не е във времето и пространството, а в идеалния свят, който е никъде.

Да се върнем към особената оптика на феномена корупция. Според Фуко модерният ред е паноптикален. Той е всеобщ, но само от определена гледна точка, от определена позиция, която е абсурдно изкривена, невъзможна, защото гледащият трябва да гледа така, както гледат другите, да вижда и самия себе си отстрани. Тази чудовищна оптика се онагледява в абсурда на модерните естетически практики, но брилянтно се моделира от Люис Карол в странните приключения на Алиса в "огледалния свят". Наблюдателят в паноптикума подрежда наблюдаемите така, че те сами не забелязват своето "поднадзорно" състояние.

Разкриването на корупцията ни поставя пред проблема за разкриване на първия наблюдател, на този, който подрежда нещата така, че грехът става видим от всички сякаш самите те го откриват в себе си. Това абсурдно деяние е изключително трудно и издава, че зад функцията на наблюдателя, на критика стоят много и мощни модерни институции, които, въпреки че се проецират именно в следващите един след друг актове за установяване на греха, не са тъждествени на самото това "следване", а само потвърждават своето "наличие" в поредния акт на разобличаване на корупцията. Условието за подобен род феноменално отсъстващо присъствие е наличието на общ проект на пътя. Този проект се конституира и като конкретен прецедент, и като негово отричане в следващия. Нормите на световните религии са продукт на подобен род проектиране. Те не са сакрални образци от традиционен характер, те са идеологически механизми за локална демонстрация на всеобщи, универсални норми на поведението. Съвременните фундаментализми са екстремна форма на тези идеологически механизми. В една неизлизаща от обичайното практика подобен род религиозни практики "изсъхват", банализират се. При върхови напрежения свързани с повратни исторически моменти те се превръщат в енергиен ресурс за всекидневно потвърждаване истината на съответния повратен момент. Идеологизацията в случая е равностойна на пренасяне, трансфер на изходния афективен прототип във все по-широки области на социалния живот. Схемата на пътя към истината се пренася като разказ за постижения и пропуски, за победи и поражения, за намиране и изгубване и други продуктивно-проблематизиращи деяния. Без подобен род пренасяне емпирическата реалност става опасна, не може да се оформя от гледна точка на всеобщото. А съответно, не могат да се разкриват и случаите на корупция, на отклоняване от правия път.

Корупцията в България носи всички белези на този род съвременни всеобщо-локализиращи се, себепроециращи практики. Но има и особени черти. От една страна българското общество остава локално-традиционно. В него все още са адекватни именно практиките на даряванията. Социумният ред получава възможност да налага своите изисквания върху индивида предметно, да му показва нормата, за да бъде тя преследвана "по възможност", т. е. гъвкаво и ситуативно. Даровете се раздават тогава, когато се налага нормата да се наруши. Модерната критика у нас илюстрира архаично-локалния характер на българската социалност с примера на т. нар. "а ла франга". В "а ла франгата" синкретично се смесват и се сливат от една страна архаично-наивни похвати за изразяване светоусещането на българина, а от друга, в някакъв смисъл модерните, "реалистични" изразни средства. Така "а ла франгата" се конституира като постоянно движение отвътре навън и отвън навътре. Всъщност това са "безкрайни" преобръщания и връщания към едно и също. Благодарение на аморфността и "симбиотичността" модернизационните процеси не успяват да накърнят патриархалната вкорененост на българската социалност. "А ла франгата" наглед е сходна с идеологическата практика на модерното движение по пътя, водещ никъде. Но само наглед, а всъщност изкривява и направо взривява този род пътуване.

Феноменът "а ла франга" поставя всички възлови моменти в една плоскост, уеднаквява ги и ги слива в един и същ, повтарящ се цикъл. Така се обезсмисля и моралното въздействие на модерните проекти, успокоява се всякакъв вид идеологически радикализъм. От друга страна именно "спокойното", "скептично-реалистично" възприемане на универсализиращи модели ги оставя маргинални за българската социалност. Изследователите на българската народопсихология неслучайно подчертават, че българинът всъщност "не вярва". Но не изобщо, той не вярва на абстрактното. Остава архаично предметен, вярва на конкретни неща и опасности, от които произтичат конкретни грешки, но само тук и сега, а не въобще. Ето защо патриархалните норми и интуиции за значимото и длъжното остават актуални на всички нива и във всички измерения и в днешната българска реалност. Нещо повече! "Патриархалното" е условие за постоянната модернизация на своите "обвивки", то безпокои и тласка индивида да търси все нови и нови "маски" и "форми", които го прикриват от света, но му позволяват да остава същия дори и при най-силни външни интервенции.

Върху тази основа израства и получава специфично българско оформяне и сталиновия, съветски "комунизъм". Той се оказа нормативен проект за движение по правия път за определена част от българското общество, а за останалите поредната "а ла франга". "Лесното" падение и разпадане на комунистическия проект за нравствено чисто действие разкрива неговата невкорененост на българска "почва". Проблемът е че тази почва също така е негостоприемна и към алтернативни нормативизиращи модерни практики.

Демократизацията обаче е невъзможна без тяхното ефективно възприемане, защото е необходим постоянен вътрешен контрол, способност да се разпознават грешните ходове без да се показват и подсказват предварително по предметно-нагледен начин от външни контролни инстанции. "А ла франгата" е начин това противоречие не да бъде снето, а експлоатирано за запазване на вътрешната резистентност на българския социален ред, нещо като механизъм за ефективна съпротива на модернизацията. Този механизъм действа като използва силата на новото, за да го опитоми и редуцира до познатото, до старото. Така модерното не се отхвърля, а се приема "изцяло", но само външно, а след това се трансформира, корумпира се, за да се отхвърли от архаичната "почва".

И съвсем не е случайно, че българската корупция се оказва в повечето случаи метафора на неморалното, но недоказуемо като такова поведение и действие. Липсва приетият от всички в обществото универсален нравствен проект. Що се отнася до правните механизми, те остават твърде ограничени в ефикасността си и затова дори и да се стигне до "процес", той се проточва тъй дълго, че накрая се оказва обезсмислен и обезсилен. Нещо повече, тъкмо поради липсата на нормативизираща всеобща идеологическа матрица, т. е. липсата на всеобщо приемане на поредния повратен момент (10 ноември 1989) като такъв, публичните посочвания на корупцията в действията на един или друг политик или друго публично лице се оказват за него "дар", предоставят възможност за безплатна реклама.Така че финалът на поредната битка с корупцията винаги е отворен, защото "правилата не действат", а моралните корективи се тълкуват произволно и от различни гледни точки.

Анализът ни на корупцията в българското общество е симптом за неговата непрозрачност за модерните, универсализиращи практики. Но дали българското общество има време за поредната "а ла франга" по отношение на глобалните тенденции?




Забележка: Анализът е публикуван в сп. Демократически преглед, 2000/2001, кн. 45, с. 222-232.






  
Накратко
Анализът ни на корупцията в българското общество е симптом за неговата непрозрачност за модерните, универсализиращи практики. Но дали българското общество има време за поредната "а ла франга" по отношение на глобалните тенденции?

Още сведения

публикувано на събота, октомври 18 @ 14:54:48 EEST изпратено от PeliKant

Подведено под:
Около Европейското | * | статии |

4230 прочита

Още в тази връзка
· Дмитрий Варзоновцев


Най-четеното в блок Около Европейското:
Между "дара" и "развала". Феноменология на корупцията.


Рейтинг
Средна оценка: 4.4
Гласа: 10


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Между "дара" и "развала". Феноменология на корупцията." | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.14 Секунди