литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Антония Колева
Без чинове




Полковникът погледна големия часовник и реши това да бъде последната дължина за днес. Все пак не тренира за постижения, а само за форма. Потърси погледа на дъщеря си. Намери го твърде бързо, за да е убеден, че от занятието й е имало някаква полза. Не изрази недоволство, а само направи знак с глава. Вече беше доплувал до страната откъм изхода. И без повече да се интересува, дали командата му се натъква на ентусиазъм, с достойна безизразност препаса кърпата и се отправи към съблекалните.

В кафето имаше две нови. Едната говореше и показваше нещо, а другата, чието лице се виждаше – беше на опашка и с много къс, направо циркаджийски бретон – демонстративно се разсейваше и не внимаваше в разясняваното. Най мразя да не ме слушат, когато говоря. Дъщеря му и тя беше добила този навик. Трябва да е от филмите. Мадамите по всички филми, когато ходеше на кино, та и до сега по тези, които дъщеря му следеше по телевизията, бяха едни такива отегчени – все не им е интересно, ако щеш и на главата си да застанеш. Току свият рамене, ако много се натягаш за реакция, но пак не го и поглеждаха, а само извръщаха глава в противоположната на настоящата си посока, като в някой сегмент от описваната от очите им дъга вероятно трябваше да се е мярнал и той все така не привличащ внимание, просто част от естествения маршрут на безразличието.

При Теди беше особено подчертано, дали защото беше ново за нея умение или защото още му се щеше да е готова да му подари сладоледа си, въпреки или тъкмо защото никога не ядеше сладолед, в замяна на това да отидат за поне пети път на “101 далматинци”. Не можеше да определи дали беше пробив на момичешка игривост когато между това безразлично реене на погледа избухне в смях, например ако при крадливия му опит да добави допълнителна бучката захар цамбурне в кафето, разплисквайки го в чинийката. По-скоро все пак и това беше отработено – ще се олее от смях, при това пресилен някак, личи си, че не й е смешно, ами просто иска да каже, ето на, смешен ставаш вече. А и майка й като по сигнал ще нададе глава да види пак ли си слагам повече захар от необходимото, по един килограм изяждам на месец само в чая и кафето в къщи, сложи още един в това, което пия навън. Направо все едно като сигнал са си го уговорили, или така добре си знаят кога какво да гледат. Още преди да видят знаят какво да кажат. Сигурно все пак е случайност, едва ли е преднамерен съюз. Днес по радиото казаха, че Саддам разследвал всичките си служители за корупция. Щял да уволнява всички, за които се докажат по-големи разходи отколкото са законните им доходи, а тези, които просто имат наднормено тегло, ще получават двойно по-малка заплата, за да не се ояждат. Защо ли изобщо трябва да крия бучките захар, нима някой има право да ми ги брои така поучително.

Интересно – никога не му беше хрумвало да сяда в това кафе. Носеше си със себе си минералната вода, много се ожадняваше след плуването, и я пиеше в колата. Тази нахално изглеждащата с подстрижката си вероятно не пиеше кафе, а чай. Беше в голяма чаша без чинийка под нея. С подчертан интерес оглеждаше банските на витрината в страни, а излизащите от залата само временно тангираха в кръгозора й, доколкото бяха някакъв нов движещ се обект. Може пък да е идвала няколко пъти, преди да си отреже така косата. По едно време имаше една с червен бански с бели кантове в страни. Но не плуваше добре. Знаеха се горе-долу, които идваха по това време – четвъртък преди обед беше денят за спорт. Той наистина тръгна на спорт, когато лекарите му препоръчаха по-активен живот, макар да беше ясно, че никога повече няма да има нормално кръвно. Можеше да ползува базата в Школата безплатно, но там спортът е твърде организиран, направо под наблюдение, а и е по-далеч, пък и нямаше да могат да правят комбинация с дъщеря му, която беше на път да заприлича съвсем на някакъв вманиачен в телевизията скелет. Понякога изобщо не я забелязваше, че е в креслото. Мислеше че е забравила телевизора включен и се стряскаше, когато – намерил дистанционното на масата пред креслото и посегнал към копчето за изключване, я усетеше да изхрупва протестно някоя от неизменните ядки. Все нещо дъвчи, да й се не види организма, а с обмяната на веществата й всичко си било съвсем наред. Защо и с моята не е така наред.

Усетил че е отпуснал поглед и дори извил глава, полковникът побърза към стълбите надолу. Все пак голият беше той. Нямаше смисъл да си създава навик и тук да пие кафе. И без това в службата често му се събираха и по повече от пет. Ама как да мисли за алтернативи. Не искаше да създава проблеми. Когато предложат кафе – пие кафе. А пък така е тръгнало, че никой не предлага друго. Не че е трудно – сигурно бързо ще свикнат да му сервират и чай. Ама може ли човек по пет чая на ден да пие. После докато изстине чаят – другите вече са готови с кафето. Изобщо, не е удобно. Ще трябва да напомня докато всички свикнат.

После пък се отваря още една графа в повече за белезите на карък, някой някога ще забрави за новия му навик, както по принцип се забравят новите навици. И без това беше повече от ясно, че днес няма да му върви. Сутринта чака да се свари чаят, а то джезвето било празно. Забеляза го едва когато светеше в червено – и то, и котлонът. После и Ленчето, беше дала вече крайния номер на гардеробчето, което друг път му пазеше, дори и да не дойде, разсеяла се била нещо и ей, на, усетила се чак като го дала, а пък не върви да връщаш човека, и той може да носи някаква своя си страхопочит към обгърнатия от суеверие старт. А сега, гледам, че и от двете страни на моят номер зеят вратичките. Не знам как ги проектират така, не са по-широки от 30-40 сантиметра, къде да се облече човек, когато и от двете му страни има по един дангалак, че и си говорят през теб. Нарочно се забави много под душа, но младежите обсъждаха някакви си техни неща и едва приключваха, та трябваше да каже едно: “Момчета, може ли.” Днес няма да му върви.

На излизане новата я нямаше. Сигурно сама си е отрязала косата. Техният психолог беше казвал веднъж, че това е сигурен знак, че няма да мине на психо-теста. Беше се появил и такъв кандидат за полицай, очевидно наркоман или нещо не беше наред момчето, ама не можеш да го върнеш само заради това, а взе че покри нормата на тегло, не беше зле и на физическата подготовка, но на психотеста не успя, те там си имат техни си критерии, психологът още като го видя, каза че няма да може да мине и после точка по точка му сметна пред него, че не е въпрос на предубеждения заради подстрижката му или нещо такова.

Днес ще попита какво стана с лицевите опори на Бригита. Нали й направиха длъжността с офицерски чин, сега трябва да става офицер, а за това й искат 40 лицеви опори на физическата подготовка. Колкото на мъжете, за да нямало дискриминационни норми. Ама нормата за ръст и тегло е дискриминационна, там е ясно, че няма как. А на “Връзките с обществеността” за какво са им лицевите опори, това е неизвестно. Да беше психотест, да помогне човек, ама тук се брои синхронно. Пък и то не е да броиш една за две, тя и две не можела да направи. Ама работа ли й е това. Недомислие някакво.

Виж, психотеста си го е взела без проблем – с журналисти работи, все пак, справя се. А лицеви опори, защо са й. Работата й е да пие кафе и да следи пресата. Вестници чете, контакти поддържа. И така. По-добре фризьор да намерят за тези жени, дето ги назначаваме, и в полицията жената си иска своето, а бюрократите за лицевите опори се заяждат. Ето интересно дали това момиче си е направило така косата на фризьор. А на нашата косата все в очите й влиза, ще си развали очите така. Може да се връзва на опашка, гледам доста ги носят, а и много добре й стои, когато прибере коса преди плуване, но не – селско било, щели да й се смеят всичките. Никой не ходи така. Добре де, аз къде съм ги виждал тези с опашките. Сигурно при полицайките. Ами да, всички младички момичета, които назначихме, ходят така. Да, де, ама те и униформи носят, това ли ми предлагаш. Знам ли и аз вече какво предлагам.

Облече се експедитивно, и без това много се забави. Теди вече беше готова, не беше с униформа за разлика от сержанта-шофьор, с който го чакаха в колата, но ако го попитаха, би я намерил по-угледна в кубинки и панталон с външни джобове. Имаше нещо опърпано в днешната мода. Все едно цялата е втора употреба. Теди беше успяла и червило да сложи, въпреки че веднъж, когато той шофираше и се връщаха само двамата от тренировките им, й беше казал, че така устните й ще станат тънки като на майка й. Това е от възрастта, беше го отрязала неочаквано. Наистина ли е от възрастта. Все пак очакваше да уважи мнението му, но сега не е за такива разговори.

Често се случваше да го изпревари в обличането, което при нарастващата й мудност можеше да се обясни само с това, че не й се занимаваше с онези физически усилия, които й бяха наредили лекарите. Впрочем май лекарите настояваха за това плуване по настояване на баща й. Както винаги в такива случаи го чакаше в колата. И тя не зачиташе кафето пред залата. Набиваше чипс почти страстно. Явно от неловкостта на ситуацията на очакване в мълчание. Все някоя глупост яде, от тези които са противопоказни за наднормените, но очевидно и над поднормените на действат както трябва. Да се чудиш защо всички си ги купуват. Гледаха напрегнато през противоположните прозорци със сержанта, когато той се зае да ободрява атмосферата. Поне сержантът биваше да откликне, все пак му влиза в служебните задължения. А и при неговото положение.

Дъщеря му както винаги като че нямаше желание за нищо. Не влагаше сърце в тренировките, само гледаше как да отбие номера и все с това беше заета – как да отбива номера. Сигурно не се е замисляла, че и за това трябва да се хабят сили, да се гори енергия. А иначе не се хранеше зле. Всичко си ядеше, изобщо не беше злояда. Само когато веднъж й беше казал, че само разхищава материала така, а от това полза никаква, беше гладувала цяла седмица. Голям инат. Той само се пошегува, ама и майка й много беше виновна тогава. Направо първа скокна да каже, че как може да се говори така. Тогава не отслабна видимо, но то и едва ли има как да отслабне повече. Все изглежда така, все едно е на ръба на изтощението. Иначе, пак да кажа, си яде колкото всички. Чудеше се къде го дява, а той и все да гладува, няма да се пребори с тези десет наднормени килограма.

По цял ден гледа телевизия. И огледало специално поставиха в стаята й, нали се оглеждат там момичетата и така работят върху фигурата си. Успехът с нейното пълнеене е толкова голям, колкото неговият със смъкването на кръвното. Да оставим настрана, че може да й се отрази на здравето, но е прегърбена и само кокал, а и кокалът е като сламка. Така и приятел няма да си намери никога. Даже сержантът не я поглежда. Но все пак тук ситуацията е по-деликатна, дъщерята на полковника е това, не можеш да влизаш в разговори с нея. Не се полага. Той впрочем да му мисли къде е бил на 23-ти и защо не се е явил на Тайфуна, че ще трябва да изготвям рапорта днес и все някой ще трябва да изгърми.

Ама и те го бяха намислили да ни тревожат точно по Коледа. Нали се девоенизираме, чиновници ще ставаме, никакви чинове и само разлика в длъжностите като другата държавна администрация. Но тревогата я решиха като навремето, когато всеки беше длъжен да съхранява оръжието в къщи. Тогава и форма още всички носеха задължително. А сега ни обърнаха на дописници: пиши рапорт, що така личният състав не се явил. Ами не се явил. Всеки си имал по нещо. Все пак празник идва, семейства имат хората. Всеки знае, че е учебна тревога, за какво да идва – ще поседим, ще поседим, ще пием кафе, ще пушим, ще почакаме да ни проверят и ще си тръгнем, а това трае повече от работен ден. Обаче едно време всички идваха. Иначе се води като простъпка срещу държавната сигурност. Но сега, ей на, Иванов бил на риба на Доспат, не можал да се върне. Ами що отиде като знаеш, че ще ни вдигат по тревога. Ама нали уж не знаем, шефе, там е далаверата. Като не си знаел – още по-зле все едно за истинска тревога не си дошъл. Е, айде сега, от два дни го говорехме тоя “Тайфун”. Не е лошо момче, симпатяга, стегнато, ама понякога не прави разлика между формален и неформален разговор. Ще трябва да погледна как си е взел психотеста. Специална графа имат за работа в йерархични структури. То и званията да махнат, йерархията все ще си остане. Иначе не се работи.

Хубаво, айде закарай я до вкъщи и после не ми трябваш. Ама пък днес се отчита тревогата, така че трябва да си на разположение. Какво да му отчиташ. Нали и без това е решено втора да се прави. Ще я направим както трябва, ама сега виновни трябва да се намерят, сметки да се разчистят и всеки там каквото си има.

Двадесет минути по-късно влезе в кабинета си и извади ролетката, която днес беше взел нарочно от вкъщи. Измери точно кабинета – дължина, ширина, височина. С рапорта беше готов. Не беше от хората, които всичко в последния момент прави. Не трябва да се отлага, нали пак теб чака работата. Само смени шрифта с по-ситен и го изпринтира. Що хартия се похабява за глупости. Написа го веднага щом го поискаха. Всеки беше поизмислил някаква причина, какво да търсиш повече, защо да ги караш да лъжат младежите. То не че няма, ако се наложи, документи да си намерят. Сигурно още от ученици си имат начини. Ама защо да се прави това. Нали към други структури отиваме. И французите идваха и казаха, че трябва и хигиенните норми да се следят – без извънредни дежурства, по-добри условия за работа.

Откога беше писал рапорт, че кабинетът му не отговаря на стандартите поне с 20 %. Нито дума, а сега рапорта за неуспешната тревога специално ще го обсъждат. Като че не си знаем всички каква е работата по Коледа, който няма прасе, си намира или става такова. За него кабинетът беше преголям, но когато свика състава – сложат по едно кафе, запалят, там, който пуши – ще се задушат. А за едно разширяване към архива се иска само една стена да се избие. Архивът го преместиха горе-долу откак бутаха стените по света, та сега само табелка пред празното стайче има, но си стои табелката и никой не я пипа, само прислужничките редовно й забърсват праха. 1,50 на ширина е стаята, за нищо друго не става, просто трябва някой да подпише една бумага, за да се присъедини към кабинета. Ама – забрав?, и повод вече си намериха – ти не можеш да си свикаш състава, а кабинетът ти тесен ти се вижда, да не ти стане тясно управлението. Добре поне, че само с това мина, можеше и наказания да повлекат. Все някога ще стане дума и за икономиите на сержанта. И кой знае още какви ги вършат. Изглеждат толкова доволни от службата, че няма на начин да са наред. То кой ли е наред в тая държава.

След обед му се обади Теди, за да напомни за бракуваното мотористкото яке. За утре й трябвало. Беше го дал в тила да го преправят, и без това никаква работа нямат там. Трябваше да прескочи да го вземе. Майсторе, то направо наново трябва да се ушие. Какво да му преправиш при такива разлики в размерите. Все още беше полковник, така че да спазват чинопочитанието. Утре щяло да е готово, дано стои добре, че така без проби трудно става. Като че все с проби ги шиеха за състава. А и на Бригита бяха преправили. Тя каза, че много добре станало. Просто кройката на тези катаджийски якета пасвала на всякакви фигури. А и модно стояла. Журналистките завидели, като им се показала с него. Те сега са луди по кожена дреха, много е модно. Кой знае за какво толкова непременно й трябва на дъщеря ми, все супер модно трябва да е, ще кажеш с журналисти контакти трябва да поддържа, а не със съученичките си, с които се знаят от бебета.

Ще се прибера по-рано утре, казаха, че няма да е готово преди обед. Хубаво е, че се беше съобразила да не го коментираме пред сержанта в колата, явно може вече да градира ситуациите. Отново гледа телевизор и дори новината за якето и похвалата не могат да я накарат да се извърне на повече от 75 градуса, от екрана, така че не й достигат поне тридесетина, за да го погледне. Когато майка й я повиква от кухнята, за да й помогне при приготвянето на вечерята, се повдига с такава неохота, че никой не би могъл и да предположи, че веднага щом вратата към кухнята се затвори, между двете жени ще затече усилена конверсация. Точно както всяка вечер.

За да може да не обърне внимание на това как двете, влизайки, всяка с чинии или прибори в ръце, ще замлъкнат, като че на средата на думата, в момента, в който отворят вратата към дневната, а и за да набележи, че вечерята е негова и времева и териториална зона, той изостави изтеклите вече на половината от петата си шеста “24 часа” и побърза да превключи от някоя от програмите на дъщеря си към bTV-новините. Както всяка вечер, го направи с отработено съсредоточено движение, внимателно прицелвайки се малко под долната част на екрана, в червената светлинка там, въпреки че дистанционното работеше достатъчно добре, за да може командата му да бъде уловена и при по-случайно и неиднетифициращо замахване в съответната посока. Усили бързо и без колебание до двадесет и осмото деление, а после прецизира с изражение на радист до тридесет и третото и напрегна внимание, защото едва ли можеше да се предположи, че слухът е сетивото, което трябваше да бъде напрягано след подобна тактическа подготовка. Всъщност тя целеше най-вече да ретушира онзи момент на внезапно замлъкване и подновяване на тихия разговор, разговор като че възможен единствено в кухнята, нещо повече – в лишената от неговото присъствие кухня, защото ако сега например, вместо да слуша водещите новини на говорителите, редуващи се като рапортуващи пионерчета на тържествена заря-проверка, отидеше да си измие ръцете преди вечеря, щеше отново да прекрати по средата на думата някакъв явно таен разговор между жените в къщата си. Остана да слуша новините, после щеше да прехвърли на първа. Представяше го като професионално задължение.

Малко преди спортната емисия вървеше някаква новина с модно ревю, попита защо толкова ти трябваше якето точно за утре. После почна спортът и без да дочака позабавилия се поради интереса към модата отговор, каза: тихо! След спорта повтори въпроса. Щели да я возят на мотор, кой – Санди – какво е това – не какво, а кой, нали всеки път ни взима след плуване момчето. Сержант Иванов ще те вози на мотор! Да, ще ходят на кино после с още други хора, но ще я вземе с мотора, защото тя никога не се е возила, а няма яке, не може с нейния шушляк да се качи на мотора, ще замръзне. Абе, как със сержанта, бе. Майка й пак скоква, какво толкова, ще отидат на кино и младежи ще има, не трябва да я лишаваме от средата й. Каква среда е сержантът! Знаеш ли, че продава служебен бензин този сержант. Знаеш ли, че съм го наказвал аз него. Как такъв човек зет ще ми става. Ама кой говори за зет. Аз говоря сега!

Усетил как е вдигнал кръвното, полковникът чинно изяде една ябълка преди сън и се зарече утре основно да се запознае с всичко около Иванов. Няма вече да си затваря очите. Освен това ще вземе да направи точна справка с европейските разпоредби за хигиената на труда в полицията. Дъщерята вече беше подстригана върху направо остарелия “24 часа”. Имаше бретон на двегодишна сладурана и заповед да ходи три месеца вързана на опашка. Дано не я вземат за психо в училище, че току виж на ония с дрогите налетяла така. Но ако отсега не се научи да разпознава ситуациите и да се съобразява с тях. И ме гледай в очите когато ти говоря. И никакви кожени дрехи. Знаеше си: още от сутринта не му потръгна с това прегрято джезве. Приготви ли ми отсега водата в джезвето? Приготвих.






  
Накратко
За него кабинетът беше преголям, но когато свика състава – сложат по едно кафе, запалят, там, който пуши – ще се задушат. А за едно разширяване към архива се иска само една стена да се избие. Архивът го преместиха горе-долу откак бутаха стените по света, та сега само табелка пред празното стайче има, но си стои табелката и никой не я пипа, само прислужничките редовно й забърсват праха.

Още сведения

публикувано на събота, ноември 08 @ 11:10:58 EET изпратено от grosnipe

Подведено под:
Роман на прехода | * | проза |

3498 прочита

Още в тази връзка
· Антония Колева


Най-четеното в блок Роман на прехода:
Ars Academica


Рейтинг
Средна оценка: 4.8
Гласа: 5


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Без чинове" | | 13 коментара

Re: Без чинове (Оценка: 1)
от Barabanchik на събота, ноември 15 @ 13:23:30 EET
(Сведения за читател )
Mmm, poveche ochakvah. Da, da, znam, che sym perfektzionist...




Re: Без чинове (Оценка: 0)
от Един читател на сряда, ноември 19 @ 08:18:21 EET
NE E LO6 RASKASA. NO MOGE6E DA IMA MALKO POVE4E TR7PKA, AKO RASBIRATE KAKVO ISKAM DA KAGA. I POVE4E SEXXXXXXXXXXXXXXXXX!




Re: Без чинове (Оценка: 1)
от Един читател на вторник, април 20 @ 17:08:24 EEST
Колева, по те бива да правиш философски свирки





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.20 Секунди