Дмитрий Варзоновцев: Костюмът на естрадния изпълнител - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

“Светът на забавата” за съвременния гражданин твърде често се изчерпва и в голяма степен се покрива от музиката в тези нейни жанрове, които съвсем спокойно могат да бъдат определени като “леки”. Тук няма да спорим за това, кое е всъщност “лека музика”, няма да анализираме нейното твърде разнообразно съдържание, но ще посочим едно важно за по-нататъшното ни изложение свойство. Тя се слуша като нещо, неизискващо специално образование или пък особена подготовеност в “разбирането” й, тъй като служи за забава, отмора и всичко това, което се крие зад една твърде банална думичка “отдих” в системата на съвременната градска култура.

Леката музика обаче може да бъде не само слушана, но и разглеждана. Нещо повече. Този род музика тъкмо се гледа, а в по-малка степен се слуша. Днес възможността музиката да се гледа се разшири поради бурното развитие на аудиовизуалните средства. Посредством телевизията, радиото, стерео и видеоуредбите този вид забава и отмора навлезе в къщите на хората и до известна степен се превърна в център на домашния отдих.

Изпълнителят на леката музика — естрадният певец или певица, а също и най-разнообразните ансамбли, групи, дуети, трио и т. н. персонифицират централното място на самата тази музика, представят я като видимо пред хората и затова като нещо, което може да бъде разглеждано. Но понеже зрителният канал за възприятие тук се активизира много, твърде важно за зрителя става не това — какъв конкретно е изпълнителят, а как е облечен той, какъв е неговият костюм.

Тук ще се спрем по-подробно не върху “цялата” лека музика, но върху анализа на този неин вид, който битува на концертния подиум — естрадата, и в телевизията. Ще се ограничим също само с песента. Песента и нейният видео-вариант — клипът, са кратки малки форми. Но тъкмо в песента проличават някои основни социокултурни качества и на цялата лека музика. Най-същественото в случая е тъкмо това, че този жанр (вид?) музика за забава и отмора е твърде атрактивен, гледа се много и с голямо удоволствие едва ли не от всички. Необходимите му аксесоари винаги са подиумът, рампата и костюмът.

В телевизията рампата днес като че ли изчезва. Тук тя и не е необходима. Рамката на кадъра, екранното излъчване напълно заместват рампата и оставят на този вид музика естрадността й. И това е твърде важно. Естрадата в “живия концерт” и рамката на кадъра във видео-индустрията твърде ясно очертават границата между това обикновено, профанно пространство и онова, вълшебно, бляскаво, илюзорно пространство, т. е. между подръчното, намиращо се тук и сега и другото, намиращо се там никъде и в никога пространство. По този начин естрадността организира цялата обстановка, в която песента се изпълнява и бива слушана, а изпълнителят — разглеждан. Основният механизъм, определящ начина на това “слушане-разглеждане”, е костюмът.

Костюмът в културата наистина “значи” твърде много и съвсем не е само “опаковка” за тялото. Това е и особеният сюжет в поведението на хората — символичната мяра в общуването, критерият за разделяне на задължителното, правилното от незадължителното, ниското, невярното. Костюмът на естрадния изпълнител е и нещо повече. Това е начинът, по който може да бъде не само маркирана границата между истинното и илюзорното, но и да бъдат създавани и самите тези ценности.

При първо приближение костюмът тук е маската, даваща на реалното физическо лице функцията му в съответното културно пространство, която персонифицира “обреден” образ на цялата обстановка, поставя изпълнителя на централното място. Така костюмът започва да определя и поведението на зрителя, начина за неговата интерпретация на песента. Костюмът така организира поведението на всички участвуващи при изнасянето на естрадния номер, че погледът, вниманието им е ориентирано в една определена перспектива — или от естрадата към залата, или от залата към естрадата. Изпълнителят се намира там, а слушателят тук. Модерният мизансцен на видео-концерта не променя нищо. Просто “там” става двойно “по-далече”, защото реалният зрител е изведен от залата и разглежда концерта така да се каже от “птичи поглед”.

Костюмът, организирайки възприятието на обстановката от нейните участници, й придава определена цялост, превръща я в особена сфера. Разположен в смисловия център на тази сфера, костюмът става огледалото, в което зрителят вижда, а изпълнителят му показва нещо, което им дава съответните роли и статуси в единната пространствена сфера, прави ги актьори в една игра.

С особената си предметност — ярки материи, грим, кройки, костюмът визира, прави нагледни различията между две полусфери на единното културно пространство, в което се изпълнява песента. Наред със звука, ритъма, словото, той е посредник във взаимодействието между тези две полусфери — условие за тяхното събиране в една точка — там, където се намира изпълнителят. И това е твърде съществено, тъй като възприятието, цялото поведение на зрителя по принцип може да не бъде пряко свързано с изпълнението, със съдържанието на песента. Едното и другото могат да се разминат “някъде” в обстановката. Костюмът изключва такова разминаване, като сблъсква двата плана на обстановката, като произвежда тук и сега фундаменталната културна опозиция между “свое” и “чуждо” като между реалното, всекидневното, битовото и нереалното, фантастичното.

Пространството на песента, на музиката не е тъждествено с пространството на всекидневните, делничните грижи и занятия на този, който “слуша” музиката..., като я разглежда. Костюмът съвсем не отстранява тази нетъждественост, обратно, той я затвърдява, подсказва на зрителя, че така и трябва да бъде. По този начин костюмът “отвежда” зрителя в това място, прави го съ-участник в изпълнението — но именно илюзорен участник.

Костюмът не оставя зрителя нито за миг в неведение за това — как той трябва да разбира песента, дори тогава, когато тя е на друг език, език, който той не владее. Това е възможно само защото костюмът изпълнява функцията си на посредник не в текста на песента, не в нейната ритмика и мелодика, не и в съзнанието на зрителя, не в неговия опит да чете и да разбира, а между. Костюмът съставя онази плоскост, в която могат да се съберат всичките тези иначе изобщо несъвместими неща. Благодарение на него зрителят става способен “да разбира”, защото чувствува, че може да разбере, че всъщност разбира. Костюмът е кодът на тази тъкмо чувствена, афективна семантика, той я създава, текстуализира, като превръща афекта на несъвместимостта между конкретния индивид и участието му обстановката, където се изпълнява естрадната песен, в определено поведение.

Тези забележки са необходими, за да можем да очертаем (макар и твърде схематично) контурите на една типология на костюма, да създадем своего рода “речник”, нужен за “четенето” на чувствата, раждани в обстановката посредством определен тип костюм. “Да чете”, в случая значи да прави видимо това, което е невидимо, скрито в афекта, в без-съзнателното — ценностните ориентации на естрадната песен, нейните същински смиели.

Костюмът-посредник, като задава на изпълнителя една или друга ситуативна маска, засилва идентификацията на зрителя с тази маска, с този персонаж, прави чрез това съ-преживяване и изпълнителя, и зрителя членове на една група, на една нереална, илюзорна, “референтна” група. По този начин костюмът превръща напълно реалната обстановка в нещо съвсем друго, създава условия, които не биха могли да възникнат иначе. Типът костюм всъщност е механизмът за интензивното ценностно ориентиране на зрителя, за идентификацията му с определени ценности.

Биха могли да бъдат изведени три типа на афективната референция на определени ценности от костюма на естрадния изпълнител. Преди всичко това е костюмът, който бихме могли да наречем “химново-сакрален” или сериозен. Основният смисъл на настроенията, пораждани и легитимирани от този костюм, е винаги еднозначен — “Осанна!” Сериозният костюм реферира по този начин такива ценности, които са признати официално. В този случай колкото и да е странно, не текстът или мелодията придават на песента официален статут, а костюмът. Ето защо понякога дори и интимни, лирични по съдържанието си песни все пак се оказват официални, тържествено-парадни.

Другият тип костюм е карнавален, маскарадно преобръщащ, несериозен. Най-често това е костюм “травести” или андрогин-унисекс, изключващ половата идентификация, и мъжки и женски едновременно. Този костюм “идва от” и си остава пределно близък до фолклорния тип. И като такъв противостои на официалния костюм, той е неговата “принизена” абсурдна маска, нарочно засилваща сериозното в официалния костюм и по този начин визираща своята опозиция спрямо всякаква официалност. Но тъкмо този костюм-маска, костюмът-травести дава на изпълнителя много по-фундаменталната в културно отношение роля на карнавален герой, корените на която се крият в дълбините на историята, подхранват се едва ли не от същите извори, както и митът. Благодарение на несериозния си, маскараден костюм певецът или певицата стават “принц” или “принцеса”, “крал-баща” или “кралица-майка”, “пепеляшка” или Иван глупака. Тук се пародира всичко официално и сериозно, но същевременно се потвърждава статутът на това официално, като стоящо над всичко. Иначе официалното би станало извън душата на слушателя, зрителя. Но принизено и абсурдно, то се въвежда в интимното “аз” на слушателя, става значим критерий при възприемането на историята и съдбата, хоризонт на най-силните и затова най-скритите желания и стремежи — волята за власт и стремежа към щастие.

Третият тип костюм — символичният — отнася слушателя, зрителя към някоя социална група, към определена “суб-културна” ценностна структура. Тук костюмът засилва и подчертава тъкмо особената близост между изпълнителя и зрителя. Символичният костюм може да създаде впечатление за еклектичност и като че ли дава съвсем реална основа за това мнение. И все пак това е съвсем самостоятелен тип костюм. Той противостои и на сериозния, и на несериозния. Предизвиква особено настроение на скука. Това е именно униформа, смисълът на която обаче е парадоксален, та дори и абсурден — да показва изключителността и уникалността на една или друга референтна група. Костюмът-символ може да паразитира както върху сериозния костюм-химн, така и върху несериозния костюм-травести. Костюмът-символ до такава степен засилва някои индивидуални качества на групата, която представя, че те стават... съмнителни. Това ни подсказва, че тази група всъщност я няма, тя е нещо като празно множество, несъдържащо нито един реален елемент. Тъкмо с това тя привлича. Такова съзнателно самозалъгваме обаче се заплаща със също така съзнателно култивирана скука, натрапчивото повтаряне на съзаклятия и дърдоренето на “тайни” думички.

Напред (2/2)

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а