Дмитрий Варзоновцев: Символиката на боклука в посттоталитарния град - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Семиотичният подход към града в най-добрия случай е метафора, но иначе е проява на лош вкус или неадекватна методика. В каква система на означаването градът, в който живеем може да се види като „текст“, а дори и като „знак“. Ролан Барт, който пръв говори за „семиология на града“ още през 1967 г. е прецизен: „Опитът да се начертае семиотична картина на града, както и разбирането й като игра на знаци, не трябва да води към подценяване на факта, че макар градът и да е знакова структура, не бива да търсим изчезващите й значения.

Метафорите на семиотичния подход, подхванати прекалено бързо и некритично от професионалните градостроители и урбанисти издават едно дълго прикривано заболяване: градостроителите, както и тези които се занимават с градско планиране, подчертава Барт, са принудени да констатират, че в някои случаи се наблюдава конфликт между функционалната страна на една или друга част на града, да речем, квартала, и онова, което той нарича негово семантично съдържание, негова семантична мощност. Този конфликт довежда градостроителите до отчаяние. Освен това съществува конфликт между значението на градските реалии и „здравия смисъл“, който иска всички елементи на тази реалност да се представят еднакво в плоскостта на градския план“. Днес този конфликт като че ли вече е изживян. Но не е и преодолян. Методологическата рефлексия оголи един неприятен за традиционното градоустройство пункт: Много от съвременните „разриви“ в градоустройствената практика са резултат от загуба на някаква „изходна точка“, на „начало“, което позволява на архитекта успешно да редуцира реалната сложност на градския живот до плоскостта на плана и да го „изразява“ в куклените мащаби на макета.

„Семиотика на града“ е метафора на така и ненамерения изход от тази конфликтна ситуация. Метафора, която прикрива два коренно различни начина на себеосъзнаване на градостроителя на собственото си отношение към реалната сложност на градския живот. Те са или апологетика, или критика на изчерпателността на класичните изразни средства на градоустройственото проектиране. Неосъзнатостта на проблема позволява на много архитекти да пренасят безкритично възможностите на семиологичната (а не семиотичната) интерпретация на „живата реч на града“ в сфера на класическото „формотворчество“ и да обезсмислят живата игра на рефлексията като я превръщат в чисто техническа процедурата на поредното описание на града като план, този път обаче в термините на „текста“. Обаче класическият план не е „текст на града“, както не е текст и съвкупността от граматични правила, взети сами по себе си.

От психоаналитичната гледна точка подобен род безсъзнателни подмени и размени могат да се тълкуват като своего рода сублимация на властовия конфликт между градостроителя-професионалист и собствените му нелегални импулси не само да проектира, но и да владее реалния живот на града, да го „планира“ изцяло и завинаги. Тези импулси на волята на проектанта са нелегални поради това, че не градостроителя-проектант предписва на града форми и насоки на развитието, а властта, която използва неговите умения. Само тя има реално възможността да заеме единствената привилегирована позиция, от която градът може да се „види цялостно“. Проектантът остава посредник на тази властова воля, която налага върху града своя „проект“, дисциплинира градския живот посредством „обективни пространствени форми“. И никой няма право да „забравя“ реалната конфигурация на властовата воля, дори и тя да се привижда като неутрален план или още по-незначителен макет на града.

Това е причината семиотическият и семантичният анализ на градското пространство да е възможен само като семиологичната критика на неадекватните претенции на проектанта да бъде единственият майстор-творец. Семиологията на града само на пръв поглед „разказва“ за градската знаковост. Истинското и предназначение е във възстановяване и дезавуиране на властовата гледна точка, която натрапва на гражданите „правилна форма“, граматика на свободната игра на знаците в живота на града.

Гражданите са способни да „четат града като текст“. Но го правят съвсем не по правилата на класическата градска форма, а свободно и интуитивно. Грубо казано буквално! Архитектът-градостроител цензурира тази тяхна наивна способност, подменя я с дисциплината на властта. Подмяната, обаче, се осъзнава от професионалиста като благородна борба на реда с хаоса.

Ако сериозно се отнесем към Барт градската семиология трябва да дезавуира тъкмо произвола на властта, скрит във външно обективни и неутрални планове и макети, да разкрива властовата воля в разривите и дисбалансите на иначе „хармоничното и дисциплинирано“ градско пространство. От тази гледна точка „текстът на града“ се конституира от генералната опозиция на хаоса и реда. Наивният проектант, „съблазнен“ от семиотичните изкушения, като че ли изведнъж поема и регулиращата, но главно нормираща „безредието“ на човешкото поведение в града функция на „градското пространство“ — отворено и затворено, „простиращо“ се далече в перспективата на класическите ансамбли, булеварди и площади, но можещо и да бъде „стеснено“ от стените и зелените насаждения. Хеликоптерът или фантазията издигат и извисяват проектанта „над града“ и от тази „птича гледка“ наистина му позволяват да види града като план. Трамваят или колата позволяват на проектанта да възприеме и човешката гледна точка — да се движи на ниво „пешеходно движение“ и да оразмери града като низ от изохронни кръгове, които някак си „случайно“ се струпват в „центъра“ или около него.

Всичко това възсъздава фундаменталната картина на реда, но заедно с това разкрива е рецидивите на безредието. И така отново и отново се отваря място за архитектурната агресия на реда срещу хаоса.

Наивността на тази циклична и почти епична битка става очевидна в днешната посттоталитарна София. Градът като че ли изведнъж престана да е картина или план и заживя свой собствен живот въпреки предписания му ред. И ако все още можем да говорим за този град като текст неговата изходна и базисна единица е боклукът. И съвсем не като метафора, така настойчиво натрапвана в естетика на необрутализма в модерното кино, а буквално. Боклукът, неговото нахално натрапване навсякъде точно и еднозначно разкрива краха на тоталитарния ред, олицетворяван дълги десетилетия от тържествени ансамбли в градския център. Боклукът, а не хармоничните пропорции на градските площади и булеварди стана знак на днешната ни столица.

София и преди не беше идеално чиста, но през годините на своето „тоталитарно“ битие успя да създаде някакви правила на реда, да ги противопостави на хаоса и по този начин да контролира навсякъде и през цялото време обитателите си. Израз на този контрол беше практиката на премахване на „произволно“ остъклените балкони. Същият тип „контрол“ се поддържаше в центъра посредством абсурдните бетонни „кошчета за боклук“. Те бяха поставяни в правилни редици точно там, където най-много пречеха на хората. А иначе липсваха там, където наистина бяха необходими. Тяхната наглед утилитарна функция издаваше друго — нормативната им роля на видими граници между хаоса и реда, между центъра и периферията.

Днес те така и стоят на същите места, защото не само не могат да ги откраднат, но дори не могат да ги помръднат. Но всесилният боклук в повечето случаи просто ги затрупа. Така предишните граници се превърнаха в абсурдни пирамиди, паметници на изчезналия вече ред. Бетонното „кошче за боклук“ се оказа органичен посредник между две епохи — „сега“ и „преди“, то просто вкара боклука в сакралното преди пространство на центъра и утвърди в качеството на конституиращ принцип нова опозиция: този път не на реда и хаоса, а на боклука и чистотата.

Но и „преди“ смисловият център беше очертан не толкова благодарение на „архитектурната форма“, колкото от невероятно стриктно поддържана чистота. Няколко сгради и площади около сакралните сгради на Партийния дом, Министерския и Държавен съвет, заедно със странно вградени в тях хотел и универсален магазин бяха чистени педантично и денем, и нощем, въпреки лошото време. Ако в цялата останала София животът се оказваше парализиран в резултат от винаги неочакван сняг или дъжд, сакралният център оставаше чист и прозрачен.

Водещите към Центъра градски артерии също бяха „пазени чисти и прозрачни“. По тях минаваха с гръм и трясък кавалкади на „държавния глава“ и на други партийни величия. Тази комуникативна прозрачност на центъра и пътищата към него имаше и символно значение. Тя отделяше буквално тялото на властта от тялото на града — зримо и сетивно ги противопоставяше. Още тогава беше заложена предпоставката за днешния триумф на боклука. В тоталитарния град властта беше безсрамна и не се криеше зад класическите пропорции на архитектурата. Абсурдната чистота и тогава беше противопоставяна на боклука, но цинично и демагогски. Властовата демагогия не се криеше тя съвсем директно оставяше почти целия град във властта на боклука, но държеше това да не бъде „видимо“. В непосредствена близост до блестящите от чистота сакрални зони се намираха сиви и вехти стари градски квартали. А в далечината се „въздигаха“ униформените комплекси от типа, наречен в бившия Съветски съюз — хрущеби. До тях мощните западни коли за чистене просто не стигаха. А слабите и потиснати граждани сами не биха могли да се справят с падащите мазилки и вехти огради. И само от време на време властта пак брутално и цинично налагаше чистота извън сакралните си граници по повод на поредния юбилей или някакво престижно международно мероприятие. Тази граница отделя днес България от Запада фундаментално, а не технически, както се мисли в поредните всекидневни манифестации на обществено недоволство. Индивидуалността на българина така и не можа да се включи в диалог с другите индивидуалности, да се легитимира като такава и да бъде чута. Но това отново и отново подчертава властовата символика на опозицията чистота — боклук.

Чистота в различните си модификации, в това число и като провинциалния хай-тек на престижни сгради и заведения, ясно и еднозначно отграничава местата на властта от всичко останало и дори въпреки класическите градски форми. Нейните оазиси навсякъде и в центъра, и в периферията означават едно и също нещо — присъствие на абсолютната и цинична власт. Там, където тази власт отсъства тя не оставя хората без свой тотален контрол, напомня за себе си с шума на огромните камиони, които прибират боклука от кофите и контейнерите така странно, че той винаги остава неприбран, разнасян от вятъра и котките из околностите. Грохотът на обръщаните контейнери и шумът на лошо отрегулираните двигатели отново и отново ограничава живота на града, напомня му, че не е свободен, открит за санитарната агресия на чистота.

Всъщност първото, което стана в София след като старата власт изведнъж ни напусна е оголване на фалшивостта на чистотата. Боклукът, не че нахлу навсякъде, а стана видим. А властта престана да го ограничава дори и в сакралните места. Стана нещо като символно преобръщане — старата власт изчезна и заедно с нея изчезна и чистота. Боклукът зае нейното място. Но дали боклукът е и знакът на новата власт?

Какво всъщност означава буквалното преобръщане на значимите места в града. Циганите, амбулантните търговци и митингуващите заляха сакралното пространство в центъра със своите тела и физиологични отправления. Странна многозначност получи и един като че ли прозаичен факт. Циганите първо „приватизираха“ градските тоалетни, а после масово ги напуснаха. Така не само боклукът, но и просто мръсотията проби в тези „опорни точки“ на борба на реда с хаоса. Мръсотията овладя положението и стана господар в града.

Комерсиалният дух изгони от гаражите в центъра, оставените там на доизживяване автомобилни „патриарси“ на социалистическата индустрия и те в буквалния смисъл оформиха по думите на Солженицин руините на комунизма. Тяхното място по логика на елементарното обръщане се оказа заето от лъскави бутици и кафенета, а цялото градско пространство се превърна в място за живот, преди скрит зад стара мазилка и разпадащи се огради, а днес разгърнал се свободно и с лицето, и със задника си пред всички. Търговци, купувачи, полицаи и крадци — всички се струпаха едновременно на едни и същи места, където и продават, и купуват, и готвят, и спят.

С това обаче метаморфозите не свършват. В пустошта на крайградските полета, където преди растяха само бурени и се изхвърляха най-невероятни боклуци днес едва ли не за една нощ израснаха кокетливи и абсурдно-постмодерни къщи на „новите богати“. Там боклукът начаса беше изчистен и извозен неизвестно накъде, а отгоре се възцари... чистотата!

Така старата опозиция на чистота и боклука като че ли отново се върна — но на друго място. Преди „тук“ в периферията беше царство на боклука, а „там“ в центъра на чистотата. Днес „там“ стана мръсно, а „тук“ — чисто. Властта напусна центъра и се премести в предградията, скри се зад яки огради и новопосадени градини далече от града и в известен смисъл извън него. А в града се настани „другата власт“, тази на подземни и нелегални групировки, груба, брутална и арогантна. Като че ли знаеща, че е временна. „Другата“ власт просто се врастна в пъстрата мозайка на градското всекидневие, проби в отделни точки с агресията на модерния хай-тек и фалшивата маска на показния лукс. Показното отсъствие-присъствие на властта в града издава фалша и на самата „нова власт“. Скъпи ресторанти и лъскави кооперации непосредствено врастват в гниещите и разнасяни от дъжд и животни остатъци от всекидневния живот на града, потъват в калта и боклука по същия начин, както и лъскавите мерцедеси.

Всички отново виждаме властта като такава и в нейния истински вид — като агресивен боклук, господстващ над всичко и владеещ всичко. А и не значи ли това, че властта просто не е отишла никъде. Остана! Но се „умори“ и престана „да поддържа външния си вид“. Буквално плюна на всичко и на всички.

Забележка: Това е доклад, прочетен през 1995 г. на Конгрес на Международната асоциация по семиотика на града в Санкт Петербург. После препечатван на много други места. Както показва сегашната действителност не загуби актуалността си и днес.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а