литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Дмитрий Варзоновцев
Нихилизмът в съдбата на европейския хуманизъм през XX век
(тези към проблема)




Бих започнал с един неочакван „цитат“ — рефрен от популярната песен: „Аз не съм комунист, аз не съм нихилист... аз съм просто човек!“. Като че ли в рефрена още веднъж се потвърждава едно едва ли не господстващо отношение към феномена „нихилизъм“ като към нещо твърде негативно, изобщо неприемливо тъкмо от гледна точка на хуманността. Нихилистьт е този, който поставя обществото пред последната черта — отрича и Бога, и нравствеността, и изобщо общоприетите норми и образци в поведението. Но главно демонстрира в своето собствено поведение отказ от нормите, шокира и провокира добронамерения гражданин. Парадоксът на този рефрен е в това, че той отрича... самия нихилизъм! Когато констатацията, че „съм просто човек“ достига съзнанието ни, то всъщност е резултат от нещо като един вид „неантизация“. С други думи, аз се утвърждавам като такъв с нищото. Възможно е самият автор на песента да не е имал предвид тъкмо такова възприемане на неговото послание. Но успява все пак да формулира основния проблем на европейския нихилизъм — какви са границите на човешкото присъствие в света, зад които човешкото губи стойност, престава да бъде осмислено („просто“).

Патосът на литературната и публицистичната критика се свежда до констатацията, че нихилистът взривява всякакви ценностни основи на човешкото съществуване, като не дава нищо в замяна, оставя другите без надежда за някакво по-добро бъдеще. Тъкмо това сриване обаче ни оставя наистина „пред самите себе си“. Емпирически очевидната реалност на това откритие изглежда ужасно. И всекидневното възприятие незабавно реагира. Конструира наистина страшния образ на „нихилиста“. Ето тук става „засечката“.

След акта на сриване се оказва трудно, ако не и невъзможно изобщо да се спрем върху нещо очевидно обосновано, нещо, което не би ни поставяло пред съмнение и тревоги, нещо наистина просто. След нихилистичното „Кралят е гол!“ се оказва трудно да бъдат отново въведени общоочевидните конвенции. След като нихилистичната „рефлексия“ се обективира чрез общественото възмущение, самото общество се разболява. То не може да върне предишното си спокойствие. Изглежда не самият нихилизъм, а неговите последици се оказват ужасни. Защото след като се появи, нихилизмът вече не може да бъде... отричан. Той изяжда енергията на всяко такова негативно отношение тотално. Защо? Съвсем не само поради чисто логически противоречия, макар че и те не бива да се подценяват. Самото онагледяване на крайните метафизически ценности на човешкото съществуване „заслепява“!

Нихилизмът и исторически, и културно, та дори и естетически се „ражда“ в лоното на новоевропейския прогресизъм, вярващ практически, без никакви за това основания, че Разумът е всесилен. Въоръжен с ясното и достоверно знание, разумът няма прегради и осветлява Битието... до край. Изгонва мътното, суеверното, неистинното някъде вън в подсъзнанието.

Ф. Гоя буквализира тази метафора в нещо близко до духа на песента, от която започнах. В своята известна графика от цикъла „Капричос“ той възсъздава една, да кажем, странна гледка - над главата на видимо спящ седнал човек надвисват и като че ли реят някакви чудовища, сови, прилепи и т. н. Тази графика носи доста двусмислено наименование: Сънят на разума ражда чудовища. Възможно е да го перифразираме: Когато разумът спи, се раждат чудовища. Човекът, който е изобразен от Гоя, е заспал в твърде напрегната поза, много уморен и не можещ да се откъсне от онова, което занимава неговото бодърстващо съзнание. Това не е просто спящ човек, това е заспал писател или художник. Творец! Ето неговият разум поражда чудовища... когато спи. Но може би когато е свободен! Още малко и разумът ще се дегизира „наяве“. Ницше ще свали маската, ще освободи разума от каквато и да било необходимост да се оправдава, да се обосновава чрез чистото и ясното знание. Разумът е Воля, дори афект за власт, Фройд се изразява още по-категорично — Нагон.

Новоевропейската духовна нагласа към обосновано от действителната природа на нещата знание тук се разобличава като фалшива. Ето какво отбелязва в тази връзка М. Хайдегер: „Новото време е ново не защото е близко до нас във времето, а защото, за да се утвърди, то е длъжно винаги да третира себе си като „ново“. А това значи, че ...Картината на света не се превръща от предишната средновековна в нова, но самото обстоятелство, че светът изобщо става картина, характеризира съществото на Ново време. ...Новостта на това явление е в това, че човекът... завладява това положение като изградено от него самия и преднамерено го задържа, заемайки го веднъж, осигурява го за себе си като база за максималното развитие на своята човечност. Само тогава изобщо възниква такова нещо като положението на човека. Начинът, по който човекът би трябвало да се поставя по отношение на опредметяваното също, той слага в зависимост от самия себе си. Започва онзи вид човешко съществуване, който завладява цялата сфера на човешките способности в качеството на пространство, вътре в което се набелязва и произвежда овладяването на същото като цяло. Времето, определящо се от това събитие, е ново не само при ретроспективния подход в сравнение с предходното, но и самото себе си нарочно полага като ново“. [1.]

Нихилизмът, интелектуално подготвен не само, а може би и не тъкмо, от Кантовата чиста критика, се оказва нещо като самоопределяне на това „Ново време“. Закъснялото събуждане на „Разума“, който като че ли изведнъж се отказва от каквито и да било позовавания на някаква редоположена на него „действителност“, визуализира (поставя пред погледа като картина — Хайдегер) неговата нерелевантност по отношение на класически „основания“, т. е. неговата „нищожност“. Ето това „откритие“ поражда нихилизма като специфично умонастроение, като саморазобличаване на новоевропейския дух.

Ще отбележа само, че „в началото“, като настроение на този дух, инспириращо заблуждаващите фантазии на „критическата литература“ навсякъде в Европа, но най-вече в до- и след реформената Русия (60-80-те години на XIX в.) рисуват парадоксалния и ужасяващ образ на „нихилиста“. От една страна, това е „западник“, т. е. именно прогресист, борец срещу закостенялото и традиционното противостоящ на „изконния руски мързел“, но, от друга, е „р-р-революционер“, разрушител на нравствените устои, на нищо и на никой невярващ. Тази амбивалентност издава „корени“. Нихилистът прекъсва традицията, утвърждава самодейността на рационалната сметка и в своята критика на „устои“ всъщност върши „полезна и конструктивна работа“.

Ако обърнем тази гледка в отношение към т. нар. „български национален нихилизъм“, ще видим едва ли не същото. Дистанцията към „родното“, „близкото“ цели създаване на онзи национален образ, който би вградил българина и българското в Новото време, би го направил равностоен на други европейски нации.

Проблемът на нихилизма е, че в своята парадоксална унищожително-съзидателна работа той се натъква на съвсем неподозираните преди „трудности“. „Всъщност, пише М. Фуко, сред всички мутации, които са се отразили върху знанието за нещата и за техния ред, върху знанието за тъждествата, различията, признаците, еквивалентностите и думите — или, казано накратко, сред всичките епизоди на тази дълбока история на Същото, само една, тази, която е започнала преди век и половина и която може би е на път да завърши своето развитие, е позволила да се появи фигурата на човека. И това не е било освобождаването от някакво старо безпокойство, преход от една хилядолетна грижа към просветлено съзнание, достъп до обективността на това, което дълго време е останало скрито във вярванията или във философиите: то е било промяна във фундаменталните диспозиции на знанието. Човекът със скорошна дата, както с лекота показва археологията на нашата мисъл, е изобретение. А може би и с предстоящ край.“ [2.]

Едва ли дори и такъв мислител като М. Фуко е предполагал, че ще се окаже пророк. „Изобретеният“ човек, т. е. човекът, отговарящ на изисквания на истинската човешка природа, конструиран и въплътяван с различни стратегии на формирането и възпитанието, претърпява крах. Положителното преодоляване на суеверието се оказва отново един вид суеверие. „Нихилизмът“ извършва наистина, „добра работа“. Като лишава обществото от някакви общовалидни и достоверни основания в „природата“, той разкрива, че човешкото съществуване няма никакви външни причини и основания. Човекът в този смисъл е безоснователен, а неговата същност не е нито „в него самия“, нито още повече „вън от него“ — в прословутия ансамбъл (Маркс) например.

Нихилизмът отказва на човека опората върху нещо просто и очевидно — естественото. Оставя го в никъде, отваря за някакви „невиждани“ проекти, които така и не може нито да се осъществят, нито пък да подменят „изгубеното време“, да станат сурогат на предишната очевидност на „простите неща“.

Би било обаче също така илюзорно да видим в нихилизма такъв, какъвто го създава новоевропейската духовна нагласа — само чисто движение в духа на Хегел или младия Маркс. „Комунизмът това е необходимата форма и енергичен принцип на най-близкото бъдеще, но като такъв комунизмът не е цел на човешкото развитие, форма на човешкото общество.“ [3.]

Нихилизмът оставя човека сам. Ето защо Ницше съвсем не може да бъде редуциран до неговото—Бог е умрял... и „Всичко е позволено“, както го „допълва“ Ф. Достоевски. Ницше разкрива в своята нихилистична парадигма нещо далеч по-съществено. Нищото не е липса на битуващото, не е формален антипод и условие на Битието. Това е вечната граница на човешката усамотеност в тотално чуждия свят. Това отчуждение вече се лишава от романтичния блясък на диалектичното самодвижение на Духа. Нищото не е и някакъв лош вариант на всемирната история , който би трябвало да бъде „поправян“ или „преустройван“.

„Много странно, споделя Витгенщайн през 1946 г., че ние сме склонни да обвиняваме цивилизацията — сградите, улиците, машините и т. п. в отклоняване на човека от неговитe извори, от високото, безкрайното и т. п. Излиза така, че цялата тази цивилизована среда, включваща горички и зелени насаждения, е опакована в евтин целофан и изолирана от всичко голямо и, тъй да се каже, от Бога. На нас ни се внушава наистина странна картина. Ако животът става труднопреносим, ние се замисляме как да променим обстоятелствата. Но най-важната и действена промяна на нашата собствена позиция едва ли ни идва на ум и на нас ни е много трудно да се решим на тази стъпка.“ [4.]

Обратно на това, всяко „отчуждение“ остава фатална илюзия за някаква солидна и стабилна основа на Аза, която, без да е нужна рационална рефлексия, го поддържа. Нихилизмът разкрива тъкмо тази заслепяваща истина на нищото.

Докато Маркс и Ницше все още се борят с отчуждението и за „връщане към себе си“, към същинската човешка природа/дори тя да „се намира“ някъде в отвъдното, Е. Хусерл, М. Хайдегер и други модерни мислители правят фундаменталната крачка за отказ от подобен род романтични „отживелици“. Те радикално редуцират всичко онова в човека, което би го поставяло наред с нещо естествено и обосновано.

Нихилизмът като амбивалентно духовно състояние и настроение предусеща трагичната цена за този смел акт — краха на историчната митология на Прогреса. Той (нихилизмът) някак си безнадеждно се бори с „Идолите“ на общоприетото и едва ли не разследва човешкото с цел то да бъде в края на краищата разобличено. „Отрицанието“ обаче пак е абсурдно позитивистично. Човекът не е част от природата, а това, което е част — не е и човекът. Човешкото съвсем не „продължава“ природното. То не е и Венецът на Творението. Спрямо природата човекът направо е нищожен. Но и природата за него е нищо. Криенето на човешкото зад различните маски има само една цел — да отдалечи нелицеприятното признание. Животът на човека остава абсурден. Човекът не е надарен с живота си така, както животното. „Законно“. Нищо не оправдава този живот нито отвън, нито пък отвътре. Всеки опит поредното оправдание да бъде обосновано рационално, се проваля, тъй като открива още по-ужасни гледки на Другото. А дори и приетите формули на „забравата“ отварят за човека пътя за никъде.

„Наистина апокалиптичният възглед върху света се състои в това, че нещата не се повтарят — отбелязва Витгенщайн. — Например няма нищо неприемливо в твърдението, че векът на науката и техниката е началото на края на човечеството; че идеята на големия прогрес е лъжа, също както и идеята, че истината в крайна сметка ще бъде позната; че няма нищо добро или ценно в научното знание и че човечеството като се стреми към това, попада в капан. И няма никакви явни довода против това.“ [5.]

„Правенето на нещата“ остава единствено убежище за вярващия в собствената си вкорененост човек. И той се стреми да забрави, че така правените от него неща всъщност нямат подобие с нищо естествено — абсурдни са. А единственото им основание се спотайва в същностната безоснователност на човека и човешкото. Ето този абсурд проличава в простичкия мотив „Аз не съм нихилист... аз съм просто човек“. Самата тази простота вече е изгубена безвъзвратно. Осветена „със силата на знанието“, тя се превръща в някакви мрачни афекти и чудовищни подбуди.

Освободеният Аз се оказва овладян от бесове обликът на които не би могъл да бъде описан от най-смелата фантазия и не се среща и в най-страшните приказки. И още един цитат: „Заговорът на вещите“ — това е безполезен антропоморфизъм. Може да се говори за коварство на света; лесно е да си въобразим, че дяволът е създал света или част от него. Но не е нужно да си въобразяваме, че злият дух се намесва във всяка конкретна ситуация — всичко може да става по „законите на природата“, а целият ред на нещата въпреки това ще бъде насочван изначално към злото. Човекът се намира в свят, където вещите се чупят, изплъзват се от ръцете, правят всякакви поразии. При това самият дявол е една от тези вещи. „Заговорът на вещите“ е глупав антропоморфизъм. Но истината е много по-сериозна, отколкото тази измислица“. [6.] Сарказмът в тази сентенция на Витгенщайн прикрива дълбоката му загриженост за съдбите на човека и човешкото. А главно разбирането, че разкриването на истината за човека съвсем не го спасява от срещата със самия него. Истината е тъкмо в това, че тази среща отдавна е станала и затова вече е невъзможна по същия начин, както е невъзможно Връщането. Нещата наистина „не стоят така“.

Философското изпитание на нихилизма не оставя никаква надежда — разумът не може да оправдае човека. Не може й да прикрие самата тази безнадеждност. Но и самото това признание не изчерпва истината.

Вече подчертах неведнъж, че нихилизмът е амбивалентен — той е роден от претенциите на разума за крайната истина за човека, но се разкрива като най-последователна и безкомпромисна критика на разума. Тук, според мен, има не само интелектуален, но и прагматичен аспект. Нихилизмът освобождава човешкото от „чуждите“ маски и го прави отговорно не само за себе си, но и за „антропоморфизмите“, за нещата, създавани от него. Това е и същинският проблем. Щом като човекът не е „просто“ следствие от естествения развой на нещата и „прави себе си“, къде той би могъл да открие собственият си свят, къде би бил „у дома“ наистина? Хусерл отбелязва, че обкръжаващия свят е „понятието, принадлежащо изключително на духовната сфера“. Ето защо според него: „Нашият обкръжаващ свят е духовното образование вътре в нас и надпият исторически живот... да се гледа на заобикалящата ни природа като на нещо само по себе си чуждо на духа и да се стремим да обосновем хуманитарното знание с естествените науки, което като че ли го прави по този начин точно — е абсурд.“ [7.]

Ето тук нашата проблематизация дава основание и за друг поглед върху самия нихилизъм. Той освобождава човешкото от чуждите му детерминанти, но оставя открит въпроса за собствената му конфигурация.

Достоевски формулира практическия ефект от това като че ли пресилено — всичко е позволено. Но точно този е патосът и на нихилистичния проект за новата история — „Ние ще построим нашия нов свят върху отломъците на стария“. Освободеният Аз се оказва... луд. Но както и лудият учен Франкенщайн успява да реализира своите блянове — Гулаг и Освиенцим днес остават паметници за този абсурден порив към новия свят.

Практическата амбивалентност на нихилизма проблематизира човешкото като „правене на нещата“. Защото поставя въпрос за смисъла и цената на „Проекта“. Ако той е необоснован, или, което е едно и също, е обоснован от Нищото, какви са неговите граници? Възможно ли е изобщо да говорим за самата проектируемост на човешкия свят, на човешкото обкръжение? Безкрайната „вседозволеност“ на известните ни проекти се сблъсква със самата себе си и се оказва илюзорна — отново ни връща в царството на абсурдната сметка. Произволът се заплаща — но тогава къде е неговата граница?

Нихилизмът остава освен трагична маска на новоевропейския патос и провокация към човека. Макар една от най-мощните му теми да е утвърждаването на абсолютната свобода, зад нея се очертава същинският ужас от това освобождаване. Ницшевото „връщане“ се оказва поредната илюзия — няма къде да се завърне скъсалият с всичко привидно и овсекидневено пътник. „Назад към природата“ е също тъй абсурдна посока, каквато е „Напред — към светлото бъдеще“, „Нищото“, основаващо и обосноваващо човешкото, не позволява на човека да се опре на нито едно от външните и затова „прости“ обстоятелства. Нищото като че ли сваля всички забрани, прави всякакъв род проекти безгранично произволни. Но границата всъщност е самото нищо — то конституира особения самоцелен и самодостатъчен свят — света на културата. А тя на свой ред отново е скрита и недостъпна за „простия“, наивен поглед — играе. Нещо повече — тази игра постоянно изхвърля ставащите ненужни „играчки“, една от които е и новоевропейския разум. Остава самата игра с нейната способност да ограничава произвола с произвол. В играта нихилизмът най-накрая намира огледало и за самия себе си. И става банален.





Забележка: Първо издание „Годишник на Софийския Университет „СВ. Климент Охридски", Център по културознание, Том 86, 1993.






  
Накратко
Повод за това вмъкване на един доста стар текст е сегашната безмислена и безсмислена кампания. Един от символите на която се коментира тук.

Още сведения

публикувано на понеделник, октомври 23 @ 23:36:47 EEST изпратено от pelikant2

Подведено под:
Около Европейското | * | философия |

3753 прочита

Бележки под линия:

[1.] Хайдегер, М., Время картини мира. В: Современнме концепции культурного кризиса на Западе. М., 1979, с. 224.
[2.] Фуко, М., Думите и нещата. С, 1992, с. 514.
[3.] Маркс, К., Ф. Энгельс, Сочинения. Т. 42, М., с. 127.
[4.] Wittgenstein, L. Culture and Value — Vermischte Bcmerkungen / Ed. by Wright G. H. von — in collab. with Niman H; transl. by Winch P. — Amed. 2d ed. — Oxford: lackwell, 1980, p. 53.
[5.] Ibid, p. 56.
[6.] Ibid, p. 71.
[7.] Гуссерль, Е. Кризис европейского человечества и философия. М., 1980., с 143

Още в тази връзка
· Дмитрий Варзоновцев


Най-четеното в блок Около Европейското:
Между "дара" и "развала". Феноменология на корупцията.


Рейтинг
Средна оценка: 4.5
Гласа: 6


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Нихилизмът в съдбата на европейския хуманизъм през XX век
(тези към проблема)" | | 1 коментар

Re: Нихилизмът в съдбата на европейския хуманизъм през XX век (тези към проблема) (Оценка: 0)
от Един читател на вторник, април 29 @ 23:38:40 EEST
В безкрайното пространство безброй блестящи кълба, около които кръжат дузина по-малки, осветени от тях, горещи във вътрешността си и покрити с вкаменена, студена кора, а върху нея един слой плесен, съдздал живи и познаващи същества – това е емпиричната истина, реалното, светът. За едно мислещо същество обаче е твърде неприятно да се намира върху едно от тези безброй, носещи се свободно из пространството кълба, без да знае нито откъде идва, нито накъде отива и да бъде само едно от безброй подобни същества, които се блъскат, гонят се, измъчват се, неспирно и бързо възникват и изчезват в незнаещото нито начало нито край време.
Шопенхауер





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.15 Секунди