литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Владимир Градев
Последният сън




Смъртта я видях в Палермо, точно преди година, когато посетих там катакомбите на капуцините. Него ден и аз се спуснах в изумителното царство на мъртвите, чиито неясни очертания досега само съзирах нейде на хоризонта. Пролетният ден беше лъчезарен и топъл, в криптата нямаше почти никой друг и царящата тишина предразполагаше към спокойното отдаване на това особено място, където застиналото време се докосва до трескавия живот на града. В криптата са събрани и изложени няколко хиляди балсамирани тела между XVI и XIX век. Това са най-вече неразделни семейни двойки, но има и деца, които изглежда още се нуждаят от грижа и покровителство. В тишината на криптата някои сигурно ги обзема порива да се потопят в миналото и да застанат до тези хора, които преди 200-300 години са движели из шумните улиците на Палермо, докато смъртта ги е покосила в тази разцъфнала Сицилия. Ала аз не изпитах нищо такова. Не, не изпитах абсолютно нищо от историята и нейните проблеми, нищо дори от пропилия всяка прашинка тук християнски Lebensanschauung.

Не, там в Палермо, ми се случи нещо напълно неочаквано, което не желаех, пък и не предвиждах, когато планувах от толкова време това посещение. Почувствах, че и аз застивам в същия този, равен на вечността, миг на смъртта. Не си спомням друго подобно усещане. В криптата на капуцините напълно блокираха историческите ми сетива и се озовах изхвърлен от времето и лишен от собствения си аз, който сякаш мина отсреща, във все по-настойчивата и омайна отвъдна реалност. Сякаш, между стъклата и отраженията които ме отделяха от мъртвите, непроницаемата нишка на моя живот най-накрая беше намерила неочакваната пролука, през която се измъкна не само от шумния лабиринт на настоящето, но и от „les hautes et fines enclaves du passé“ и безпокоящите полета на бъдещето. Екстатичният и трезв преход на духа в смъртта почти напълно ме помири с нищетата на моето съществуване. Настоящето изведнъж се отърси от цялото си бреме, за да отстъпи място на онзи таен миг, който не идва, за да избяга, а те обзема от вътре с цялата си същина. Миг на срещата с нищото на вечността вън от диалектиката на времето.

Тези хора стояха пред мен, неми свидетели на неизвестното, на онова tremendum, което крие в себе си природата. Те са мъртви без рани, без видими поражения. Само лицата им са с цвят на пепел. Действително си почиват, или не, струва ти се в този миг, че те даже се движат, но движението им е движение на смъртта, движение без усилие и спазъм, при което тялото е запазило собствената си елегантност и координираност. На тези мъртъвци все още им предстои да умрат, силите са още тук, в тези непокътнати членове и тела, в тези все тъй изразителни жестове. В тях животът още не е мъртъв, макар и животът да не е вече живот. В тях смъртта умира и продължава да умира в никога не свършващото настояще. Паметници на неутешимата скръб, на “смъртта на смъртта”, те не са просто епизод от историята, израз на отминала чувствителност и нрави, а вечен образ на нищото, от което сме изваяни. Никога не бях изпитвал, повтарям, нищо подобно. Тези образи изобщо не се отнасяха до миналото, не ме връщаха в него, те бяха реалната реалност, те бяха настоящето настояще. Почувствах, че моите движения, жестове, действия — са просто жестовете на тези мъртъвци, които не са мъртви, а умиращи във вечното настояще на моята самота, жестове на моята умираща смърт, не на онази, която напредва в мен с всеки ден и час, а на тази, която изпълва дните и часовете ми, за да ги пречисти със своето нищо в никога не минаващото настояще.

Навярно бе халюцинация. За мен е без значение. Изключително ясният и отчетлив опит обзе духа ми без насилие и без да го смущава. Сега усещам смъртта отсам и отвъд всяка опасност — съзирам я, провиждам я в шарките и сенките на живота. Умиращата всеки миг в мен смърт. Това не ме изпълва със страх и погнуса. (а с ведрост и мир.) Не, времето не е спряло, то продължава да си тече според най-нормалния си ход. Не се отдавам на мрачни чувства и зловещи представи, не са ме обсебили никакви натрапливи Totentanzen, просто не съм такъв тип. Нито пък се опитвам да преведа в термините на личния си опит и преживяване вледеняващите размишления за бъденето към смъртта като дефиниция на същността на човека.

Не, става дума за нещо друго, просто и първично. То е като освобождаване, което започна в мен през онзи пролетен следобед. Сякаш най-накрая се срещнах със собственото си начало, сякаш в мен за пръв път се разсея мъглата на живота и успях да победя вътрешната си самота, когато открих, че най-завършеният ми образ е този на умиращата в мен смърт. Сега я разпознах. Искам тя завинаги да остане в мен.

Казах, че не ме изненада, не ме потресе, не ме обърка. Изпълни ме с чувство на ведрост, сякаш пред мен се разтвори безкрая, сякаш навлязох в безграничното море, за което бях известен от този живот, който умира в смъртта, в очакване на вечността. Ала вече нямам нужда от символи или образи, усещам, че ме съпътства смъртта. И всяка нощ, когато заспивам и всяка сутрин, когато се събуждам срещам отново тази умираща смърт. И сме добра компания, вече стари познайници: решени сме да се борим заедно, да опитаме всичко, за да живеем винаги, макар и готови, когато дойде мига, да умрем.



Рим, март 2006






  
Накратко
Изпълни ме с чувство на ведрост, сякаш пред мен се разтвори безкрая, сякаш навлязох в безграничното море, за което бях известен от този живот, който умира в смъртта, в очакване на вечността.

Още сведения

публикувано на понеделник, февруари 05 @ 11:12:43 EET изпратено от grosnipe

Подведено под:
Краища | * | есеистика |

3124 прочита

Още в тази връзка
· Владимир Градев


Най-четеното в блок Краища:
История и възможността да се представя миналото:
разсъждения върху Смърт в Сена (1988)


Рейтинг
Средна оценка: 4.77
Гласа: 9


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Последният сън" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.10 Секунди