литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Дмитрий Варзоновцев
Канон и промяна в културата: проблемът за отношението „център–периферия” в глобалното културно пространство




Ще се постарая макар и крайно схематична да обединя четири думи, изнесени в заглавието в една методологическа схема — глобалност, канон, център и периферия.

Глобалността се случи, това е констатацията на днешния ден. И всички дискусии за това що е то — са приключили. Тя се случи и на 11 септември 2001 година в Ню-Йорк, и през септември 2003 година в Беслан, тя се случва днес в множество всекидневни действия и практики, каквито са гледане на телевизията, или чат в мрежата.

Какви са последиците от това глобално случване. Може да се каже, ...никакви. Хората живеят. При многото варианти на живот, при многото възможности хората оцеляват, живеят така, както им позволява тяхната култура, техните базисни културни нагласи и ценности. Те са и център и канон на всекидневния живот независимо дали самите хора си дават сметка за това.

Тук не дефинирам канона като норма, като образец и естетическо правило. Разширявам и измествам смисъла на това понятие към центъра на всекидневното преживяване на света. Канон е способността на хората да не се учудват на промяната, тяхната естествена нагласа да възприемат света като смислен.

Колкото и да са ужасни нещата, които днес се гледат по телевизията хората съвсем отчетливо разграничават своята реалност, от тази, показвана по телевизията.

Тук ще цитирам съвсем свободно един известен автор — Джеймисън.[*] Той има ясна мисъл и лек стил в сравнение с другите автори в тази проблемна област. Той определя постмодерността като отказ от една единствена модерност. Оказа се, че има много модерности, а не една, която би събрала всички общества в една линия, в един път, където по-изостаналите нации догонват по- напредналите. Това от една страна са модерности, всяка една от които е съвременна, но те се различават, не могат да бъдат поставени в една плоскост, изравнени с другите. Сред многото специфични модерности се изтъква една — англосаксонската. В известен смисъл тя определя легитимационния център на глобалната ситуация. Дори не тя самата. По-скоро другите модерности я ползват за легитимиране на своите отношения със света – английския език и технологиите. Погледнете съвременен Китай — едва ли някой ще каже, че това не е модерно общество. И всички признават, че неговата модерност е коренно различна от тази на Запада, на англосаксонския свят. Но на множество съвременни предмети, носещи марки и имена от този свят, четем — made in China!

Така се получава един парадокс, че не англосаксонската модерност се самолегитимира като „център”, а другите я поставят на това място. Имат интерес сами да се представят като „периферия”. Би могло да се каже, че това им е удобно.

Този глобален център съответно може да бъде окачествен като канон — технологически, лингвистически, институционален. Канон, който не изчерпва многообразието на културния свят, но се приема като средство за диалог, дори и просто като разменна монета. Тук няма проблем — въпреки многото и съществени дискусии по повод на модерното, глобалното и пост-модерното тази каноническа функция не се оспорва. Както се казва, възпитаните хора приемат това безвъпросно.

А къде е проблемът?

Проблемът е в това че англосаксонската модерност като „център” на глобалната културна ситуация не оставя „перифериите” да „правят каквото щат”. Този канон налага промяната като норма, независимо дали това харесва или не на „периферията”.

Ако се откажем от тясната формулировка на Джеймисън за англосаксонската модерност и малко ще разширим нейните граници до тези на Запада, на Европа в смисъла, който им се придава от Вебер насам, ще видим, че модерният западен канон спечели, наложи своята перспектива на възприемане на нещата такива, каквито те ...трябва да са. Той има точно това предимство, стои така добре като рамка на нашето възприемане на света, че ние дори „не го забелязваме”. Особеното качество на този каноничен поглед върху нещата е, че той им позволява да се променят, както и да бъдат произвеждани „от нищо” и „съвсем нови”, такива, каквито не е имало преди.

И с това глобализацията свърши.

Канонът, центърът се проблематизира не от тази му „естественост”.

Тук е редно да спомена, че през последните 15 години работя главно със студентите. В диалога с тях особено ясно се усещат точно този род странни неща. Всичко се променя, но сякаш така и би трябвало да бъде. Промяната се превърна в канон на всекидневието.

Та не само студентите, но и респондентите от другите, главно електоралните изследвания като че ли успяха да дадат ако не дефиниция, то образ на този парадоксален канон. Той се разгръща по две оси — едната е приемане на реалността като обективна, твърда и гарантираща, като природа, като научно знание, като ...канон.

Неговата особеност е именно в това, че той „не дава”, „не пропуска”, не позволява да бъде манипулиран, остава граница между субективното желание и реалността на неговото задоволяване.

„Западът”, такъв, какъвто го виждаме по телевизията, слушаме и виждаме навсякъде, дори и в най-интимните места и моменти зае мястото на тази твърда и безвъпросна реалност, която не можеш да отминеш, не можеш да не е вземаш предвид.

Но въпреки че е гарантиращо безвъпросна, тази реалност не е аморфна — тя така да се каже „се разпластява” на отделни слоеве, или както ги определя А. Шуц — области на релевантността.

Ето едно особено качество на иначе монолитния център — канон във всекидневния свят на хората тук през последните десетина години. В него има стабилен образен пласт на съвременното научно знание, технологии и удобства, които безрезервно се отъждествяват именно със западната цивилизация и индустрия. В него има и своего рода символна мембрана, чрез която във всекидневния език широко и безспирно се вливат множество „чуждици”, не само думи, но цели изречения, заедно с невербалния контекст — мимиката и жестовете. Но в същия каноничен център на света се оформя един твърд и непроницаем за останалите пласт — този на родата, семейството, приятелите, на „отношенията лице в лице”. Това е светът, който гарантира безпроблемното присъствие в света на българина, и не само. Преди няколко месеца бях в Москва и там видях и усетих същото „напластяване” на различни планове, центърът на които обаче пак не се намираше там, в Москва, а другаде — „на Запад”.

Но на тази бих казал доминантна за цялата глобална ситуация ос тук противостои нещо, което бих се осмелил да определя като уникално. Това е оста на бягане от реалността, плоскостта, в която индивидът се опитва и често успява да излъже реалността, да „я мине”.

Наглед става дума пак за нещо характерно именно за западния канон — за предприемчивостта, за конкурентността, за движение към печалбата, за стремежа към житейски успех. Но само наглед. В българската менталност печалбата е свързана не само с успеха, и не точно с успеха, но с шанса. Това е тото-успех, печалбата, която изведнъж, но веднъж и завинаги решава всички проблеми.

Особено остро и ясно тази ос на житейския канон се проявява в т. нар. български бизнес. И мога да кажа, не само в дребния, а и в средния, та дори и в едрия, ако има такъв, разбира се.

Бизнесът се мисли като удар, като пробив в една точка, който разкъсва тежкото всекидневие и осветлява мечтаното място за райски живот. На мен често ми казваха, че бизнесът се прави не със сметка, усърдие и целеустеременост, а с удар и не по-дълго от 6 месеца. Парите ако не бъдат върнати или заработени за този период, просто пропадат. Често заедно с неуспелия да ги върне или да отработи. Времето тук не работи, работи само един процеп, в който аз трябва да попадна за да спечеля. И губя всичко, ако не успея да го улуча.

Успехът тук се асоциира с хелиастичния пробив (К. Манхайм) от настоящето в бъдещето „Царство Божие”. Но това Царство не се намира „там”, в трансцендентното, а благодарение на пробива се оказва „тук”. Не ние се движим във времето, за да попаднем там, а то се придвижва към нас с невероятна скорост.

Успехът се привижда именно „на една ръка разстояние”, както е в популярната реклама. Остава само да посегнеш!

Често се казва, че днешните хора, младите хора, разбира се, нямат ценности. Това не е вярно. Те имат други ценности, а както показват нашите изследвания, стават все по-реалистични, ...по-невярващи, че успехът ги чака „на една ръка разстояние”. Може би точно това неверие в тото-успеха ги прави така изострено „цинични” по отношение на реалността. Те виждат и осъзнават, колко е трудна тя за живот. И общо взето реагират така, както им се показва в каноничните образи на успеха „там”. На друго място, а не тук.

Това може би обяснява масовата ориентация на младия българин да „замине”. Там, смята той, той ще успее, защото там животът е подреден и предвидим. За разлика от тук.

Но все по-често се сблъсквам и с един вид съмнение, дори подозрение — животът и там, и тук е еднакво труден. А успехът „веднъж и завинаги” също така нереалистичен там, както е невъзможен тук.

Възможно младите, точно поради младостта си по-ясно и по-точно изразяват общото напрежение между двете оси на житейския свят в българското общества. Нещата в крайна сметка останаха там, където бяха, реалността — тежка и проблемна, а щастието както и печалбата от тото, непостижимо.

Днешната ситуация не се случи внезапно. Каноничното безпокойство за успеха, тъжното подозрение, че той не е възможен, не се намира „на една ръка” разстояние съвсем не е нито чисто българско, нито китайско или руско. То е канонично именно поради глобалното си присъствие навсякъде в света.

Тук е възможно да се очертае именно периферния характер на това „тото” безпокойство, на този „тото-литарен” канон за успеха като едномоментен пробив в „светлото бъдеще”, който решава всички проблеми и веднъж завинаги. Приемането на нещата като случили се в тяхната техническа лъскава чудесна реалност, се сблъсква с отказа успехът, животът да бъдат поставени под контрол на нормите на този лъскав, чудесен свят-нормите на рационалната сметка и рационален избор.

Това чудесно западно общество, което като че ли изведнъж се доближи „не се поддава” на рутинните практики за „минаване”. По-точно, дори и да се подава, не оставя нещата неназовани и ненаказани.

Канонът, който се налага от „центъра”, налага необходимостта от самоконтрол, който не е възможен за периферното светоусещане. А самоконтролът е така невъзможен, така недопустим, че се подменя с илюзорните „игри”. Игрите заливат всекидневието отвсякъде. Това са игри за милиони, това са просто игри на милиони. Именно игра, на несъзнателно, рационално и пресмятаното действие лежи „между” трудния и сложен живот и щастието.

Погледнете кои са героите на всекидневието у нас — футболист, шоумен и ...шахматист.

В основата на този емоционален избор стои разминаването не между стремежа към успех и реалния успех, а между оценката на допустимите средства за постигането на успеха. Всичко е възможно, но затова и успехът се обръща като рок, съдба, фатална случка, когато в един миг можеш да спечелиш, но и да загубиш всичко.

Центърът се налага от педантичната стратегия на рационалния избор, а периферията се съпротивява с емоционалните и абсолютно ирационалните „пробиви”.

Къде е изходът.

Първият се подсказва от всединевната практика — това е ...играта. Тото, телевизия, спорт, надлъгвания в т. нар. бизнес. Това е компенсаторно участие в драматургията на живота, където всички са и артисти, и зрители. То наистина впечатлява с огромния ресурс от емоции, който се изхабяват в множество опити успехът да бъде „спечелен” веднага.

Вторият е класически — проблемната ситуация, опасната територия, несигурните обстоятелства трябва да бъдат буквално утъпкани, залостени и запълнени от твърди и еднозначни правила и образци на безмислено и безсмислено повторение, елементарна репродукция. Така ориентира българина не само училището, но и цялата тежка индустрия на административното обслужване. Това изчерпване на несигурността чрез тоталното изговаряне и описание. Тук думата като че ли веднъж и завинаги се закрепва за реалните неща, така че да няма никаква пукнатина или ...процеп, в който някой може да се пробие и да „открадне” правилния, изстрадания и изработен успех, успех-репродукция.

Тази стратегия проличава в уважението, което българинът отдава на техническото умение, на канона в неговата класическа интерпретация. Но това е и рутина, безкрайното повторение на все същото действие, което дори и да носи някакъв смисъл остава скучно и безсмислено, а главно, наложено насилствено.

Абсурдно, но това безпрекословното изпълнение на правилата като канон за успешното действие все по-често се оказва и форма на протест, на неприемане на нещата. Стачката е възможна само там, където стачкуващите могат реално, физически, телесно да спрат работата, не само своя, но и на другите. Да наложат своето право чрез прекратяване на правото на другите според принципа, „ако не на мен, то и за никой”.

Третият изход, ако може изобщо да се говори за такъв е — нещата сами да се оправят, нещата да вървят от само себе си.

Тук имаме един странен отговор, отговор на незададен въпрос. Как може да бъде произведен канон на сигурно действие в променящите се обстоятелства. Въпросът не е зададен, но обществото вече е готово с отговор — никак. Каноните не се произвеждат!

Нямат автор, нямат план и проект, нямат индустрия и технология. Те или са налице, видими в целия си блясък и непреодолимост, или ги няма, а това, което претендира да ги замества очевидно се проваля. Често буквално — разпада се, взривява се, отнася се от вихъра на промените.

Канонът позволява да има производство, но самият канон не се произвежда. Както и Апокалипсиса — той не се назначава, но ни очаква.









Забележка: Доклад от Летни научни срещи — Варна 2007.






  
Накратко
Каноните не се произвеждат!

Нямат автор, нямат план и проект, нямат индустрия и технология. Те или са налице, видими в целия си блясък и непреодолимост, или ги няма, а това, което претендира да ги замества очевидно се проваля. Често буквално — разпада се, взривява се, отнася се от вихъра на промените.

Още сведения

публикувано на неделя, юли 15 @ 15:07:44 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
Около Европейското | * | културология |

2542 прочита

Бележки под линия:
[*] „...може да се говори за „разни” или „алтернативни” модерности. Днес вече формулата е известна на всеки: това означава, че може да има модерност за всеки, която да се различава от стандартния или хегемонистичен англосаксонски модел. Това, което не харесвате в последния може да бъде заличено чрез успокояващата и „културна” представа, която можете да оформите по различен начин, съобразно със собствената ви модерност така че е възможно да има модерност от латино-американски вид, от индийски вид или африкански вид и т. н.” — Ф. Джеймисън, Единствена модерност –есе върху онтологията на настоящето С., 2005, с. 17.

Още в тази връзка
· Дмитрий Варзоновцев


Най-четеното в блок Около Европейското:
Между "дара" и "развала". Феноменология на корупцията.


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 3


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Канон и промяна в културата: проблемът за отношението „център–периферия” в глобалното културно пространство" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.14 Секунди