литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Силке Шойерман
Вампири




Какъв ли беше той — нормален, ненормален, имаше ли вкус? Взираше се във високия прозорец, в платнените завеси, чийто цвят не можеше да види в овалния конус светлина на настолната лампа, може би оранжев, да завесите трябва да бяха оранжеви, та нали килимът всъщност беше жълт, друго не би подхождало. Листата на саксийното растение рисуваха големи сенки върху завесата, която се движеше леко, и изглеждаше, като че чудни фигури от джунглата танцуваха там своите архаични танци. Може би трябвашe да привлече вниманието му към играта на сенките. Но той се беше обърнал на другата страна и се чуваше как диша. Остави го намира. Вече нищо не й пречеше и можеше да използва времето, за да разходи поглед в диви завои из чуждия терен, щом искаше да запомни всичко. Как тук беше библиотеката, табличката на пода, чаша за кафе, а също, не, повече нищо нямаше тук, вече беше напълно готова, това беше неговата спалня.

Може никога да не я види отново, сигурно би било ужасно, това никога-отново-виждане, или пък нямаше да е кой знае какво, но всичко това тя не можеше да реши, зачака, какво щеше каже той, когато ще е приключил с отривистото дишане. Трябваше да бъде предпазлива. Да си държи устата затворена и да не разпитва прекалено много. Все някога жертвата й така или иначе щеше да забележи, че с любовта си тя изсмукваше мъжете, изстискваше всичко от тях, искаше да научи историите им, мислите им, хайде, разкажи, разкажи, беше като мания, след трите хубави седмици следваха три месеца, през които любовниците, шокирани от скуката, която очевидно измъчваше Натали, щяха да опитват да насърчават новата си приятелка да променяла нещо, да намерела някакъв смисъл. Какво ще кажеш за Художествената академия, специалност фотография? — но Натали само щеше да поклаща глава и да включва телевизора, Петер веднъж я зашлеви в лицето, когато тя се прозя, докато той и рисуваше фантастично бъдеще, но и да не я зашлевяваха по лицето, щом се прозееше, все идваше време, когато никой мъж не се боеше да нарече нещастие съжителството с нея, защото тя прослушваше телефонните им съобщения и четеше писмата им и изтриваше спомените им, за да могат мъжете да са нейни изцяло, с идеите си, проектите и историите. Щефан не трябваше да забележи това, още не. Сега важно беше въздържанието. Прекалено бързо стана, прекалено бързо успя да я вкара в леглото — като че по неизвестна причина тя беше притисната откъм време, все едно още утре би могла да е вече една стара жена, що за глупост.

Студено е тук, каза тя и го докосна по раменете, това все пак беше достатъчно недвусмислено, и той отвърна, ще засиля парното, излюпи се от завивките. Донесе й чаша вода, колко мило, каза Натали и се надигна в леглото, при което завивката й се смъкна, тя я придърпа засрамено обратно нагоре, и сама не знаеше, дали само разиграва срам или наистина го усещаше, той във всеки случай се засмя. Натали се протегна, беше сънена и се чудеше, дали сега той очаква от нея да си тръгне. Нищо нямаше да й струва да си тръгне, само че беше толкова изморена, изморена, понеже след храната в индийския ресторант бяха избрали толкова разточителен път към къщи покрай градските театри и по брега. Бяха обикаляли почти два часа из града, само и само да доведат до край този разговор, който изглежда беше предразположен към невероятна продължителност. Бяха се напипвали за любими ястия и филмови предпочитания. Що се отнасяше за пътуването, Натали нямаше много какво да каже, толкова повече Щефан за сметка на това, и колкото по-надалеч се отнасяше в разказването, толкова повече се забавяха крачките му, докато най-после при желязното мостче остана на място. Бали, каза той, и профилът му се разтегна във въздуха, Бали е впечатлителен. Натали се наведе силно напред над парапета, още по-напред, решително смело напред, и тя би искала да разполага с такава поредица приветливи, подредени спомени, но дори не откри сянката си във водата. Много тъмно беше, реката беше черна и на местата, където падаше светлината, имаше сребърно покривало. Внимавай, каза Щефан, когато тя, опирайки се на длани върху парапета, започна да се люлее. Внимавам, отвърна тя и се усмихна вътрешно в себе си. Вятърът шумолеше, мостчето вибрираше, а дърветата, които ги очакваха на другия край на моста, се накланяха към тях, дървета без имена. Какво хубаво място, каза тя.

На въпросите му, какво всъщност прави, остана резервирана, презрян бил животът й, и работата като фото-асистентка, но й беше ясно, че това не е съвсем вярно. Проявявам животите на други, опита да обясни, разглеждам си ги, и нямаш представа какви неща издават тези снимки за хората, но стига вече е говорила. Сети се за един слаб млад мъж с една приветлива усмивка, който беше дошъл в ателието в четвъртък преди две седмици, вероятно заради намалените цени в четвъртъците. Мъжът зарови из раницата си, тук някъде все трябваше да е пликчето с филмите, промърмори той, и Натали, усмихната, пое кръглите пластмасови кутийки, написа бележката за получаване, а после подробно разгледа готовите снимки. На всичките три филма имаше снимки предимно на една и съща жена, явно приятелката на младия мъж, снимките я показваха на плаж на морето. Нещо в снимките й се струваше не наред, първо й се струваше, че момичето й напомня за сестра й, толкова неестествено русо и толкова естествено весело, но не беше така, просто бяха прекалено много снимките, ужасно много, като че този мъж търсеше нещо по голото тяло на къпещата се жена. Като се поразмисли над това, й хрумна, че тя просто завиждаше. Какво толкова имаше в тази жена, че приятелят искаше да се доближава толкова близо с фото-окото, обсесивно близо, отново и отново.

Щефан и тя бяха оставили зад себе си черната тиха река, насочиха се към центъра на града, върховете на високите здания бяха осветени, търсеха нещо в небето, на Натали й се стори, че след тях се обади птица, един отделен висок птичи глас, но не беше сигурна, Щефан попита: Размечта ли се? Изчака, тя мълчеше, и той продължи да говори. Както говореше изглеждаше доволен, доволен от себе си и от вечерта. Освен разговори за професията й, Натали мразеше и разговори за това откъде е, едно село, да, да, мини-малко, не го ли знаеш, а той й описа детството си в луксозна къща във Висбаден. Ние Цимерови, каза той, иронизирайки, та ние Цимерови от поколения сме били фабриканти, и с израза сме били, Щефан Цимер имаше пред вид, че не искал да поеме фирмата, бил се отродил със своята биохимия, искам да остана в университета, каза той, но за баща ми естествено това е разочарование, Натали кимна, чували сме за такива случаи. Често била ходила във Висбаден, каза тя тогава, стръвно, защото тук имаше тема за нея, някога работех там, на едно място между областния музей и индустриалната и търговска камара, знаеш ли го къде е? Голяма сива сграда, това е редакцията на всекидневника, някога ходих на практика там във фотографския отдел, винаги са ме интересували снимките, тези замразени, увековечени моменти, няма нужда да са добри снимки, точно несполучливите, нали гледам по клиентите в ателието, те понякога са най-показателни. А не работи ли и споменът така, при мен поне, в паметта ми личностите и ситуациите се съхраняват под формата на образи, веднага забравям онова, което някой казва, но никога не бих забравила цвета на небето тази вечер или на столовете в кафенето.

Щефан се засмя, той се засмя на Натали, която фактически говореше, за пръв път тази вечер. Ами ти какво си спомняш, когато си спомняш за някаква ситуация, попита тя, изречения, може би диалози? Всъщност, ти още знаеш кой кога къде какво е казал? Аз го забравям, размествам го, личностите и ситуациите обърквам всичко това едно през друго, и то постоянно, ситуацията с изреченията и личностите при мене е цяло бедствие, наистина много неприятно може да се получава, не, при мен са образи, все образи.

И Щефан кимна и стисна ръката й, като че ли би разбирал.

Така бяха вървели през нощта, и после беше естествено да доведат вечерта докрай по този начин, по който го бяха направили, след цялото разточителство на думи.

Да пийнем още по чаша, недей да носиш, нека да отидем в кухнята. Но първо тя пак трябваше да отиде в банята. Прецапа гола през коридора, банята беше облицована в ледено синьо, нападателно блестящи квадрати във вечно повторение, един аквариум, не й харесваше. Натали седна на ръба на ваната, щеше да вземе душ, беше смъртно уморена, само да поседи още един момент, нито искаше да спи, нито да си отива в къщи, главата и очите я боляха, тя се огледа отгоре на долу, изкуствената светлина показваше кожата й странно синя, като кожата на фантастично животно. Ама как може да не си е взел червени плочки, ягодово червени, хоросаново розови, кърваво червени, нещо живо, би било по-хубаво. Натали нагласи душа да е хладък, спомняше си за една друга баня, на едно момче, което беше също така привлекателно като Щефан: Матиас, Мат. Не се ли къпеха винаги заедно, не, само веднъж, винаги заедно тя се беше къпала с Йохен, той беше изглеждал поне толкова добре и освен това беше приветлив и много умен. Всъщност тя не можеше да се оплаче, само продължителността на любовните й връзки, само тя в началото й беше пречела, но междувременно тя вече по подразбиране разчиташе единствено на къси срокове. Натали се обля най-напред с топла, после със студена вода, докато я побиха тръпки, а в това време мислеше за още един и още един; преди най-често тя оставаше твърде дълго, оставяше се да бъде разгадана, днес вече това беше минало. Трябва да си тръгваш щом ръцете, думите престанат да бъдат несигурни и напипващи, а взискателни, щом някой действа все едно че е наясно, само защото този жест или милувка, защото това или онова изречение някога, изглежда, е било прието добре, го употребяваш отново и с това си градиш камилска пътека и втренчено използваш тази камилска пътека без да забелязваш всички криещи се по краищата красоти. След Мат, с Райнер, този свидлив на думи северняк беше друга камилска пътека, но все пак също отново само една пътека. След това Анджело за малко да й изхвърли зад борда всички правила, историите на Анджело бяха най-добрите, в историите на Анджело тя беше видяла южни, светли картини. Една бащина история беше разказал често той, Натали вече не си спомняше точно думите му, но все още виждаше пред себе си бабата на Анджело, как продава картички, а в задната стаичка бащата на Анджело да учи френски и английски, за да направи кариера. Анджело не искаше да става хоноруван консул, въпреки че се възхищаваше на баща си като никой друг, той дилърстваше по малко и имаше прекалено много пари, а и освен това беше видял половината свят, така че повечето време седеше на дивана и затлъстяваше от пиене, тя разбра дилемата. Освен това Анджело беше имал и прекалено много жени и ако Натали не го беше напуснала първа, ако не би си тръгнала първа, Анджело би се наситил като на всяка друга, би я изсмукал и би се наситил, не можеше да го упрекне, та нали и тя беше съвсем същата. В нея се надигна някакво паническо чувство, почувства го с езика си като нещо металическо. Вода, искаше вода, насочи струята в устата, преглътна, остави течността да стича в гърлото й. Щефан се провикна: Имаш ли всичко? Уплашено тя затвори кранчето. Но нямаше нищо страшно. Това беше само неговата любезност, с удоволствие би свикнала с нея, какво би могла да не намери в тази —порядъчна баня? Хавлията му висеше на вратата: голяма, много плат. Добре беше прикътана.

В кухнята Щефан се правеше на много зает с манипулациите, които трябваха за наливане и слагане-на-крекера-на-масата. Искаше й се да попита: Ще звъннеш ли утре? Или: Стига с това говорене, какво си мислиш, бях ли добра, можах ли да ти покажа колко добър ми се струваше, на кого ще разкажеш утре, имаш ли си аверче, на което ще се обадиш, когато изляза от къщи, или първо ще изчакаш да видиш как ще тръгне работата? Взе си крекер, и докато изливаше виното в себе си, защото жаждата й нарастваше все повече, а и се появи нетърпението й, жаждата да пита, да получава повече от него, любовни признания или целувки, предъвкваше я на един залък, можеше направо да се види с просто око. Натали почти се задави, искаше да складира всичко в паметта си, докато се върне отново у дома, в нейната стая, в нейния собствен унил живот, не, помисли си Натали и се усмихна на Щефан Цимер, вече нямам какво да давам, трябва да си го взимам. И още докато Натали размисляше, дали не трябва вече лека-полека да си ходи, дали той не очаква тя да си тръгне сега, той внезапно се изправи: Малко музика щеше да е добре, тук беше толкова тихо. В съседната стая паркетът изскърца под стъпките му, после тя чу усилваща се мелодия на саксофон, видя цигари на кухненската маса и си запали една. Пое едно-две дръпвания, все едно че никога не е усещала в устата си този вкус на ядки, който имат цигарите винаги когато си успявал да ги откажеш за малко.

Изгаси цигарата, прозя се, тогава той дойде, хилеше се и носеше една картонена кутия: Тук е моят живот, каза той величествено и почука по капака. Нали обичаш снимки, тогава тя разбра: Там вътре бяха Рим и Висбаденската къща, там бяха бившата му Аня и бившата му Марайке, и там вътре беше Щефан, Щефан пред сгради, забележителности, Щефан с момичета и Щефан с роднини.

Наведоха се над отворената кутия, беше претъпкана, поне четиристотин снимки. Когато Щефан извади два дебели пакета със снимки, изглеждаше, все едно иска да й подари нещо, като че е извадил също толкова години от своето досегашно съществуване, за да й ги предаде в този миг, за да може тя, както се изрази той, да добие представа. Мълчеше и й се усмихваше, а тя си мислеше, че ще й е нужно още да напряга фантазия, но така поне беше по-просто, защото те двамата биха могли, да продължат горе-долу оттам, където бяха останали Никол и Андреа, а вероятно и Джесика и Ан-Катрин, и Беатриче, биха могли да пропътуват същите или пък напротив в никакъв случай да не пътуват из същите ваканционни страни, а тя можеше да не прави грешките на предходничките си, в края на краищата, по повод на всичките тези снимки той би могъл да й разкаже какво не може да търпи, колкото и трудно да звучеше. И естествено с времето той щеше да забележи нейната специална особеност, естествено, че тя е тук защото така й се ще. Сега вече беше намерил онова, което търсеше: такава, която на всичко е съгласна с особена инертност, и той няма да забележи как, при всичкото й желание да участва в игричките му, го изсмуква до кокал. Ах, каза той и взе няколко снимки наведнъж, как предпочиташ всъщност, хронологически или — разбъркано, прекъсна Натали, и върна тестето на Щефан, който прехвърляше снимка след снимка твърде замислено. Тя само про форма пускаше очи по пропасти и урви, от каквито се състоеше първия наръч снимки, искаше да гледа хора, и а, ето ги и тях, сърцата вече не съвсем млада жена, хърбав мъж с орлов нос, не приличаше особено на родителите си, това беше къщата, колко хубаво, а ето тук, градинско увеселение, на колко години си тук, седемнадесет, осемнадесет, весел с дългите коси, това там шипки ли са?

Хора страни, приключения, каза Щефан насмешливо и прелисти през Големия каньон, после се поколеба за момент, това са бившите ми, каза той, тя направи задължителния жест за отказ, ама не, но той настоя, така е по-добре, така ще имаш представа.

Представа, не го ли беше казал вече, но тя се предаде и доволно се облегна назад. Наблюдаваше Тоскана десет на петнадесет сантиметра, кипарисов фон и брюнетско усмихнатия преден план Никол. Никол закусваше на открито. Закусваше гримирана. По чашата за кафе на Никол имаше ръбове червило, беше кристално фокусирана снимка, подхождаше на Щефан Цимер, всичко беше съвсем отчетливо и отляво на устната на Никол малко зачервено от нощта, или се беше прехапала. Хубава беше, много по-хубава отколкото си беше мислела тя, и бюстът мощно напираше от тениската. Натали се зачуди, дали тази Никол не е била много повече неговия тип, но безпокойството продължи само няколко секунди: дори и така да е, то и един Щефан Цимер има нужда от разнообразие. Погледна към вратата, която беше полуотворена, вратите безпокоят.

Алчността, с която разглеждаше снимките, беше толкова силна, колкото никога досега, и тя се замисли дали други вече не биха я нарекли влюбеност. Това с Никол не беше нищо сериозно, каза той сега. Двамата бяхме сами, знаеш как е, нали, колко бързо става понякога. Трябваше да се разсмее, той се засрами, а тя не знаеше какво повече: С тях, това си беше така, също стана бързо. Той продължи да прехвърля снимки, Андреа, това беше нещо сериозно, както вече й беше разказал, и снимката буквално изглеждаше сериозна, защото беше заснета в Шварцвалд, с умиращи дървета във фона, някои от които се бяха прекършили и се простираха черни на земята като огромни препинателни знаци. Щефан пак сложи на страни снимката, доволен, въпреки че тя не беше казала съвсем нищо, само беше кимала, и сега, със закъснение, подхвърли забележката, а, да, край Фройденщат измирането на дърветата било стопроцентово, единствено само плодните дървета имат някакъв шанс.

Трябва да отидем някога там, хубаво е, каза той и имаше пред вид все още Тоскана. Онова, което виждаше тук, струваше цяло състояние, отегчението щеше да изчезне за месеци напред, трябваше за преосмисля живота на Щефан. Ако й дадеше ключ, би могла тайно да разглежда снимките, а може би някога щеше да има и нейни снимки, които щяха да попаднат в тази кутия, и тогава тя щеше да стане част от неговата история, те всички щяха да трябва да разказват за нея, за нея, Натали, която нямаше сила за собствена история.
Довечера — ще останеш, нали? Попита той. Тя чу само това единствено изречение, ще останеш, нали, като написано на черна дъска, и беше сигурна, за него това не беше one night курс, имаха дни, седмици, може би дори месеци заедно, за в близко бъдеще беше снабдена със свеж живот, как щастлива я правеха тези изгледи. Чакай, последните, ама наистина съвсем последните снимки, каза той, чакай, тук, тук, но са наистина съвсем стари истории. Покажи, извика тя и почти изкрещя, покажи. Защото тя фактически разпознаваше себе си във всяка жена, в гладните очи на Никол, Андреа, Мари, взираше се в тях и се разпознаваше.

Не забелязваше, как я гледа Щефан, докато той не се засмя и не каза, я погледни в огледалото, а тя се изправи и се погледна в малкото огледало на изхода на кухнята: наистина, лицето й беше бяло и устата в ъгълчетата й беше зачервена от виното, разсмя се и не можеше да спре, никога досега не беше го виждала така ясно, както днес в това огледало, а после той изведнъж се оказа зад нея, захапа врата и каза: Вампир, вампир, трябва хубаво да се пазя от теб, а тя каза тихо, или аз от теб.





Забележка: Преводът е направен от Silke Scheuermann, Reiche Mädchen, Schöffling & Co., Frankfurt a. M. 2005, ISBN 3-89561-370-3, S. 124-137, по http://www.litrix.de/mmo/priv/16390-WEB.pdf от Антония Колева.






  
Накратко
Прецапа гола през коридора, банята беше облицована в ледено синьо, нападателно блестящи квадрати във вечно повторение, един аквариум, не й харесваше. Натали седна на ръба на ваната, щеше да вземе душ, беше смъртно уморена, само да поседи още един момент, нито искаше да спи, нито да си отива в къщи, главата и очите я боляха, тя се огледа отгоре на долу, изкуствената светлина показваше кожата й странно синя, като кожата на фантастично животно. Ама как може да не си е взел червени плочки, ягодово червени, хоросаново розови, кърваво червени, нещо живо, би било по-хубаво.

Още сведения

публикувано на петък, март 24 @ 03:14:00 EET изпратено от grosnipe

Подведено под:
Плътни течности | От немски | проза |

3267 прочита

Още в тази връзка
· http://www.litrix....
· Силке Шойерман


Най-четеното в блок Плътни течности:
Какво е деконструкция


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 13


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Вампири" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.13 Секунди