Георги Гочев: Русо и безделието - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

“Безделието, което ми е по сърце, не е безделието на празноскитащ, който стои със скръстени ръце в пълно бездействие и мисли точно толкова, колкото и работи. То е едновременно безделието на дете, което постоянно се движи, макар и да не прави нищо, или на някой бърборко, чиято мисъл се рее на воля, докато ръцете му си почиват. Обичам да се занимавам с дреболии, да започвам стотици неща и да не завършвам нито едно, да се движа насам-натам, както ми се прииска, да променям ежечасно проектите си, да проследявам всички лъкатушения на някоя муха, да се мъча да изтръгна някоя скала, за да видя какво има под нея, да се хвърлям пламенно в работа, за която са нужни десет години, и да я изоставям без съжаление след десет минути, да зяпам най-сетне цял ден без ред и без система, като следвам за всичко само моментната си прищявка.” (Изповеди, кн. XII).

Може да се каже, че в безделието на Русо частично се преплитат две принуди: романтическата и обществената. Чрез първата се налага бленуваният опит на човека да живее по свое желание свободен от труда, да се прехранва без да произвежда, като употребява произведеното от други — това, в което на езика на прогресисткото благоприличие някои философи от XVIII век наричат “естествена леност на човечеството” или “естествен мързел”. Но това е и опит на човека да живее в общества, напълно достъпни за неговия реален избор и въображение. Така воденицата, градината, кръчмата, дворецът, страната на благоденствието (в романтическия идеал това е Италия) — всички тези области, в които реалното и бленуваното свободно се съчетават и надеждата за щастие постоянно изсветлява тоновете на нещастието и бедата, стоят отворени за пътищата на романтическия безделник.

Чрез втората принуда се налагат реалните изисквания на обществото — да живееш и да се трудиш в определени от рождението и богатството правила, и същевременно да се стремиш към други (във Втора книга на Емил се казва: “Ние вече не съществуваме там, където сме, съществуваме само там, където не сме.”), — които с оглед на производителните човешки сили са направили от всекиго безделник по необходимост. За това състояние на наложена лишеност и незадоволеност, която несъмнено води до отслабване на производителните сили, изисквани от определения обществен ред, Русо пише отново в Емил следното: “Обществото е направило човека по-слаб не само защото му е отнело естественото право върху собствените му сили, но най-вече защото в обществения живот те вече не му стигат.” Тези думи са част от трагичния рисунък на мизерията в производително общество, което сякаш губи от поглед произведените ценности, без да е задоволило потребителните си нужди и така живее с усещането за нарастваща бедност, устойчива незадоволеност и поразяваща липса на морал. Времето на Русо вече разбира, че нагласата да се живее обществено — с всички блага, които този живот осигурява, гарантира и съхранява, — е призвана да поглъща и да понася целия натиск, който обществото прилага върху отделния човек и който струва много по-скъпо на отделния човек, лишаван от производителните си сили и от правото да разполага с тях (в това число и да не си служи с тях), отколкото на това общество, което ги преразпределя и така държи в принудителна леност, по думите на Маркс, огромни армии от незаети работници, и заедно с това изисква от салонните и дворцови армии много повече от онова, с което те разполагат. В този втори смисъл безделието на Русо — като плод на обществената принуда — е един от първите несъзнавани (поне от Русо) призиви за справедливо разпределение на благата, произведени от едно общество.

Като се движи из обществените отношения, Русо опознава в себе си и извън себе си много от производителните дейности и безделието на своето време: и безделието на свободния пътник, който ходи пеш и спи на открито — по време на буколическите пътувания през Италия и Франция, — и безделието на домашния храненик, който преживява от симпатиите и тихите изневери на любвеобилни дами, и безделието на чиновническата служба в чужбина, и, най-сетне, безделието на писателския труд и известността. Но това изкачване се оказва една тъжна парабола за Русо: този, който на прага на старостта вече може да живее легално като прочут безделник и да се храни — поне за известно време и винаги с доза несигурност — не от всекидневен труд, извършван според принудата на съществуването, усеща себе си несвободен, отегчен и зависим от одобрението на обществото, чиито слабости се опитва да посочи и обясни. Мрачният тон от последните години на Изповедите и Размислите на самотния скитник изтъква усещането именно за привидна свободност, която не може да се напусне и която дори трябва да се брани; за свободност, оковавана и ограбвана от обществената принуда, но и свободност, към която някогашният безделник вече е привикнал. Тази тъга намира за себе си двойна утеха: първо, в самотата и в самоналоженото и някак дори параноично скриване от света; второ, в първите прояви на едно съвсем ново обществено безделие — това на дилетантството.

Тези две прояви са свойствената реакция на Русо към принудата на обществото, в което той се явява действащ, но и потърпевш; включен, но и наказан. Като известен писател, като “образован безделник” (вж. Разсъждение за възраждането на науките и изкуствата…, гл. 2) и част от елита на френското общество, Русо живее и от труда на другите, като налага — макар и непряко — върху техния труд някаква принуда, от която и сам страда постоянно. От друга страна, неговият труд като писател произвежда въздействие върху обществото, някаква кратка задоволеност за писателя и слава, помрачена от скандалите, но и много повече разочарование, за което Русо изглежда осъжда не толкова отделните лица, които смята, че му изневеряват (Грим, Дидро), колкото самото общество, което не приема разобличителни укори и което отвръща сурово и безмилостно на дръзналия да му ги отправи. Дилетантството обаче позволява да се извършва труд, който не излиза извън трудещия се като завършен продукт, но и който не изчерпва ресурсите на живота и не го заплашва, ако се провали или ако постигне успех, който може да стане предмет на завист. Труд без система, без правила, без устойчива цел, който се разпалва от мимолетното желание на любопитството и детската склонност да се подражава, който изгаря веднага щом желанието реши да завоюва друга цел, дилетантството се превръща в убежище за безделника, над когото вече тежи и психологическото внушение на едно почти модерно общество, че всеки човек, независимо от общественото си положение, трябва да се труди. Внушение, което във времето на Балзак, вече ще осъжда безделника като тежест и пречка за общественото развитие: “Истината е”, казва в едно от размишленията си селският лекар от едноименния роман на Балзак, “че ако безделниците пожелаят да живеят почтено, биха могли да бъдат милионери, вместо да ги бесят.” И още: “Единствено животът на безделниците струва скъпо, може да се каже, че той дори представлява обществена кражба, щом като те потребяват, без нищо да произвеждат.”

При Русо дилетантството е следствие от възможността — като в първите мигове след изпитан шок и загуба на съзнанието (вж. Втора разходка) — светът, който извън навика е чужд за човека, да бъде преживяван в отворена органична цялост, освободена от социалните ограничения, недостъпността и страха от непознатото. Преживяването допуска моментно приближение и дори превъплъщение в необичайни роли, които навикът и социалният свят конкретно не биха позволили или биха ограничили. Роли, в които е избистрено усещането за съществуване в света, обвързано дълбоко — и отвъд социалната връзка на труда — с чуждото съществуване. (Още по-ясно подобно обвързване се открива в творбите на Флобер: не можем да си представим маниакално-методичното дилетантство на Бувар и Пекюше, които досягат всяка ниша в света на професиите и науките, без аскетичното проникване на Св. Антоний в живота на всяка частица от органичната писмена на едно страдащо в светостта въображение.) В основата на този производителен опит при Русо обаче стои познавателният опит за оптическо усвояване на разстоянието между действането и въздействието, между изучаващия и изучаваното, при което изучаващият става жива част от знанието си в едно вече трето лице, постигнало съгласие между Аз и другия така, както различните хора са постигнали по пътя на отказа от деспотично прилагане на волята си съгласие в обществото. Именно на този опит за приближение и отдалечаване от различията, за налагане на различието като контактно вещество при познаването и направляването на себе си, отговаря известната методична формулировка от Есе за произхода на езиците (гл. 8): “Когато искаме да изучаваме хората, трябва да гледаме близо до себе си; но за да изучаваме човека, трябва да се научим да виждаме надалеч.”

Това близко познаване чрез вплитането на себе си в далечното друго, достъпно единствено във външния свят, за Русо е сякаш изненадващото — и все пак трудно — откопчване от Изидовия комплекс на една дълга умозрителна традиция, в която истината за съществуващото стои забулена под воала на мисловните, сетивни и мнемонични заблуди на Аз-а. Когато в края на живота обаче изолацията и самотата ограничават възможността за непосредствено изучаване на различията — без впрочем да притъпяват любопитството, а тъкмо напротив — Русо се връща променен и склонен към промени там, където с безделните си пътешествия е прекъснал традицията — отново към забулената Изида (вж. особено Трета разхода), самонаблюдението и учудването от себе си.

Това връщане е и поредното преоткриване на природата като безметежен остров за разочарованата социална мисъл и за труда. Защото при разходките в природата Русо опазва самотата си от хората и същевременно отразява, подобно на барометър, себе си в природата, така че може да се разпознае и различи — на границата между романтическата вглъбеност и модерното любопитство — като променящо се същество, което трупа сили и ги хаби, остарява и вече е близо до смъртта. Но природата осигурява на Русо и един строен дилетантски труд, сравнително защитен от обществената принуда и от изпитания на успеха: ботаниката, на която той посвещава серия от писма и за която в Седма разходка изрично казва, че е “проучване за ленив и безделен самотник.” Което е по своему отново отклик на разгръщащия се романтически идеал: по подобен начин и героят Петер Шлемил от едноименната новела на Шамисо в края на живота си, изпълнен с приключения, се захваща с география и проучване на растенията.

Без да се подчинява на условностите на труда, на неговите производителни правила и норми, ботаникът сам изисква от себе си и създава правила, чрез които се опитва да подреди природните обекти и сякаш да ги превърне в своята класова армия. Затова и ботаниката дава глътка здрав социален разум на безделника-дилетант, тъй като чрез нея много добре се очертава и заема полето между двете крайни и някак нездрави според Русо форми на безделието: между “бълнуванията на въображението” (délire de l'imagination) и “скуката на пълното безделие” (l'ennui d'un désoeuvrement total: Изповеди, XII). Така чрез ботаниката дилетантът хем работи организирано според изискванията на обществото, в което живее, хем продължава да безделничи според отказа да се причисли с труда си към това покварено общество, и според идеала за съществуване без труд, на който е причастен още от античността.

На дилетантското безделие Русо противопоставя от една страна съзерцателното безделие, което прилича на летаргично потапяне във вътрешното същество — модерен герой на този опит е Балзаковият Луи Ламбер — а от другата салонното безделие, което работи един съвсем напразен труд: слугува на скуката. С размишленията си за скуката Русо бележи началното разглеждане на онези феномени, които по-късно Бодлер ясно ще определи като най-големите пороци на модерната градска свободност и незаетост в труда. При Русо скуката — “това деликатно чудовище”, както казва Бодлер в първото стихотворение от Цветята на злото — става носещ център за една фриволна етика на салонния безделник, който, обвързан със задължението да бъде забавен и лековат, заедно с това трябва да понесе и задължението към чуждите игри и безотговорност. Тази етика на скуката, която с оглед на доктрината на Русо за обществото е унищожителна, разтоварва личното действие от неговите реални последици за другите и превръща всяко сериозно начинание в игра, като измерва удовлетворението си именно по големината на заложената сериозност. В очите на Русо това явление е все още някак смешно и той му дава едно лековато наименование – “моралът на билбокето” (la morale du bilboquet: Изповеди, V) — по името на прочута от XVI в. игра за досадени хора с пръчица и пробито топче, завързано с конец за нея, което с едно подхвърляне трябва да се наниже на пръчицата.

Отношението на безделника към производителния труд се ръководи от необвързаното му отношение към благата. От първите страници на Изповедите изниква едно и също програмно твърдение, което несъзнателно подкопава вече установилия се режим на капитална икономика: благата съществуват не за да бъдат трупани и съхранявани, смята Русо, така че да възпроизвеждат стойности, а за да бъдат употребявани непосредствено за задоволяване на желанието. Това обаче не е просто епикурейско отношение към удоволствията, както повърхностно изглежда; по-скоро е опит да се избегне властното отношение на човека към благата и на благата към човека; опит желанието да се освободи предварително от задължаването и връзката между пожелаващия и пожеланото да се установява без посредник. В такъв случай откъм обществения морал изглежда така, сякаш безделникът винаги краде, защото не само не притежава в повечето случаи нищо, с което да закупи пожеланото, ами дори и не желае да продава трудовите си сили, за да се прехранва от тях. Продажбата обаче, намесването на парите и на тяхната покупателна сила води според Русо до развала на удоволствието, изпитано от благата. Защото това вече не са в пълния смисъл блага, пожелани от човека и получени заради труда на самото желание и самата потребност; те са добити чрез някаква целенасочена мъка и са заменени за някакво усилие, превърнато в стойност. Автентичното удоволствието от употребата на благата е възможно за безделника единствено по отношение на “блага, които не принадлежат никому” (Изповеди, I) и са достъпни, без да засилват нуждата и без да водят до изнеженост. Такива за Русо са благата, давани от природата, както и донякъде благата, които са привидно освободени от обществената принуда — тези на простолюдието (най-вече храните и телата на обикновените хора, за които Русо многократно се изказва с възхита). В тези две области благата са по необходимост пестеливи и това прави безделника на Русо някак истински обществен, тъй като той, макар и да не дава нищо срещу полученото благо, все пак не ограбва, защото взима подобно на спартанското дете (похвалено в Емил) само толкова, колкото да се изпита смелостта на желанието.

Безделието на Русо — преживяно и мислено от него — е предвестник на модерния стоицизъм, в който се съчетават разбирането за безсилие пред принудата на обществения труд и разбирането за самоналожен отказ от придобиване на повече, отколкото е нужно за живота. Тази пестеливост, която често се разиграва в най-високите области на обществото, не остава чужда и на един републикански героизъм, напомнящ за Робеспиер, в който е била обучавана последователно от съчиненията на Плутарх, Цицерон и ренесансовите мислители, а заедно с това и на един решителен опит за политическо поправяне на обществото чрез създаването на нов ред за разпределения на благата. И все пак на модерния стоик — както се вижда от много сцени в живота и книгите на Русо — не са чужди и проявите на аристократично разхищение, когато той разполага с повече от нужното — сякаш се бои от това богатство и бърза да се отърве от него; не са му чужди известното нехайство към ценностите, признати от другите, и надменността към грижата за придобиването и към онези, които се грижат за придобиване. В едно вече модерно общество, което пристъпва към Революцията, модерният стоик обаче — социалното протеже на безделника — се оказва именно откъм страната на решителната промяна, колкото и това да противоречи на идеала му за леност и липса на душевни безпокойства.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а