Владимир Градев: Последният сън - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Смъртта я видях в Палермо, точно преди година, когато посетих там катакомбите на капуцините. Него ден и аз се спуснах в изумителното царство на мъртвите, чиито неясни очертания досега само съзирах нейде на хоризонта. Пролетният ден беше лъчезарен и топъл, в криптата нямаше почти никой друг и царящата тишина предразполагаше към спокойното отдаване на това особено място, където застиналото време се докосва до трескавия живот на града. В криптата са събрани и изложени няколко хиляди балсамирани тела между XVI и XIX век. Това са най-вече неразделни семейни двойки, но има и деца, които изглежда още се нуждаят от грижа и покровителство. В тишината на криптата някои сигурно ги обзема порива да се потопят в миналото и да застанат до тези хора, които преди 200-300 години са движели из шумните улиците на Палермо, докато смъртта ги е покосила в тази разцъфнала Сицилия. Ала аз не изпитах нищо такова. Не, не изпитах абсолютно нищо от историята и нейните проблеми, нищо дори от пропилия всяка прашинка тук християнски Lebensanschauung.

Не, там в Палермо, ми се случи нещо напълно неочаквано, което не желаех, пък и не предвиждах, когато планувах от толкова време това посещение. Почувствах, че и аз застивам в същия този, равен на вечността, миг на смъртта. Не си спомням друго подобно усещане. В криптата на капуцините напълно блокираха историческите ми сетива и се озовах изхвърлен от времето и лишен от собствения си аз, който сякаш мина отсреща, във все по-настойчивата и омайна отвъдна реалност. Сякаш, между стъклата и отраженията които ме отделяха от мъртвите, непроницаемата нишка на моя живот най-накрая беше намерила неочакваната пролука, през която се измъкна не само от шумния лабиринт на настоящето, но и от „les hautes et fines enclaves du passé“ и безпокоящите полета на бъдещето. Екстатичният и трезв преход на духа в смъртта почти напълно ме помири с нищетата на моето съществуване. Настоящето изведнъж се отърси от цялото си бреме, за да отстъпи място на онзи таен миг, който не идва, за да избяга, а те обзема от вътре с цялата си същина. Миг на срещата с нищото на вечността вън от диалектиката на времето.

Тези хора стояха пред мен, неми свидетели на неизвестното, на онова tremendum, което крие в себе си природата. Те са мъртви без рани, без видими поражения. Само лицата им са с цвят на пепел. Действително си почиват, или не, струва ти се в този миг, че те даже се движат, но движението им е движение на смъртта, движение без усилие и спазъм, при което тялото е запазило собствената си елегантност и координираност. На тези мъртъвци все още им предстои да умрат, силите са още тук, в тези непокътнати членове и тела, в тези все тъй изразителни жестове. В тях животът още не е мъртъв, макар и животът да не е вече живот. В тях смъртта умира и продължава да умира в никога не свършващото настояще. Паметници на неутешимата скръб, на “смъртта на смъртта”, те не са просто епизод от историята, израз на отминала чувствителност и нрави, а вечен образ на нищото, от което сме изваяни. Никога не бях изпитвал, повтарям, нищо подобно. Тези образи изобщо не се отнасяха до миналото, не ме връщаха в него, те бяха реалната реалност, те бяха настоящето настояще. Почувствах, че моите движения, жестове, действия — са просто жестовете на тези мъртъвци, които не са мъртви, а умиращи във вечното настояще на моята самота, жестове на моята умираща смърт, не на онази, която напредва в мен с всеки ден и час, а на тази, която изпълва дните и часовете ми, за да ги пречисти със своето нищо в никога не минаващото настояще.

Навярно бе халюцинация. За мен е без значение. Изключително ясният и отчетлив опит обзе духа ми без насилие и без да го смущава. Сега усещам смъртта отсам и отвъд всяка опасност — съзирам я, провиждам я в шарките и сенките на живота. Умиращата всеки миг в мен смърт. Това не ме изпълва със страх и погнуса. (а с ведрост и мир.) Не, времето не е спряло, то продължава да си тече според най-нормалния си ход. Не се отдавам на мрачни чувства и зловещи представи, не са ме обсебили никакви натрапливи Totentanzen, просто не съм такъв тип. Нито пък се опитвам да преведа в термините на личния си опит и преживяване вледеняващите размишления за бъденето към смъртта като дефиниция на същността на човека.

Не, става дума за нещо друго, просто и първично. То е като освобождаване, което започна в мен през онзи пролетен следобед. Сякаш най-накрая се срещнах със собственото си начало, сякаш в мен за пръв път се разсея мъглата на живота и успях да победя вътрешната си самота, когато открих, че най-завършеният ми образ е този на умиращата в мен смърт. Сега я разпознах. Искам тя завинаги да остане в мен.

Казах, че не ме изненада, не ме потресе, не ме обърка. Изпълни ме с чувство на ведрост, сякаш пред мен се разтвори безкрая, сякаш навлязох в безграничното море, за което бях известен от този живот, който умира в смъртта, в очакване на вечността. Ала вече нямам нужда от символи или образи, усещам, че ме съпътства смъртта. И всяка нощ, когато заспивам и всяка сутрин, когато се събуждам срещам отново тази умираща смърт. И сме добра компания, вече стари познайници: решени сме да се борим заедно, да опитаме всичко, за да живеем винаги, макар и готови, когато дойде мига, да умрем.

Рим, март 2006

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а